Списък на параграфи

Сега, докато ви говоря и всички заедно разговаряме с Бог, нашия Господ, аз просто изразявам на глас своята лична молитва – обичам много често да припомням това. Вие също трябва да се стремите да развивате вашата молитва във вашите души при каквито и да са обстоятелства – дори при такива като днешните например, когато ни се налага да обсъждаме тема, която на пръв поглед не изглежда особено подходяща за един диалог на любовта, каквото е нашето събеседване с Господ. Казах на пръв поглед, тъй като всичко, което ни се случва, всичко, което се разиграва около нас, може и трябва да бъде тема за наше размишление.

Трябва да ви говоря за времето, за това време, което преминава. Няма да повтарям познатото твърдение, че една година повече е всъщност една година по-малко… Също така няма да ви предложа да питате хората например какво мислят за отминаването на дните, защото вероятно биха ви отговорили нещо от рода на: младост, Божие съкровище, нещо, което минава, за да не се върне… Но не изключвам да чуете и отговор, съдържащ по-голям свръхестествен заряд.

Не желая и да се спирам – с притурени носталгични нотки - върху конкретното обстоятелство на краткотрайността на човешкия живот. Тази бързопреходност на земното преминаване би трябвало да ни подбужда нас, християните, да оползотворяваме по-добре времето, изобщо да не се боим от нашия Господ, а още по-малко пък да приемаме смъртта като злополучен завършек. Една година, завършила с благодатта и милосърдието на Бог – това се е казало по хиляди начини, повече или по-малко поетични, е още една крачка, която ни приближава към Небето, нашата окончателна родина.

Мислейки за това положение, много добре разбирам възгласа на свети Павел към коринтяните: Времето е кратко^[1]. При праволинейния християнин тези думи отекват в най-съкровеното на сърцето като упрек за липсата на щедрост и като непрекъснато приканване към вярност. Наистина, кратко е нашето време, за да обичаме, за да даряваме, за да поправяме простъпките си. Следователно не е благоразумно да го пропиляваме, нито да го хвърляме на вятъра; не бива да похабяваме този отрязък от света, който Бог е поверил на всеки от нас.

^[1] Срв.1 Кор. 7:29.

За да постигнем тази цел, трябва да действаме, водени от любовта. Никога не бъдете като човек, който изтърпява тежестта на някакво наказание или проклятие: „И всичко, що вършите словом или делом, всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца.“^[1] И така ще приключим перфектно нашата задача, изпълвайки времето, защото ще бъдем Божи инструменти на любовта, които съзнават отговорността и доверието, които Господ възлага на раменете им независимо от тяхната слабост. Във всяко твое занимание – тъй като разчиташ на Божията сила – трябва да се държиш като човек, който се ръководи изключително от любовта.

Ала нека не си затваряме очите пред действителността и да не се поддаваме на повърхностната и наивна представа, че ни очаква лек път, и че за неговото извървяване ще са ни достатъчни само искрени намерения и пламенни желания да служим на Бог. Не се съмнявайте – през годините ще се сблъскате, може би по-рано, отколкото сте си представяли, с особено сложни ситуации, изискващи дух на жертвоготовност и отказване от собствените интереси. В такива случаи крепне добродетелта на надеждата и можеш смело да кажеш като свои думите на апостола: „Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас.“^[2] Размисли с увереност и в спокойствие какво ще представлява безкрайната Божия любов, излята върху това клето създание! Дойде часът ти посред твоите обичайни занимания да упражниш вярата, да пробудиш надеждата, да разпалиш любовта, т.е. да задействаш трите богословски добродетели, които ни подтикват веднага да изкореним – без преструвки, без замазвания, без увъртания – грешките в нашето професионално поведение и в нашия духовен живот.

^[1] Кол. 3:17.

^[2] Рим. 8:18.

Сега си спомням – и със сигурност някой от вас вече е чувал да го споменавам в други размишления – за съня, разказан от един кастилски писател от Златния век. Пред него се откриват два пътя. Единият е широк, равен и подходящ за коли; край него са наредени безброй страноприемници, кръчми и други приятни местенца за забавление и отмора. По него са поели хора на коне или в карети, чува се музика и смях – един луд кикот; вижда се тълпа, опиянена от привидна, краткотрайна наслада, тъй като този път свършва в една бездънна пропаст. Това е пътеката на светските хора, на вечните еснафи. Те демонстрират една радост, каквато в действителност не изпитват; търсят ненаситно всякакви възможни удобства и удоволствия… Ужасяват ги болката, отказът от удоволствията, пожертвувателността. Не желаят и да чуят за Кръста на Христос, смятат, че това са приказки на безумци. Ала те са безумците - бидейки роби на завистта, на лакомията, на чувствеността, те завършват зле. И късно си дават сметка, че заради някаква блудкава дреболия са пропилели и земното, и вечното си щастие. Господ ни предупреждава: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”^[1]

