Списък на параграфи

„Ловете ни лисиците, лисичетата, които повреждат лозята, а лозята ни са цъфнали“^[1]. Да бъдем верни в малкото, премного верни в малкото. Ако се стараем да полагаме усилия в това, ще се научим и да изтичваме с упование в обятията на Дева Мария като нейни деца. Не ви ли припомних в началото, че всички ние сме малки деца – на годините, които живеем, твърдо решени да сме най-близки до Бог? Значи е разумно нашата нищета и малодушие да търсят закрила във величието и целомъдрието на Божията майка, която също е и наша майка.

Мога да ви разкажа един любопитен случай, защото оттогава вече минаха много, много години и защото ще ви помогне да поразсъждавате за несходството и грубостта на изразите. Ръководех духовни упражнения на свещеници от различни епархии. Водех ги с удоволствие и със загриженост, понеже исках свещениците да дойдат и да разговарят, да излеят душата си – и ние, свещениците, имаме нужда от съвет и от помощта на наши братя. Веднъж се заговорих с един малко недодялан, но много благороден и искрен. Подбудих го внимателно към откровеност, та да затворя каквато и да е рана там вътре в сърцето му. В един момент той ме прекъсна с приблизително тези думи: аз много завиждам на моето муле – обслужваше и обикаляше седем енории – и не мога да кажа нищо лошо за него. Ех, ако можех да бъда като него!

^[1] Песен на песн. 2:15.

Може би – вгледайте се добре в себе си – ние също не заслужаваме похвалата, която този селски свещеник отправяше към мулето си. Да, работихме много; да, заемахме отговорни постове; да, успявахме в една или друга задача, свързана с ближния… Ала застанал пред Бог, не виждаш ли нещо, заради което трябва да плачеш? Наистина ли си се опитал да служиш на Бог и на твоите братя, хората, или си поощрил своя егоизъм, своето тщеславие, своите амбиции, своя предимно светски успех, така тъжно преходен?

Говоря ви така малко грубичко, защото искам отново да извърша акт на дълбоко и искрено разкаяние и защото бих желал всеки от вас също да помоли за прошка. Имайки предвид нашите измени, имайки предвид толкова наши грешки, слабости, малодушие – всеки своите си, нека да повторим убедено на Господ натъжените думи на Петър: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам“^[1], въпреки моята нищета. И се осмелявам да добавя: Ти знаеш, че Те обичам именно заради тази моя нищета, която ме кара да се осланям на Теб, „защото Ти си Бог на моята сила“^[2]. И от тази точка да започнем отново.

^[1] Иоан. 21:17.

^[2] Пс. 42(43):2.

Борете се срещу прекалената снизходителност, която всеки проявява към себе си. Бъдете взискателни! Понякога обръщаме прекалено внимание на здравето, на почивката, която не бива да ни липсва именно защото ни е необходима – за да се върнем на работа с обновени сили. Но тази почивка – писах го преди много години – не значи да не вършим нищо. Тя значи да се развличаме с дейности, които изискват по-малко усилия.

В други случаи използваме фалшиви извинения, за да не нарушим спокойствието си; забравяме за святата отговорност, тежаща на раменете ни; задоволяваме се да свършим само необходимото, за да претупаме работата; оставяме се да бъдем подведени от аргументирани нелепости, та да седим със скръстени ръце. А сатаната и неговите съюзници не излизат в отпуска. Чуй внимателно и размисли върху това, което пише свети Павел на християните, които служат като роби – той ги призовава да бъдат послушни на господарите си „не със слугуване само за очи като човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия, усърдно служейки, като че служите на Господа, е не на човеци”^[1].Какъв добър съвет – нека го следваме ти и аз!

Нека поискаме просветление от Исус Христос, нашия Господ, и да Го помолим във всеки момент да ни помага да откриваме Божествения смисъл, който превръща нашето професионално призвание в главната ос, върху която се основава и се движи нашето призвание за святост. В Евангелието ще прочетете, че Исус е бил познат като „дърводелецът, Марииният син”^[2]. Така и ние със свята гордост трябва да покажем с делата си, че сме работяги, хора на труда – мъже и жени!

