Списък на параграфи

Много пъти съм ви припомнял вълнуващата картина, която ни описва Евангелието: Исус е на кораба на Петър, откъдето е говорил на хората. Множеството, което Го следва, е разпалило стремежа за души, който гори в сърцето Му, и Божественият учител пожелава неговите ученици вече да участват в това дело. След като им казва да навлязат навътре: „отплувай към дълбокото“^[1], Той съветва Петър да хвърли мрежата за ловитба.

Сега няма да се спирам на така поучителните подробности в тези моменти. Искам да разгледаме реакцията на Княза на апостолите пред чудото: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“^[2]. Което е една истина – нямам никакви съмнения – безпогрешно отнасящя се до личното състояние на всеки от нас. При все това, уверявам ви като съм се сблъсквал през живота си с толкова чудеса на благодатта, изършени посредством човешките ръце, съм се чувствал склонен – и от ден на ден все по-склонен – да извикам: Господи, не си отивай от мен, че без Теб не мога да сторя нищо добро!

Именно заради това разбирам много добре тези думи на епископа на Хипон, които звучат като чуден химн на свободата: „Господ, Който те създаде без теб, няма да те спаси без теб“^[3], тъй като ние – ти и аз, сме винаги податливи на възможността – не възможност, а печално нещастие, да се надигнем срещу Бог, да го отблъснем вероятно с нашето поведение, или да възкликнем: „Не искаме той да царува над нас“^[4].

⃰ Проповед, произнесена на 10 април 1956 г.

[1] Лук. 5:4.

^[2] Лук. 5:8.

^[3] Свети Августин, Sermo CLXIX, 13 (Проповед 169,13 – б. пр.), PL 38, 923.

^[4] Лук. 19:14.

Да принасяме плод за Бог

Нека сега разгледаме притчата за оня човек, който „тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си“^[1]. Всекиму той поверява различен брой таланти, които да управлява по време на отсъствието му. Струва ми се много подходящо да обърнем внимание на поведението на слугата, получил един талант – той се държи по начин, на който в моя край викат „като лисица“. Със своя ограничен мозък той се замисля, размисля и решава: „разкопа земята и скри среброто на господаря си“^[2].

Какво ли занимание ще си избере този човек, след като е заровил инструмента, даден му, за да работи? Той е решил безотговорно да предпочете най-лесното – да върне само това, което са му дали. И ще се отдаде на заниманието да убива времето – минутите, часовете, дните, месеците, годините, целия живот! Останалите полагат усилия, търгуват, безкористно са загрижени да върнат повече, отколкото са получили – нещо справедливо, след като заръката е била съвсем конкретна: „търгувайте, докле се завърна“^[3]. Ала този не прави така; той обезмисля съществуването си.

46

Колко е жалко да живееш, като единственото ти занимание е да убиваш времето, което е едно Божие съкровище. Няма извинения, които да оправдаят такова поведение. „Никой да не казва: имам само един талант, не мога нищо да направя. И с един само талант можеш да сториш нещо похвално.“^[4] Колко е тъжно да няма полза, да не дадат плод способностите – по-големи или по-малки, които Бог отпуща на човека, за да се посвети в служба на душите и на обществото!

Когато християнинът убива времето си на земята, има опасност да убие и Небето си – щом от егоизъм бяга, крие се от задълженията си и ги пренебрегва. Този, който обича Бог, отдава в служба на Христос не само това, което притежава, което е, а отдава самия себе си. Не е забил поглед в своето аз, нито в туй, що се отнася до здравето му, нито в репутацията си, нито в кариерата си.

^[1] Мат. 25:14.

^[2] Мат. 25:18.

^[3] Лук. 19:13.

^[4] Свети Йоан Златоуст, InMatthaeumhomiliae (Проповед върху Матей – б. пр.), 78, 3 (PG 58, 714).

Истинност и справедливост

Практикуването на човешките добродетели изисква от нас постоянни усилия, понеже не е лесно дълго време да издържиш да си им верен с оглед на различните ситуации, които сякаш поставят под заплаха нашата сигурност. В това отношение е много показателен въпросът за казването на истината. Нима е истина, че вече е излязла от употреба? Нима окончателно е победило поведението на компромисите – да четкаме с голямата баданарка? Страхуваме се от истината. Затова прибягваме до една непочтена практика – да твърдим, че никой не живее и не казва истината, че всички прибягват до преструвките и лъжата.

За щастие това не е така. Има много хора – християни и не християни – готови да жертват честта и доброто си име за истината, които не се кривят постоянно, търсейки място под слънцето. Това са същите хора, които от любов към истинността са готови да се поправят, когато открият, че са се заблудили. Не се поправя онзи, който е започнал с лъжа, който е превърнал истината в гръмка дума, с която прикрива своите погрешни постъпки.

Господ действа така. Когато онзи син се завръща, след като пропилял парите си в разврат и най-вече, след като забравил за баща си, бащата казва: „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим“. Господ, наш Отец, когато тичаме към Него с разкаяние, извлича богатство от нашата бедност; сила от нашата немощ. Какво ще ни приготви, ако не Го изоставяме, ако непрестанно живеем в общение с Него, ако Му отправяме думи на обич, потвърдена от дела, ако Го молим за всичко, уповаващи се на Неговото всемогъщество и на Неговото милосърдие? Само защото синът Му — който Го бил предал — се е завърнал, Той подготвя празник: какво ще ни даде, ако сме се старали да останем винаги до Него?

Следователно, да не се оставяме да бъдем повлияни от спомена за обидите, които може да сме получили, от униженията, които сме понесли — колкото и несправедливи, нецивилизовани и кисели да са били — защото не е присъщо на Божието чедо да държи подготвен регистър със списък на щетите. Не можем да забравяме Христовия пример и нашата християнска вяра не може да се сменя като дреха: може да отслабне или да укрепне или да се загуби. Благодарение на този духовен живот, вярата се подсилва и душата се плаши, разглеждайки окаяната човешка бедност, когато се отделяме от божественото. И прощава и благодари: Боже мой, ако съзерцавам своя беден живот, не намирам никакъв мотив за суета и още по-малко за надменност; намирам само много причини да живея винаги в смирение и разкаяние. Знам добре, че най-високото достойнство е да служа.