Другият път в съня е съвсем различен: тесен и стръмен, там човек не може да се придвижва с кон. Тези, които тръгват по него, напредват със собствените си крака – е, може и да криволичат – със спокойни лица, настъпвайки тръни и заобикаляйки скали. На места драки разкъсват дрехите им, стигат дори до плътта. Обаче на края ги очаква чудна градина, вечното щастие, небето. Това е пътят на светите души, които се смиряват, които от любов към Исус Христос с удоволствие се жертват за останалите; пътят на тези, които не се страхуват да вървят нагоре, приели с любов своя кръст – колкото и да им тежи, понеже са наясно, че дори ако тежестта ги смаже, те ще успеят да се изправят и да продължат изкачването. Силата на тези пешеходци е в Христос.

^[1] Мат. 16:25-26.

Какво значение има дали се спъваме, щом в болката от падането ще открием силата, която отново ни изправя и ни тласка да продължаваме с обновен устрем? Не забравяйте, че светец не е онзи, който не пада, а този, който винаги се изправя – смирено и с една свята упоритост. Щом като в Притчи Соломонови пише, че праведникът пада седем пъти на ден^[1], ти и аз – едни клети създания – не бива да се учудваме, нито да се обезкуражаваме от нашата лична окаяност, от нашите препъвания, понеже ще продължим напред, ако търсим силата на Този, който обеща: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”^[2]. Благодаря Ти, Господи, „Защото ти си Бог на моята сила”^[3], защото винаги си бил Ти и само Ти, Боже мой, моя крепост, мое прибежище, моя подкрепа.

Ако наистина искаш да напредваш в духовния живот, бъди смирен. Прибягвай с упование и постоянство към помощта на Господ и на Неговата благословена майка, която е също и твоя майка. Кротко и спокойно – колкото и да те боли все още незаздравялата рана от последното ти подхлъзване – прегърни отново кръста и кажи: Господи, с Твоето съдействие ще се боря да не се спирам по пътя, ще отговоря предано на Твоите подканяния, без да се страхувам от стръмните баири, нито от привидната монотонност на обичайната работа, нито от тръните и острите камъчета по пътя. Убеден съм, че Твоето милосърдие ме придружава и че в края ще намеря вечното щастие, радостта и любовта през всички векове на вековете.

След това, по време на същия сън, този писател открива и трети път – тесен, също така неравен и с големи стръмнини като втория. По него напредват малцина сред хиляди страдания, но с тържествен и величествен вървеж. Въпреки това те стигат до ужасната пропаст, където водеше и първият път. Това е пътят на лицемерите, на тези, които нямат чисти намерения, на тези, които са движени от фалшива боязън, на тези, които покваряват Божите дела, като ги използват за своите временни егоистични цели.

„Глупаво е да се заемаш с трудна задача само за да ти се възхищават; да спазваш с големи усилия Божите заповеди и да търсиш за това компенсации на земята. Човек, който - като прилага на практика добродетелите - претендира за човешки облаги, е като продавач, който ще продаде безценна вещ за дребни монети; той е можел да спечели небето, но вместо това се е задоволил с една мимолетна похвала… По тази причина се казва, че надеждите на лицемерите са като паяжина – толкова много усилия струва изплитането й, а накрая с едно духване я отнася вятърът на смъртта.”^[4]

^[1] Притч. 24:16.

^[2] Мат. 11:28.

^[3] Пс. 42(43):2.

^[4] Свети Григорий Велики, Moralia (Моралия, нравствено тълкуване на книгата на Йов – б. пр.), 2, 8, 43-44 (PL 75, 844-845).].

Понякога, когато ни се случва обратното на онова, което желаем, ни идва спонтанно на устните: „Господи, всичко рухва, всичко, всичко…!“. Това е моментът да се поправим; „с Теб ще напредвам сигурен, защото Ти си самата сила“, „quia tu es, Deus, fortitudo mea“, „Ти си Бог на моята сила“.