Тъй като следва да се държим винаги като Божи посланици, трябва добре да помним, че не Му служим вярно, когато зарязваме задачите си, когато не споделяме с другите усилията и себеотрицанието при изпълнението на професионалните задължения, когато могат да ни посочат като безделници, несериозни, безотговорни, неорганизирани, мързеливи, негодни хора… Понеже този, който занемарява тези задължения – наглед по-маловажни, трудно ще се справи с онези в духовния живот, които са много по-тежки. „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото.”^[3]

^[1] Еф. 6:6-7.

^[2] Марк. 6:3.

^[3] Лук. 16:10.

„Убедени, че Бог се намира във всички неща, ние обработваме полетата, хвалейки Господ, кръстосваме моретата и изпълняваме всички други наши служби, възпявайки Неговите милости.”^[1] По такъв начин ние сме свързани във всеки момент с Бог. Дори когато сте откъснати от своята обичайна среда – както онези младежи в окопите – ще живеете богат живот с Господ чрез тази постоянна и усилна лична работа, която сте съумели да превърнете в молитва, тъй като сте я започнали и завършили в присъствието на Бог Отец, на Бог Син и на Бог Свети Дух.

Обаче не забравяйте, че живеете и в присъствието на хората и че те очакват от вас – от теб! – едно християнско свидетелство. Затова трябва да действаме – и в професионалните си занимания, и в човешки план – по такъв начин, че да не се срамуваме, ако ни види как работим човек, който ни познава и ни обича, нито пък да му дадем повод да се черви. Ако работите според духа, на който се опитвам да ви науча, няма да изложите тези, които разчитат на вас, нито вие бихте се изчервявали. Няма да ви се случи и онова, което се е случило на човека от притчата, който решил да построи една кула: „Кога тури основите и не може да я доизкара, да не би да почнат да му се смеят всички, които го гледат, и да казват: Тоя човек почна да строи и не можа да доизкара.“^[2]

Уверявам ви, че ако не загубите от поглед своята свръхестествена цел, ще увенчаете вашето дело, ще завършите вашата катедрала до последния детайл.

^[1] Климент Александрийски, Stromata, 7, 7 (PG 9, 451).

^[2] Лук. 14:29-30.

Да правим всичко с любов

А как ще мога – струва ми се, че питаш – да действам винаги с този дух, който да ме води да си свършвам перфектно професионалната работа? Отговорът не е мой, а на свети Павел: „Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете мъжествени, крепки; всичко у вас да става с любов“.^[1] Вършете всичко драговолно и с любов, никога не се поддавайте на страха или на рутината, служете на нашия Бог Отец.

Много обичам да повтарям – защото лично съм го изпитал – тези не толкова художествени стихчета, ала много красноречиви: „Целият ми живот е изпълнен с любов / и ако съм опитен в любовта, / това е поради силата на болката, / тъй като няма по-добър влюбен / от този, който е страдал много.“ Настоявам: изпълнявай професионалните си задължения с любов; свършвай всичко с любов и ще се убедиш – именно защото обичаш, независимо че ще вкусиш горчивината на неразбирането, на неправдата, на неблагодарността и даже на истинския човешки провал – в чудесата, които произлизат от твоята работа: едни чудни плодове, семе за вечността!

^[1] 1 Кор. 16:13-14.

Благоразумен не е този, който никога не бърка, а онзи, който знае да поправя грешките си. Той е благоразумен, понеже предпочита да не сполучи 20 пъти, отколкото да се остави на течението на удобната безучастност. Той не действа с налудничава прибързаност или с нелепо безразсъдство, но поема риска да решава и не се отказва да постигне доброто от страх да не сбърка. В нашия живот ние срещаме уравновесени съмишленици, които са обективни, които не се поддават на изкушението да наклонят везната на страната, която им изнася. И ние почти инстинктивно им се доверяваме, тъй като те – без да си придават важност и без да вдигат много шум – постъпват винаги добре и праволинейно.

Тази основна добродетел е особено необходима за християнина. Обаче крайната й цел не е социалният мир или спокойствието, да не се предизвикват раздори. Главният й мотив е изпълнението на волята на Бог, който иска да бъдем простодушни, ала не лекомислени, приятели на истината, ала никога прибързани или повърхностни. „Сърцето на разумния придобива знание”^[1]. А това знание е знанието на Божията любов, съвършеното знание. Само то може да ни спаси, като занесе на всички създания плода на мира и разбирателството, а на всяка душа – вечен живот.

