Списък на параграфи

Размишлявайки върху думите на нашия Господ: „За тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“^[1], ясно забелязваме нашата единствена цел: осветяването, или по-точно да бъдем свети, за да осветяваме. Същевременно – подобно на едно малко изкушение – може да ни загложди мисълта, че малцина сме решени да отговорим на тази Божествена покана, а и освен това ние се преценяваме като инструменти с ниско качество. Наистина, малко сме в сравнение с останалото човечество и сами по себе си не струваме нищо. Но уверението на Учителя отеква властно: християнинът е светлината, солта и маята на земята, „Малко квас заквася цялото тесто“^[2]. Точно затова винаги съм проповядвал, че ни интересуват всички души – стоте души от стоте, без никаква дискриминация – твърдо убедени, че Христос ни е изкупил всички и иска да си послужи с нас, малцината, въпреки нашата лична неспособност, за да прогласяваме това спасение.

Един ученик на Христос никога няма да се отнесе лошо към някого. Да, ще назове грешката грешка, но трябва с любов да поправи сбъркалия. Ако не го стори, няма да може да му помогне, няма да може да го освети. Трябва да умеем да съжителстваме, да разбираме другите, да им прощаваме, да се държим братски. Както съветва свети Йоан Кръстни, във всеки момент трябва да вливаме любов там, където няма любов, за да добием любов^[3]. Това важи и при възможностите – на пръв поглед незначителни, които ни предоставят работното място, социалните и семейните взаимоотношения. Следователно ти и аз ще използваме и най-малката възможност, която получим в нашето обкръжение, за да я осветим, за да се осветим и за да осветим онези, които заедно с нас споделят същите всекидневни стремежи, като изпитваме в нашия живот сладкия и омайващ товар на съизкупуването.

^[1] Иоан 17:19.

^[2] Гал. 5:9.

^[3] Вж. Свети Йоан Кръстни, Писмо до Мария де ла Енкарнасион, 6 юли 1591 г.

Християнската добродетел изисква повече от нас – тя ни подтиква да се проявяваме като признателни, мили, великодушни хора; да се държим като верни и честни приятели както в благоприятните периоди, така и при несгодите; да спазваме законите и да уважаваме законните власти; да се поправяме с радост, когато забележим, че сме сбъркали при разглеждането на някой въпрос. Ала най-вече, ако сме справедливи, ще изпълняваме усърдно нашите професионални, семейни и обществени ангажименти: без превземки и без много приказки, работейки упорито и упражнявайки нашите права, които са същевременно и наши задължения.

Аз не вярвам в справедливостта на лентяите, понеже те със своето dolce far niente^[1], както казват италианците, накърняват, и то понякога чувствително, основния принцип на справедливостта - този на труда. Нека да не забравяме, че Бог създаде човека, за да се труди^[2], и другите хора – нашето семейство и народ, цялото човечество, зависят от резултатите на нашия труд. Деца мои, какво ограничено разбиране за справедливост имат хората, които го принизяват до едно просто разпределение на материални блага!

^[1] dolce far niente (ит.) – сладко бездействие – б. пр.

^[2] Срв. Бит. 2:15.

Братолюбието е универсално

„Казвайки „ближен“ — обяснява св. Лъв Велики — „не трябва да се разбират само онези, които са свързани с нас от приятелски или роднински връзки, а абсолютно всички хора, с които имаме сходна природа… Действително, само един е Авторът, Който ни е оформил, един само Създателят, Който ни е оживотворил, и всички имаме и се радваме на едно и също небе и един и същ въздух, едни и същи дни и едни и същи нощи. Въпреки че има добри и лоши, справедливи и несправедливи, все пак, Бог е еднакво щедър и благосклонен с всички“ [св. Лъв Велики, Sermo XII, 2].

