Списък на параграфи

Дух на покаяние

Вече се опитваш да взимаш решения, воден от искрени намерения? Помоли Господ да ти помага да понасяш търпеливо трудностите от любов към Него; съвсем естествено да влагаш във всичко пречистващия дух на умъртвлението; да работиш в Негова угода без фойерверки, тихо – както свети лампичката до дарохранителницата. И ако сега не се сещаш как да отговориш конкретно на Божите искания, които туптят в сърцето ти, чуй ме добре!

Покаяние е точното изпълнение на разписанието със задачи, което си си набелязал, въпреки съпротивата на тялото или на ума, търсещ измъкване с какви ли не измислици. Покаяние е да станеш начаса. Както и да не оставяш за друг път – без оправдателна причина – работата, която ти коства повече усилия или напрежение.

Покаяние е да умееш да синхронизираш задълженията си към Бог, към другите и към теб самия с такава взискателност към себе си, че да успяваш да намираш време за всяко нещо. Ти вършиш покаяние, когато с обич се подчиняваш на твоя план и се отдаваш на молитва, макар да си изтощен, да не си молитвено настроен и да нямаш плам.

Да вършиш покаяние значи винаги да се отнасяш с огромно братолюбие към другите, започвайки от най-близките ти. Значи грижовно да обръщаш внимание на страдащите, на болните, на огорчените. Значи търпеливо да отговаряш на досадниците и на натрапниците. Значи да прекратяваш изпълнението на твоя план и да го променяш, когато го налагат обстоятелствата, особено когато става дума за добронамерените и справедливи интереси на другите.

Покаянието се изразява в това: да понасяш с добро настроение хилядите дребни неприятности на всекидневието; да не изоставяш заниманието, с което си се захванал, макар че в даден момент ти е минал първоначалният ентусиазъм; да ядеш с признателност това, което ти поднасят, без да досаждаш с капризи.

Да вършиш покаяние – за родителите и изобщо за хората, имащи мисия да ръководят и възпитават - значи да поправяш другите, когато е нужно, като се съобразяваш с естеството на грешката и разположението на човека, нуждаещ се от поправяне, без да се поддаваш на субективни нелепости и сантименти.

Духът на покаяние ни води да не се привързваме безредно към монументалната скица на бъдещите ни проекти, в която вече сме предвидили какви ще бъдат нашите основни линии и дори последните майсторски щрихи. Колко много радваме Бог, когато съумеем да се откажем от нашите драсканици и чирашки цапаници и позволяваме Той да добавя чертите и боите, който най-много Му харесват!

Бих могъл да продължа да изброявам още куп дребни неща – споменах само тези, които сега ми дойдоха наум – които можеш да използваш през целия ден, за да се доближаваш все повече и повече до Бог, все повече и повече до ближния. Подчертавам, дадох тези примери не защото пренебрегвам големите покайни практики; напротив – те са свети и добри и даже необходими, когато Бог призовава по този път, разчитайки винаги на одобрението на човека, който наставлява душата ни. Но предупреждавам – големите покайни дела носят риск от големи падения, причинени от тщеславието. Докато обратно – с това постоянно желание да угаждаме на Бог в дребните лични битки: например да се усмихваш, когато изобщо не ти е до усмивки (уверявам ви, че в някои случаи една усмивка ни струва повече от един час с власеница), е трудно да налеем масло в огъня на гордостта, на смешната наивност да се мислим за видни герои. Действайки така, ние ще приличаме на дете, едва успяло да подари на баща си нещо нищожно малко, което обаче е прието с огромно задоволство.

Следователно трябва ли един християнин да бъде винаги умъртвлен? Да, ала от любов. Понеже това съкровище на нашето призвание „ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но не се отчайваме; гонени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът.”^[1]

^[1] 2 Кор. 4:7-10.

Може би до този момент не се бяхме чувствали подтикнати да следваме така отблизо стъпките на Христос. Може би не се бяхме сещали, че можем да присъединим към Неговата изкупителна жертва нашите малки откази – заради нашите грехове, заради греховете на хората от всички времена, заради злодейската деятелност на Луцифер, който продължава да се опълчва на Бог със своето „Няма да Ти служа”. Как бихме сме осмелили да възкликнем нелицемерно: „Господи, боли ме от обидите, които нараняват Твоето любящо сърце”, ако не се решаваме да се лишим от нещо незначително или да Му поднесем дребничка жертва във възхвала на Неговата любов? Покаянието – като истинско удовлетворение за греховете – ни повежда по пътя на отдадеността, на братолюбието. Отдаденост – за удовлетворяване; братолюбие - за да помагаме на другите, както Христос ни е помогнал на нас. Отсега нататък бързайте да обичате. Обичта ще затвори устата ни за жалби и протести. Да, ние често приемаме несгодите, обаче и се оплакваме. И така не само пропиляваме Божията благодат, но и Го обезсърчаваме в бъдеще да иска нещо от нас. „Бог люби оногова, който драговолно дава.”^[1] Дава непринудено, воден от любящо сърце, без превземките на някой, чиято отдаденост е сякаш проява на огромно благоволение.

