Списък на параграфи

Човешките добродетели

Светският начин на мислене на някои хора и други виждания по темата, които бихме могли да наречем пиетистки, си приличат по това, че не разглеждат християнина като съвършен и пълноценен човек. Според първия начин на мислене изискванията на Евангелието са такива, че задушават човешките качества; а според другите виждания – човешката природа е паднала дотам, че застрашава чистотата на вярата. Но резултатът е един и същ: и в двата случая те не съумяват да разберат дълбокия смисъл на Христовото въплъщение, не обръщат внимание, че „Словото стана плът, и живя между нас“^[1].

Моят опит на човек, на християнин и на свещеник ме учи точно на обратното: няма сърце – колкото и да е затънало в грехове, което да не спотаява един благороден пламък подобно на жарта под пепелта. И когато почуквах на такива сърца - бидейки само двамата - със словото на Христос, те винаги откликваха.

На този свят има много хора, които не живеят в общение с Бог. Може би не са имали възможност да чуят Божието слово или пък са го забравили. Но те са човешки предразположени да бъдат искрени, верни, състрадателни, честни. И аз се осмелявам да твърдя, че човек, притежаващ тези качества, е готов да откликне на Бог, понеже човешките добродетели съставляват основата на свръхестествените.

^[1] Иоан. 1:14.

Вярно е, че тези лични качества не са достатъчни. Никой не се спасява без Христовата благодат. Обаче ако човек пази и развива у себе си една праволинейност, Бог ще изправи пътя му; и той ще може да стане светец, понеже е знаел да живее като порядъчен човек.

Може би сте наблюдавали и случаи, в известен смисъл противоположни: мнозина наричат себе си християни – понеже са били кръстени и приемат тайнствата, ала се проявяват като неверни, лъжливи, неискрени, горделиви хора… Те отведнъж пропадат. Те са като звезди, които светват за момент в небето и после бързо и неспасяемо падат.

Ако приемем отговорността, присъща на Божите чеда, ще видим, че Бог иска от нас да бъдем истински човеци.

Главата ни трябва да докосва небето, но краката ни трябва да стъпват здраво на земята. Цената да живеем по християнски не е да престанем да бъдем хора или да се откажем от усилията да придобием онези добродетели, които някои притежават, дори без да познават Христос. Цената на всеки християнин е изкупителната кръв на нашия Господ, Който иска от нас – и настоявам на това – да действаме много човешки и много божествено, стараейки се всекидневно да подражаваме на Него – истински Бог и истински Човек.

Не мога да посоча коя е главната човешка добродетел – зависи от гледната точка. Освен това въпросът е безпредметен, понеже не става дума да се упражняват една или няколко добродетели; трябва да се борим, за да ги придобием и да ги упражняваме всичките. Всяка от тях е свързана с другите. Така например усилието да бъдем искрени ни прави справедливи, весели, съобразителни и спокойни.

Не могат да ме убедят и хрумванията, които разграничават добродетелите на лични и обществени. Няма добродетел, която да насърчава егоизма. Всяка от тях задължително допринася полза на нашата душа и на душите на околните. Всички ние сме хора, всички сме Божи деца; не можем да разглеждаме живота си като мъчителна подготовка за една блестяща биография, за една бляскава кариера. Всички трябва да се чувстваме солидарни един с друг, а що се отнася до благодатта – ние всички сме обединени чрез свръхестествената връзка на общението на светците.

Същевременно трябва да се обърне внимание, че взимането на решения и носенето на отговорност се основават на личната свобода на отделния човек, затова и добродетелите в основата си са съвсем лични – на отделния човек. Въпреки това в тази духовна борба никой не воюва сам – никой не е свободен атом, както казвам често – по някакъв начин си помагаме или си пречим. Всички сме брънки от една верига. Сега помоли се и ти заедно с мен Бог, нашия Господ, да даде тази верига да ни съедини с Неговото сърце, докато дойде денят лице в лице да Го съзерцаваме вечно в Небето.

Ако християнинът се бори да придобие тези добродетели, душата му се отваря, за да получи успешно благодатта на Свети Дух, а положителните човешки качества се подсилват от поривите, които Утешителят влага в душата му. Третото лице на Пресвятата Троица – „на душата сладък гост”^[1]– подарява Своите дарове: мъдрост, ум, благоразумие, сила, знание, благочестие и страх Божи.^[2]

Тогава човек изпитва радост и мир^[3], блаженият мир, вътрешното ликуване като резултат от човешката добродетел на радостта. Когато ни се струва, че всичко рухва пред очите ни, всъщност нищо не рухва, защото „Ти си Бог на моята сила”^[4]. Ако Господ обитава в нашата душа, всичко останало, колкото и важно да ни се струва, е несъществено, временно; докато ние, бидейки съединени с Бог, сме важното, трайното.

Светият Дух ни помага с дара на благочестието да бъдем убедени, че сме Божи синове. А щом сме Божи синове, как можем да бъдем тъжни? Тъгата е шлаката на егоизма; ако искаме да живеем за Господ, няма да ни липсва радостта, макар да забелязваме нашите грешки и нашата нищета. Радостта навлиза до такава степен в молитвения живот, че не ни остава нищо друго, освен да запеем – защото обичаме, а пеенето е дело на влюбени.

^[1] Секвенция в чест на Свети Дух.