Ние, Божиите чеда, се изграждаме в практикуването на новата заповед, учим се в Църквата да служим и да не ни служат и сме в състояние да обичаме човечеството по нов начин, който всички ще открият, че е плод на Христовата благодат. Нашата любов не трябва да се бърка със сантименталността, нито с чистото другарство и дори със слабо ясното желание да помагаме на другите, за да докажем на самите себе си превъзходството си. Това е да умеем да съжителстваме с ближния, да почитаме — настоявам — Божия образ, вкоренен във всеки човек, правейки така, че и той да го съзерцава и така да умее да се отправя към Христос.

Затова универсалност на братолюбието означава универсалност на апостолското дело; наша способност да превръщаме в дела и сериозно величествения ангажимент на Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“.

Ако трябва да се обичат и враговете — имам предвид онези, които ни считат за свои врагове: що се отнася до мен, не се чувствам враг на нищо и на никого — с по-голямо основание ще трябва да обичаме онези, които са просто далечни, онези, които са ни по-малко симпатични, онези, които поради езикови, културни и причини на възпитание изглеждат моя или твоя противоположност.

За каква любов става въпрос? Свещеното Писание говори за „dilectio“, за да накара да се разбере добре, че не се отнася само към сетивната обич. „Dilectio“ изразява по-скоро силна решителност на волята. Действително, „dilectio“ произлиза от „electio“, „избор“. Бих прибавил, че да обичаш по християнски означава да искаш да обичаш, да се решаваш в Христос да търсиш доброто на душите без дискриминации от всякакъв вид, осигурявайки им най-вече най-доброто нещо: да ги отвеждаш до познаване на Христос, да ги влюбваш в Него.

Господ ни постиква: „Обичайте враговете си… и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“. Можем да не се чувстваме по човешки привлечени от хората, които биха ни отблъснали, ако се доближим до тях. Но Исус изисква от нас да не отвръщаме на злото със зло; да не изпускаме случаите да служим на другите с цялото сърце, макар да ни коства; да не преставаме никога да ги имаме предвид в нашите молитви. „Dilectio“, братолюбието, придобива още по-затрогващи нюанси, когато се отнася към нашите братя по вяра и особено към онези, които по божествено разпореждане работят по-близо до нас: родителите, съпругът или съпругата, децата и братята, приятелите и колегите, съседите. Ако я нямаше тази обич, тази благородна и чиста човешка любов, отредена на Бог и основана в Него, не би имало братолюбие.

Как се проявява любовта

Обичам да слушам тези думи, които Светият Дух ни е предал чрез пророк Исаия: „Discite benefacere“, научете се да правите добро. Прилагам това насърчение към различните аспекти на нашата духовна борба, защото християнският живот не може никога да бъде даден за завършен, щом израстването в добродетелите е последствие от един ефективен и всекидневен ангажимент.

В която и да е гражданска дейност как се научаваме? Преди всичко преценяваме целта, която трябва да постигнем, и средствата, които трябва да използваме. След това прилагаме с постоянство такива средства, опитвайки и опитвайки пак, докато създадем вкоренено и солидно разположение на духа. И докато се учим на нещо, откриваме много други неща, на които не сме подозирали съществуването и които ни стимулират да продължим работа, без да казваме никога „стига“.

Любовта към ближния е проява на любовта към Бог. Затова в усилието да ставаме по-добри в тази добродетел не можем да си поставяме никакво ограничение. С Господ единствената мярка е да обичаме без мярка. От една страна, защото няма да успеем никога да отвърнем на това, което Той е направил за нас; от друга, защото и любовта на Бог към създанията се проявява така: свръхизобилна, непресметлива, безгранична.

Всички онези, които са разположени да отворят за Него слушането на душата — и ние сме от тях — Исус учи в проповедта на планината на божествената заповед за братолюбието. И като обобщение заключава: „Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“.

Милосърдието не се ограничава до чисто отношение на състрадание: милосърдието е свръхизобилие на братолюбие, което едновременно води със себе си свръхизобилие на справедливост. Милосърдие означава да поддържаме сърцето в жива плът, по човешки и свръхестествено завладяно от силна, самопожертвователна, великодушна любов. Св. Павел в своя химн на любовта говори за нея така: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“.

