Списък на параграфи

Насаме със себе си или във външното си държане – в поведението към другите, в работата – всеки трябва да се стреми да се намира винаги в присъствието на Бог, водейки диалог, който отвън не се забелязва. По-точно той не се изразява както обикновено с шума на думите, а би трябвало да се забележи в усилията и старанията, които ще положим, за да изпълним добре задачите - както важните, така и незначителните. Ако не действахме с такава упоритост, не бихме били последователни спрямо положението си на Божи чеда, понеже бихме пропилели средствата, които Господ е оставил на наше разположение, за да стигнем „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“^[1].

По време на последната испанска война пътувах често, за да обслужвам като свещеник младите мъже, които бяха на фронта. В един окоп чух разговор, който ми се запечата в главата. Близо до Теруел млад войник говореше за друг – явно нерешителен и малодушен: този тип е като раздвоен! Голяма мъка би ми причинило за когото и от нас да се твърди основателно, че сме непоследователни. Че сме хора, които заявяват, че искат да бъдат истински свети християни, но при изпълнение на своите задължения не проявяват постоянно към Бог присъщите за тях обич и синовна любов. Ако нашите действия се очертават по такъв начин, и ние ще бъдем – и ти, и аз – раздвоени християни.

^[1] Еф. 4:13.

Отново се вгледай в живота си и помоли за прошка за тази и онази дреболия, които веднага ще се набият в очите на твоята съвест. Помоли за прошка за сквернословието на твоя език, за мислите, които постоянно се въртят около теб самия; за тази критичност, която си допуснал глупаво да те тормози, като те държи в постоянно безпокойство и тревога. Можете да бъдете много щастливи! Господ желае да бъдем доволни, опиянени от радост, вървейки по същите пътища, по които Той премина! Ние се чувстваме нещастни само когато упорстваме да напуснем този път и поемаме по посока на егоизма и чувствеността, а още по-лошо – ако тръгнем по пътечките на лицемерите.

Християнинът трябва да се представя искрен, правдив, неподправен във всичките си дела. От неговото поведение трябва да прозира един дух – духът на Христос. Ако някой на този свят има задължението да бъде последователен – това е християнинът, понеже нему е дадено да умножи този дар^[1], истината, която освобождава и спасява^[2]. Отче – ще ме попитате – ама как ще постигна тази искреност в живота? Исус Христос е предал на Църквата всички нужни средства за това: научил ни е да се молим, да се обръщаме към Неговия Небесен отец; изпратил ни е Своя Свети Дух Утешител, Който действа в нашата душа; оставил ни е видимите знаци на благодатта – тайнствата. Използвай всичко това. Укрепи твоя благочестив живот. Моли се всеки ден. И никога не отхвърляй от раменете си сладкия товар на Господния кръст.

Исус е Този, Който те е поканил да Го следваш като добър ученик, с цел да извървиш твоя земен път, носейки мира и радостта, които светът не може да даде. По тази причина – пак повтарям – трябва да вървим без страх от живота и без страх от смъртта, без непременно да избягваме болката, която за християнина е винаги средство за пречистване и възможност да обича с дела своите братя, като използва разнообразните обстоятелства в обикновения живот.

Времето за беседата свърши. Трябва да сложа точка на тези размисли, с които се опитах да раздвижа душата ти, та ти да откликнеш с няколко конкретни решения – малко на брой, но точно определени. Помисли, че Бог иска ти да си доволен и че ако ти от своя страна направиш всичко, което е по силите ти, ще бъдеш щастлив, много щастлив, безкрайно щастлив, макар и никога да не оставаш без Кръста. Но този Кръст не е вече инструмент за мъчения, а тронът, на който царува Христос. А до Него – Неговата майка, която също е и наша майка. Дева Мария ще ти даде нужната сила, за да вървиш решително по стъпките на нейния Син.

^[1] Срв. Лук. 19:13.

^[2] Срв. Иоан. 8:32:.

„Et viam Dei in veritate doces“, „и истински поучаваш на път Божий”^[1]. Да поучаваме, да поучаваме, да поучаваме – да посочваме Божите пътища в духа на неподправената истина. Не бива да се боиш, че ще видят твоите лични слабости, твоите и моите. Аз имам силното желание да ги направя публични, като разкажа за моята борба, за моето старание да коригирам едно или друго, за да бъда верен на Господ. Самото усилие да прогониш от себе си и да победиш тези слабости ще бъде вече начин да покажеш Божите пътища: първо, чрез свидетелството на нашия живот, независимо от нашите видими грешки; второ, чрез учението на нашия Господ, Който „начена да върши и учи”^[2]- Който започна с делата, а по-късно се посвети да поучава.