^[1] 2 Кор. 9:7.

Отново се вгледай в живота си и помоли за прошка за тази и онази дреболия, които веднага ще се набият в очите на твоята съвест. Помоли за прошка за сквернословието на твоя език, за мислите, които постоянно се въртят около теб самия; за тази критичност, която си допуснал глупаво да те тормози, като те държи в постоянно безпокойство и тревога. Можете да бъдете много щастливи! Господ желае да бъдем доволни, опиянени от радост, вървейки по същите пътища, по които Той премина! Ние се чувстваме нещастни само когато упорстваме да напуснем този път и поемаме по посока на егоизма и чувствеността, а още по-лошо – ако тръгнем по пътечките на лицемерите.

Християнинът трябва да се представя искрен, правдив, неподправен във всичките си дела. От неговото поведение трябва да прозира един дух – духът на Христос. Ако някой на този свят има задължението да бъде последователен – това е християнинът, понеже нему е дадено да умножи този дар^[1], истината, която освобождава и спасява^[2]. Отче – ще ме попитате – ама как ще постигна тази искреност в живота? Исус Христос е предал на Църквата всички нужни средства за това: научил ни е да се молим, да се обръщаме към Неговия Небесен отец; изпратил ни е Своя Свети Дух Утешител, Който действа в нашата душа; оставил ни е видимите знаци на благодатта – тайнствата. Използвай всичко това. Укрепи твоя благочестив живот. Моли се всеки ден. И никога не отхвърляй от раменете си сладкия товар на Господния кръст.

Исус е Този, Който те е поканил да Го следваш като добър ученик, с цел да извървиш твоя земен път, носейки мира и радостта, които светът не може да даде. По тази причина – пак повтарям – трябва да вървим без страх от живота и без страх от смъртта, без непременно да избягваме болката, която за християнина е винаги средство за пречистване и възможност да обича с дела своите братя, като използва разнообразните обстоятелства в обикновения живот.

Времето за беседата свърши. Трябва да сложа точка на тези размисли, с които се опитах да раздвижа душата ти, та ти да откликнеш с няколко конкретни решения – малко на брой, но точно определени. Помисли, че Бог иска ти да си доволен и че ако ти от своя страна направиш всичко, което е по силите ти, ще бъдеш щастлив, много щастлив, безкрайно щастлив, макар и никога да не оставаш без Кръста. Но този Кръст не е вече инструмент за мъчения, а тронът, на който царува Христос. А до Него – Неговата майка, която също е и наша майка. Дева Мария ще ти даде нужната сила, за да вървиш решително по стъпките на нейния Син.

^[1] Срв. Лук. 19:13.

^[2] Срв. Иоан. 8:32:.

Господ действа така. Когато онзи син се завръща, след като пропилял парите си в разврат и най-вече, след като забравил за баща си, бащата казва: „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим“. Господ, наш Отец, когато тичаме към Него с разкаяние, извлича богатство от нашата бедност; сила от нашата немощ. Какво ще ни приготви, ако не Го изоставяме, ако непрестанно живеем в общение с Него, ако Му отправяме думи на обич, потвърдена от дела, ако Го молим за всичко, уповаващи се на Неговото всемогъщество и на Неговото милосърдие? Само защото синът Му — който Го бил предал — се е завърнал, Той подготвя празник: какво ще ни даде, ако сме се старали да останем винаги до Него?

Следователно, да не се оставяме да бъдем повлияни от спомена за обидите, които може да сме получили, от униженията, които сме понесли — колкото и несправедливи, нецивилизовани и кисели да са били — защото не е присъщо на Божието чедо да държи подготвен регистър със списък на щетите. Не можем да забравяме Христовия пример и нашата християнска вяра не може да се сменя като дреха: може да отслабне или да укрепне или да се загуби. Благодарение на този духовен живот, вярата се подсилва и душата се плаши, разглеждайки окаяната човешка бедност, когато се отделяме от божественото. И прощава и благодари: Боже мой, ако съзерцавам своя беден живот, не намирам никакъв мотив за суета и още по-малко за надменност; намирам само много причини да живея винаги в смирение и разкаяние. Знам добре, че най-високото достойнство е да служа.