Всичко това за някой ще се окаже познато, за други — новост, за всички — трудно. Така или иначе, докато имам сила за това, няма да престана да проповядвам първостепенната необходимост да бъдем молитвени души: винаги, по какъвто и да е повод и в най-различни обстоятелства, защото Бог не ни изоставя никога. Не е християнско да се мисли за божественото приятелство като за ресурс за крайни случаи. Ще може ли да ни се струва правилно да игнорираме или да презираме хората, които обичаме? Разбира се, не. Към онези, които обичаме, се отправят постоянно нашите думи, желания, мисли: има нещо като тяхно постоянно присъствие. Същото трябва да бъде за Бог.

Търсейки Господ по този начин, нашият ден се превръща целият в задушевен и изпълнен с доверие разговор. Това е всичко, което съм твърдял и писал толкова много пъти, нито ме е грижа да го повторя, защото Господ ни показва — със Своя пример, — че това е поведението, което трябва да следваме: постоянна молитва, от сутрин до вечер, от вечер до сутрин. Когато всичко се получава лесно, Му казваме: „Благодаря, Боже мой!“. А когато настъпи труден миг: „Господи, не ме изоставяй!“. И този наш Бог, „кротък и смирен по Сърце“, няма да забрави нашите прошения, няма да остане безразличен, Той, Който е твърдял: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“.

Виждайки, прочее, Бог зад всяко събитие, да се опитваме да не губим никога от поглед нашата свръхестествена цел, било пред приятни неща, било пред неприятни, било пред утехата, било пред безутешността заради смъртта на някой скъп човек. Преди всичко, разговорът с Бог Отец, търсенето на Господ в средоточието на нашата душа. Не е малко нещо или с малко значение: това е ясната проява на постоянния духовен живот, на истинския диалог на любов. Това е упражнение, което няма да предизвика никаква психологическа деформация, понеже за един християнин трябва да бъде съвсем естествено като биенето на сърцето.