След като ви уверих, че аз, свещеникът, който ви говори, ви обича много и че Небесният отец ви обича много повече, защото е безкрайно добър, безкрайно Отец; след като ви заявих, че нямам никакви упреци към вас, все пак мисля, че трябва да ви помогна да обичате Исус Христос и Църквата – Неговото паство, понеже смятам, че в това не ме превъзхождате – може би ми съперничите, но не ме превъзхождате. Когато в проповедите или в личните разговори с всеки от вас аз посочвам някаква слабост, това не е, за да причинявам болка. Ръководи ме единствено стремежът да обичаме повече Господ. А призовавайки ви да упражнявате добродетелите, не пропускам да отбележа, че и аз не по-малко от вас имам нужда от това.

^[1] Мат. 22:16.

^[2] Деян. 1:1.

Веднъж чух един лекомислен човек да разправя, че опитът от паденията служи, за да изпадаме отново в една и съща грешка сто пъти. Аз пък ви казвам, че благоразумният човек има полза от всички тези препъвания – той ще се поучи от тях, за да се научи да върши добро, за да обнови своята решимост да бъде по-свят. Нека придобитият опит от вашите провали и победи в служба на Бог постоянно да укрепва у вас, растейки в любовта, намерението да продължавате да следвате вашите задължения и права на граждани християни, каквото и да ви струва това. Щом достойно и предано действате в търсене на Божията слава и на благото на останалите, не губете кураж, не бягайте нито от почестите, нито от отговорностите и не се бойте от съпротивата, надигнала се срещу вас, която може да дойде и от наши лъжебратя.

Значи трябва да бъдем благоразумни. За какво ли? Ами за да бъдем справедливи, за да живеем братолюбиво, за да служим успешно на Бог и на всички души. Съвсем справедливо благоразумието е наречено „майка на всички добродетели”^[1] и също „кочияш на добродетелите”^[2], т.е. проводник на всички добри навици.

^[1] Свети Тома от Аквино, InIIISententiarum (ІІІ книга Сентенции – б. пр.) dist. 33, q. 2, a. 5.

^[2] Свети Бернард, SermonesinCanticaCanticorum (Проповеди по Песен на песните – б. пр.), 49, 5 (PL 183, 1018).

Там, където вече сме, Господ ни насърчава: „Бдете!“. Пред това Божие искане да подхранваме в съвестите си — привеждайки ги в дела — желания, изпълнени с надежда за святост. „Синко, дай си Мен сърцето“ — ни препоръчва на ухо. Престани да строиш въздушни замъци и се реши да отвориш душата си към Бог, защото само в Господ ще намериш реална основа за твоята надежда и за да правиш добро на другите. Когато не се борим срещу самите себе си, когато не отблъскваме със сила враговете, които се загнездват в нашия вътрешен замък — гордост, завист, похот на плътта и на очите, дух на самодостатъчност, глупава жажда за безнравственост, — когато не съществува духовната борба, най-благородните идеали повяхват като „цвят у трева: изгря слънце с жегата си и изсуши тревата и цветът й отлетя и хубостта на нейния изглед изчезна“. Тогава при най-малкия случай ще покълнат безутешността и тъгата, като вредни и натрапчиви растения.

Исус не се задоволява с колебливо присъединяване. Изисква — има право на това — ние да вървим решително, без да се колебаем пред трудностите. Иска твърди, конкретни стъпки; действително, обичайно общите решения служат малко. Тези слабо определени решения ми изглеждат лъжливи илюзии, с които се опитваме да накараме да замлъкнат божествените повици, които стигат до сърцето; блуждаещи огньове, които не изгарят, нито дават топлина и които изчезват със същата мимолетност, с която са възникнали.

Затова ще се убедя, че твоите намерения да постигнеш целта са искрени, ако те видя да вървиш решително. Върши добро, преглеждайки обичайното си отношение пред задачите на всеки миг; практикувай справедливостта именно в средите, които посещаваш, макар че усилието те кара да залиташ; подхранвай щастието на онези, които те заобикалят, служейки им с радост — от твоето място, в работата, която ще се стремиш да отвеждаш до край с възможно най-голямо съвършенство — с дух на разбирателство, с усмивка, с християнско поведение. И всичко за Бог, мислейки за Неговата слава, с поглед нагоре, копнеейки за окончателната родина, защото това е единствената цел, която е стойностна.

Да говориш за Бог смело

Как ще изпълняваме такова апостолско дело? Най-вече с пример, живеейки в хармония с волята на Отца, както Исус ни я разкри с живота Си, със Своите поучения. Истинска вяра е тази, която не търпи действията да контрастират с това, което се твърди на думи. Изпитвайки нашето лично поведение, ще можем да измерваме автентичността на нашата вяра. Не сме искрено вярващи, ако не се стараем да привеждаме в реалност това, което изповядваме с устни.