^[2] Вж. Ис; 11:2.

^[3] Вж. Гал. 5:22.

^[4] Пс. 42(43): 2.

Ако живеем по този начин, ще носим мир в света; ще съумеем да направим служението на Господ привлекателно за другите, защото „Бог люби оногова, който драговолно дава”^[1]. Християнинът е обикновен член на обществото. Но от сърцето му блика радостта на човек, решен да изпълнява волята на Отца с постоянната помощ на благодатта. И вършейки това, той не се мисли за жертва, не изпитва чувство за малоценност, нито пък смята, че някой го ограничава. Върви с високо вдигната глава, защото е човек и Божие чедо.

Нашата вяра придава особено значение на тези добродетели, които нито един човек не бива да престава да развива. Никой не може да надмине християнина по човечност. Заради това този, който следва Христос, е способен – не по собствени заслуга, а по благодатта на Господ – да направи достояние на околните това, което те често долавят, но не успяват да разберат: че истинското щастие, истинското служение на ближния преминава единствено през сърцето на нашия Изкупител, истински Бог и истински Човек.

Нека призовем Дева Мария, нашата майка, най-съвършеното създание, излязло от Божите ръце. Нека я помолим да ни направи порядъчни хора и тези човешки добродетели, вплетени в един живот с благодати, да се превърнат в най-добрата подкрепа за онези, които заедно с нас работят в света за мира и щастието на всички хора.

^[1] 2 Кор. 9:7.

Бъдете съвсем като децата. Колкото повече се държите като тях, толкова по-добре. Казва ви го опитът на този свещеник, който е трябвало да се изправя много пъти през тези 36 години – струват ми се толкова кратки и същевременно толкова дълги! – изживени в опит да изпълня една изрична Божия воля. Винаги ми е помагало едно нещо – продължавам да бъда дете и постоянно търся да се настаня в скута на моята Майка и в сърцето на Христос, моя Господ.

Паденията, които причиняват сериозни разрушения в душата и понякога имат почти необратими последици, винаги са в резултат от високомерието да се мислим за големи, за самодостатъчни. В такива случаи човек сякаш става неспособен да помоли за помощ онзи, който може да му по помогне – не само Бог, но и приятеля, свещеника… И така тази клета душа, останала сама в своето нещастие, затъва неориентирана, в безпътица.

Нека се молим сега на Бог никога да не дава да се чувстваме доволни от себе си, да увеличава у нас желанието за Неговата помощ, за Неговото слово, за Неговия хляб, за Неговата утеха, за Неговата сила: „Ламтете за неподправеното словесно мляко”^[1]; подхранвайте стремежа, жаждата да бъдете като деца. Разберете, че това е най-добрият начин да побеждавате гордостта. Бъдете убедени, че това е единственият способ нашият начин на действие да бъде добър, велик, божествен. „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.”^[2]

^[1] 1 Петр. 2:2.

^[2] Мат. 18:3.

Отново в главата ми нахлуват спомените от моята младост. Каква проява на вяра беше онова шествие! Сякаш още чувам литургичното пеене и вдъхвам аромата на тамяна, сякаш отново виждам хиляди и хиляди мъже, всеки понесъл по една голяма свещ – нещо като символ на своята нищета; обаче хора с детски сърца, които може би не смеят да подигнат очи към лицето на своя баща. „И тъй, познай и размисли, колко лошо и горчиво е туй, дето остави твоя Господ Бог”^[1]. Нека подновим твърдото си решение никога да не се отдалечаваме от Господ заради земните неща. Нека усилим – с конкретни намерения за нашето поведение – жаждата си за Бог като създания, които съзнават собствената си окаяност и непрестанно търсят и викат своя Баща.

Но отново се връщам към предишните си мисли: трябва да се научим да бъдем като деца, да се научим да бъдем Божи синове. И да се възползваме от всеки случай, за да предадем на останалите този начин на мислене, който сред естествените ни слабости ще увеличи нашата вяра^[2], ще умножи плодовете на делата ни, ще ни утвърди в пътя по такъв начин, че каквато и грешка да сторим, дори най-отвратителната, не ще се поколебаем никога да реагираме, да поемем отново по главния път на Божието осиновение, който ще ни отведе право в разтворените и очакващи обятия на нашия Отец Бог.

Кой от вас не си спомня прегръдките на баща си? Вероятно не са така гальовни, така нежни и фини като майчините. Ала тези здрави, силни обятия ни обгръщаха с топлота и сигурност. Господи, благодарим за тези яки мишци. Благодарим за тези силни ръце. Благодарим за това нежно и непоклатимо сърце. Щях да Ти кажа благодаря и за моите грешки! Не, няма, Ти не ги искаш! Обаче Ти ги разбираш, извиняваш и опрощаваш.

Това е мъдростта, която Бог очаква да открием при общуването си с Него. Която е чиста математика – да признаем, че сме една нула отляво… Но нашият Бог Отец обича всеки от нас такъв, какъвто е. Обича ни такива, каквито сме! Аз, който не съм друго, освен един клет човек, обичам всеки от вас такъв, какъвто е. Представете си тогава каква ще да е Божията любов! Ала при условие да се борим, при условие да се стремим да ориентираме живота си според насоките, дадени от нашата добре формирана съвест.

^[1] Иер. 2:19.

^[2] Срв. 1 Петр. 5:9.