^[1] Притч. 18:16.

Какво значение има дали се спъваме, щом в болката от падането ще открием силата, която отново ни изправя и ни тласка да продължаваме с обновен устрем? Не забравяйте, че светец не е онзи, който не пада, а този, който винаги се изправя – смирено и с една свята упоритост. Щом като в Притчи Соломонови пише, че праведникът пада седем пъти на ден^[1], ти и аз – едни клети създания – не бива да се учудваме, нито да се обезкуражаваме от нашата лична окаяност, от нашите препъвания, понеже ще продължим напред, ако търсим силата на Този, който обеща: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”^[2]. Благодаря Ти, Господи, „Защото ти си Бог на моята сила”^[3], защото винаги си бил Ти и само Ти, Боже мой, моя крепост, мое прибежище, моя подкрепа.

Ако наистина искаш да напредваш в духовния живот, бъди смирен. Прибягвай с упование и постоянство към помощта на Господ и на Неговата благословена майка, която е също и твоя майка. Кротко и спокойно – колкото и да те боли все още незаздравялата рана от последното ти подхлъзване – прегърни отново кръста и кажи: Господи, с Твоето съдействие ще се боря да не се спирам по пътя, ще отговоря предано на Твоите подканяния, без да се страхувам от стръмните баири, нито от привидната монотонност на обичайната работа, нито от тръните и острите камъчета по пътя. Убеден съм, че Твоето милосърдие ме придружава и че в края ще намеря вечното щастие, радостта и любовта през всички векове на вековете.

След това, по време на същия сън, този писател открива и трети път – тесен, също така неравен и с големи стръмнини като втория. По него напредват малцина сред хиляди страдания, но с тържествен и величествен вървеж. Въпреки това те стигат до ужасната пропаст, където водеше и първият път. Това е пътят на лицемерите, на тези, които нямат чисти намерения, на тези, които са движени от фалшива боязън, на тези, които покваряват Божите дела, като ги използват за своите временни егоистични цели.

„Глупаво е да се заемаш с трудна задача само за да ти се възхищават; да спазваш с големи усилия Божите заповеди и да търсиш за това компенсации на земята. Човек, който - като прилага на практика добродетелите - претендира за човешки облаги, е като продавач, който ще продаде безценна вещ за дребни монети; той е можел да спечели небето, но вместо това се е задоволил с една мимолетна похвала… По тази причина се казва, че надеждите на лицемерите са като паяжина – толкова много усилия струва изплитането й, а накрая с едно духване я отнася вятърът на смъртта.”^[4]

^[1] Притч. 24:16.

^[2] Мат. 11:28.

^[3] Пс. 42(43):2.

^[4] Свети Григорий Велики, Moralia (Моралия, нравствено тълкуване на книгата на Йов – б. пр.), 2, 8, 43-44 (PL 75, 844-845).].

С поглед, вперен в целта

Припомням ви тези сурови истини, за да ви приканя да огледате внимателно подбудите, които направляват вашето поведение, с цел да поправите това, което има нужда от поправяне, насочвайки всичко в служба на Бог и на вашите братя, хората. Забележете, че Господ е минал покрай нас, погледнал ни е с любов и „и повика към свето звание, не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Христа Иисуса преди вечни времена”^[1].

Пречистете намеренията си, вършете всичките си работи от любов към Бог, прегръщайки кръста на всеки ден с радост. Казвал съм го хиляди пъти, понеже смятам, че тези мисли трябва да са запечатани в сърцата на християните – не само да приемаме несгодите, а напротив – дори да ги обичаме; да обичаме физическата или духовната болка и да я поднасяме на Бог като удовлетворение за нашите лични грехове и за греховете на всички хора. При това положение, уверявам ви, тази мъка няма да ви тежи.

И вече човек не носи какъв да е кръст, той открива Кръста на Христос и придобива утехата, че Изкупителят се нагърбва да носи товара. Ние сътрудничим като Симон Киринеец, който - когато се връща от работа на нивата си и мисли вече за заслужена почивка - е принуден да вземе кръста на раменете си, за да помогне на Исус^[2]. Да бъдеш доброволен Христов киринеец, да придружаваш съвсем отблизо Неговото страдащо човешко естество, приравнено на един престъпник – това не представлява нещастие за една влюбена душа, а носи увереност, че Бог е близо и ни благославя, като ни е избрал за това.