Една от първите конкретни прояви на братолюбието се състои в открехването към душата на пътищата на смирението. Ако считаме искрено, че сме нищо; ако си даваме сметка, че без божествената помощ най-слабото, най-незначителното от създанията би било по-добро от нас; ако се виждаме способни на всички грешки и на всички ужаси; ако знаем, че сме грешници, макар че се борим ангажирано, за да се разграничим от толкова много невярност…, как можем да мислим лошо за другите, как можем да подхранваме в сърцето фанатизъм, нетолерантност, високомерие?

Смирението ни води почти за ръка до онзи начин да се отнасяме с ближния, който е най-добрият от всички: да разбираме всички, да умеем да съжителстваме с всички, да извиняваме всички, да не създаваме разделения, нито бариери; да се държим — винаги! — като инструменти на единение. Ненапразно дълбоко в човека съществува силен копнеж за мир, за единение със себеподобните, за взаимно уважение на правата на човека в перспектива, която води до братство. Това е отражение на това, което е най-ценно в човешкото положение: ако всички сме Божии чеда, братството не се свежда до клише или до илюзорен идеал - блести като трудна, но реална цел.

Пред циниците, пред скептиците, пред безразличните, пред всички онези, които са направили от своето малодушие умствена дреха, ние, християните, трябва да доказваме, че е възможно да се обича. Може би християнската любов ще трябва да преодолява много трудности, защото човекът е бил създаден свободен и е в негова власт да се противопоставя безполезно и горчиво на Бог: но християнското поведение е възможно и реално, защото се ражда като необходимо последствие на любовта на Бог към нас и на нас към Бог. Ако ти и аз го искаме, и Исус го иска. Тогава ще разберем в цялата им дълбочина и в цялата им плодотворност болката, жертвата, безкористната отдаденост във всекидневния живот.

Единственият път

Убедихме се, че братолюбието няма нищо общо с карикатурата, която понякога сме претендирали да правим от централната добродетел от живота на християнина. Е, и? Защо е необходимо да я проповядваме непрекъснато? Да не би да е задължителна тема, но с малко възможности да се привежда в конкретни факти?

Ако се огледаме, може би бихме имали мотив да считаме, че братолюбието е илюзорна добродетел. Но ако разглеждаш нещата с духовните очи, ще откриеш корена на толкова много безплодност: липсата на интензивни и постоянни взаимоотношения — лице в лице с Исус Христос, наш Господ; и липсата на уважение на делото на Светия Дух в душата, чийто първи плод е именно братолюбието.

Приемайки едно насърчение на апостола — „Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов“, един отец на Църквата добавя: „Обичайки Христос, ще понасяме лесно немощта на другите, също на тези, които още не обичаме, защото нямат добри дела“ [св. Августин, De diversis questionibus, LXXXIII, 71, 7].

Оттук се изкачва пътеката, която ни кара да растем в братолюбието. Ако мислим, че първото нещо, което трябва да направим, е да се упражняваме в хуманитарни дейности, в помощни работи, изключвайки любовта към Бог, бихме били в грешка. „Да не пренебрегваме Христос, за да се притесняваме за болестта на нашия ближен, понеже трябва да обичаме болния заради Христос“ [св. Августин, пак там].

Дръжте винаги поглед върху Исус, Който, без да престава да бъде Бог, понизи Себе Си, като прие образ на раб, за да може да ни служи, защото само в тази насока се открехват идеалите, които си струва да подхранваме. Любовта търси единението, отъждествяването с любимия човек: и присъединявайки се към Христос, ще бъдем привлечени от копнежа да подражаваме на Неговия живот на отдаденост, на неизмерима любов, на жертва до смърт. Христос ни поставя пред окончателната дилема: или да изхабим съществуването си по егоистичен и самотен начин, или да се посветим с всички сили на задача на служение.