Сред твоите занимания те помолих да вдигаш очи към небето с постоянство, защото надеждата ни подтиква да стиснем силната ръка, която Бог ни подава непрестанно, за да не губим свръхестествената целева точка; помолих те да ги вдигаш, дори когато страстите се бунтуват и ни нападат, затваряйки ни в ограниченото ъгълче на нашето „аз“, или когато — с детинска суетност — се чувстваме центъра на вселената. Аз живея с убеждението, че ако не гледам нагоре, ако не търся Исус, никога няма да постигна нещо; и знам, че моята твърдост, за да победя себе си и за да побеждавам, се ражда от повтарянето на оня вик, който съдържа сигурното обещание, че Бог не изоставя Своите чеда, ако Неговите чеда не Го изоставят: „Всичко мога чрез Исуса Христа, Който ме укрепява“.

Поставяйте се често сред героите от Новия Завет. Вкусвайте трогателните сцени, в които Божественият Учител действа с божествени и човешки жестове или предава с божествени и човешки изрази възвишената история на опрощението, непрекъснатата Си Любов към Своите чеда. Този отговор на Небето се подновява и сега, във вечната актуалност на Евангелието: усеща се, забелязва се, докосва се с ръце божествената закрила. И това е защита, която расте по сила, когато вървим напред, въпреки спъванията, когато започваме отново и отново, защото такъв е духовният живот, когато го живеем с надежда в Бог.

Ако липсва устремът да преодоляваме вътрешните и външни препятствия, няма да получим награда. „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата“ „и не би било автентично сражението, ако липсва противникът, с когото да се борим. Затова, ако няма противник, няма венец, защото не може да има победител там, където няма победен“ [св. Григорий Нисийски, De perfecta christiani forma].

Далеч от това да се обезкуражаваме, препятствията трябва да бъдат стимул, за да растем като християни: в тази борба се усъвършенстваме духовно и нашият апостолски труд придобива по-голяма резултатност. Размишлявайки върху онези моменти, в които Исус — в маслинената горичка и по-късно в изоставеността и в безславието на кръста — приема и обича волята на Отца, докато понася огромната тежест на страданията, трябва да бъдем убедени, че за да подражаваме на Христос, за да бъдем добри Негови ученици, е нужно да прегърнем Неговия съвет: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Затова обичам да моля Исус, за себе си: „Господи, да няма ден без кръст!“. Така, с божествената благодат, ще се укрепи нашият характер и ще служим за опора на нашия Бог, над нашите лични несъвършенства.

Опитайте се да разберете: ако забивайки гвоздей в стената, не срещате съпротивление, какво бихте могли да окачите там? Ако не заякваме с божествената помощ посредством жертвата, няма да можем да станем инструменти на Господ. Ако обаче заради Бог се решим да извличаме полза с веселие от препятствията, няма да ни коства усилие в трудните и неприятни ситуации, в тежките и неудобни случаи да възклицаваме като апостолите Яков и Йоан: „Можем!“.

Тази борба на този, който знае, че е Божие чедо, не води със себе си тъжни откази, мрачни примирения или лишения от радостта: тя е начин да реагира на влюбения, който в труда и в отдиха, в радостта и в страданието мисли за любимия човек и заради него посреща с удоволствие трудностите. В нашия случай, освен това, понеже Бог — настоявам — не губи битки, присъединени към Него, ще бъдем победители. Знам от опит, че ако се приспособявам вярно към Неговите желания, „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“.

В битките на душата стратегията понякога е да умеем да изчакваме, тъй като трябва да се прилага уместния лек с търпение, с упоритост. Увеличавайте, прочее, деянията на надежда. Напомням ви, че ще претърпявате поражения или че ще преминавате през възходи и падения — Бог да даде да бъдат недоловими — в духовния си живот, защото никой не е имунизиран срещу тези превратности. Но Господ, Който е всемогъщ и милосърден, ни е дал подходящите средства, за да побеждаваме. Стига да ги използваме, както казвах, с решимостта да започваме отново и отново всеки миг, ако е необходимо.

Пристъпвайте ежеседмично — и всеки път, когато имате нужда от него, но без да изпадате в неоснователно чувство за вина — към святото тайнство на покаянието, тайнството на божественото опрощение. Облечени в благодатта, ще прекосяваме планини, изминавайки възхода на изпълнението на християнския дълг, без да се бавим. Използвайки тези ресурси с добра воля и молейки Господ да ни дава надежда, по-голяма от ден на ден, ще притежаваме заразното веселие на този, който знае, че е Божие чедо: „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?“. Оптимизъм, прочее: тласкани от силата на надеждата, ще се борим, за да изтрием мазното петно, оставено от сеячите на омраза, и ще открием отново света от една перспектива на радост, защото той е излязъл прекрасен и чист от Божиите ръце. Също толкова прекрасен ще можем да го върнем на Него, ако се научим да се разкайваме.