Доста често немалко хора са ми говорили с удивление за радостта, която благодарение на Бог изпитват и разпръскват моите деца в Опус Деи. Пред този очевиден факт винаги давам едно и също обяснение, защото не знам друго: основата на тяхното щастие се състои в това, че не се боят нито от живота, нито от смъртта, че не се плашат от трудностите; състои се във всекидневното им усилие да живеят с жертвоготовен дух, винаги готови - независимо от личната си нищета и слабост - да се отрекат от себе си, за да направят по-поносим за другите пътя на християнина.

^[1] 2 Тим. 1:9.

^[2] Срв. Марк. 15:21.

Като туптенето на сърцето

Докато ви говоря, съм уверен, че вие в Божието присъствие се стараете да огледате внимателно вашето поведение. Не е ли вярно, че по-голямата част от огорченията, които тормозят душата ти, липсата на вътрешен мир се дължат на това, не че си отговарял на Божия повик, а че си вървял - може би - по пътя на лицемерите, защото си се концентрирал само върху себе си? Имайки печалното намерение да поддържаш сред околните единствено привидност на християнско поведение, ти вътрешно в себе си не си желал да приемеш отричането, да умъртвиш нередните си страсти, да се отдадеш безусловно и самоотвержено като Исус Христос.

Обърнете внимание, че в тези моменти на размишление пред олтара не можете да слушате думите на свещеника единствено и само като израз на съкровената молитва на всеки от вас. Аз ви представям едни мисли, набелязвам едни точки, за да ги приемете активно и на свой ред да помислите върху тях, като ги направите тема за личен и мълчалив разговор между Бог и вас с намерението да ги приложите в съответната ситуация. И с просветлението, което ви дава Господ, да отличите кое във вашето поведение е праволинейно и кое води по лош път, за да се поправите с Неговата благодат.

Благодари на Господ за многобройните добри дела, които безкористно си извършил, понеже можеш да изпееш с псалмопевеца: „Извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми”^[1]. Помоли Го също за прошка за твоите опущения и за грешните стъпки, когато си навлязъл в този печален лабиринт на лицемерието, заявявайки, че искаш Божията слава и благото на ближния, докато в действителност си работил за своето въздигане… Бъди дързък, бъди великодушен и заяви: Не! Вече не искам повече да мамя Господ и човечеството.

^[1] Пс. 39(40):3.

По причини, които нямат нищо общо със случая, но са добре известни на Исус, Който ни направлява от дарохранителницата, моят живот ме накара да осъзная по особен начин, че съм Божие дете, и да вкуся радостта да се положа в сърцето на моя Отец, за да удовлетворявам за оскърбленията, за да се пречиствам, за да Му служа, за да разбирам и извинявам всички на основата на Неговата любов и на моето смирение.

Затова сега държа да подчертая необходимостта вие и аз да дойдем на себе си, да се пробудим от тази дрямка на немощност, която толкова лесно ни унася, и отново да осъзнаем – по-дълбоко, а едновремено и по-непосредствено – нашето положение на Божи синове.

Примерът на Исус, Неговото странстване по пътищата на Палестина ни помагат да се изпълним с тази истина. „Ако приемаме човешкото свидетелство – четем в посланието^[1] – Божието свидетелство е по-голямо.” А в какво се състои свидетелството на Бог? Отново свети Йоан ни казва: „Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме… Възлюбени, сега сме чеда Божии”.^[2]

През годините се стараех да се осланям – без да се огъвам – на тази радостна реалност. Независимо от обстоятелствата моята молитва бе една и съща, но с различна интонация. Казвах Му: „Господи, ти си ме поставил тук; Ти си ми поверил това или онова нещо и аз се уповавам на Теб. Знам, че си мой Отец и винаги съм виждал малките да се доверяват напълно на своите родители“. Свещеническият опит ми потвърждава, че себеотдаването в Божите ръце подтиква душите да придобиват силна, дълбока и ведра набожност, която ги окуражава да работят винаги с почтени намерения.

^[1] 1 Иоан. 5:9.

^[2] 1 Иоан. 3:1-2.