Списък на параграфи

Вяра и разум

Животът в молитва и покаяние и съзнанието, че сме Божи деца, ни променят в благочестиви (набожни) християни, подобни на малки деца пред Бог. Благочестието (пиететът,смирената и възторжена почит,б.ред))е добродетелта на синовете. А за да може синът да се отпусне с доверие в бащините обятия, той трябва да бъде и да се чувства малък, безпомощен. Често съм размишлявал за този живот на духовно детство. Той не отрича мъжеството, тъй като изисква силна воля, калена зрялост, твърд, но открит характер.

Благочестиви като деца, да. Но да не бъдем невежи - всеки трябва да се старае според силите си в сериозното, научно изучаване на вярата, което е богословието. Така че да имаме набожността на децата и стабилното знание на богословите.

Стремежът да придобием това богословско знание – доброто и крепко християнско вероучение – е продиктувано на първо място от желанието по-добре да опознаем и обичаме Бог. Също така той е следствие от влечението на вярната душа да открие дълбокия смисъл на този свят – дело на Създателя. Периодично някои се опитват да възкресят предполагаемото противопоставяне между вярата и знанието, между човешкия разум и Божието откровение. Такова противопоставяне може да се появи - и то привидно – когато не се разбира действителното естество на въпроса.

Щом като светът е излязъл изпод ръцете на Бог, щом Той е създал човека по Свой образ и подобие⁴⁷ и му е дал лъч от Своята светлина, то човешкият разум – макар и да му коства тежък труд – трябва да открива навсякъде божествения смисъл, който напълно естествено притежават всички неща, а със светлината на вярата да откроява и свръхестествения им смисъл – резултат от издигането ни в благодатно състояние. Не бива да се страхуваме от науката, защото всяко изследване – ако е наистина научно – води до истината. А Христос каза: „Аз съм истината”⁴⁸.

Християнинът трябва да бъде жаден за знания. От овладяването на най-отвлечените знания до овладяването на занаятчийската сръчност – всичко може и трябва да води до Бог. Понеже няма човешко занимание, което да не е освещаващо, което да не е средство за собственото ни освещаване и възможност да участваме с Бог в освещаването на хората, които ни заобикалят. Светлината на последователите на Исус Христос не бива да гори в дъното на долината, а да свети на върха на планината, та „да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”⁴⁹.

Да работиш по такъв начин – това е молитва. Да се учиш така – това е молитва. Да изследваш така – това е молитва. Винаги е така – всичко е молитва, всичко може и трябва да ни води към Бог, да подхранва от сутрин до вечер постоянната ни връзка с Него. Всяка почтена работа може да бъде молитва. А всяка работа, която е молитва, е апостолат. И така душата крепне, водейки обикновен и интензивен живот.

Исус казва „Не!” на дявола, на принца на мрака. И веднага се появява светлина. „Тогава дяволът Го остави, и ето, Ангели дойдоха и Му служеха”³². Исус издържа изпитанието. И това действително е изпитание, понеже – както пише свети Амвросий – „Той не действаше като Бог, използвайки мощта Си (че то тогава за какво щеше да ни служи примерът Му), а използва - като човек – възможностите, с които разполагат и хората”³³.

Демонът цитира Стария завет с нечисти намерения: „(Господ) ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазят във всички твои пътища”³⁴. Ала Исус, като се отказва да изкуши Своя Отец, възвръща истинския смисъл на тези библейски думи. И като награда за Неговата вярност – когато му идва времето – вестоносците на Бог Отец идват, за да Му служат.

Заслужава да обърнем внимание на метода, който Сатаната използва спрямо нашия Господ Исус Христос – той се позовава на текстове от свещените книги, изопачавайки богохулно техния смисъл. Исус не се оставя да бъде измамен. Словото, станало плът, познава много добре Словото Божие, написано за спасение на хората, а не за тяхно объркване и осъждане. В заключение можем да кажем, че този, който е свързан с Исус Христос чрез любовта, никога няма да се остави да бъде заблуден от лукави манипулации на Светото писание. Той знае, че обичайно дело на дявола е да пробва да обърка християнската съвест, употребявайки лъжовно думите, използвани от Вечната мъдрост, като се опитва да обърне светлината в мрак.

Нека се спрем за малко върху участието на ангелите в живота на Исус, тъй като така ще разберем по-добре ролята им – мисията на ангелите – в живота на всеки от нас. Християнската традиция описва ангелите пазители като верни приятели, придадени от Бог до всеки човек, за да го съпровождат по жизнения път. И затова Църквата ни приканва да общуваме с тях и при нужда да се обръщаме към тях.

Като ни кара да размишляваме върху тези епизоди от живота на Христос, Църквата ни напомня, че и по време на Великите пости – когато осъзнаваме, че сме грешници пълни със слабости, нуждаещи се от пречистване – има място за радост. Понеже Великите пости са също така и време на утвърждаване и духовна радост. Ние трябва да се изпълним с твърдост, защото благодатта на Господ няма да ни липсва, защото Бог ще бъде до нас и ще изпрати ангелите Си да бъдат наши другари и благоразумни съветници по дългия път, сътрудници в нашите начинания. „Ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си”³⁵.

Трябва да умеем да общуваме с ангелите. Да се обърнем към тях сега, да кажем на своя ангел пазител, че духовните води на Великите пости не са се оттекли през душата ни, а са проникнали надълбоко, понеже сърцето ни е съкрушено. Нека ги помолим да поднесат на Господ тази добра воля, която благодатта е направила да израсне от нашата окаяност – все едно лилия, появила се на торище. „Свети ангели, пазители наши, защитавайте ни в битката, за да не погинем на Страшния съд”³⁶.

Отговорността на пастирите

В Божията църква постоянният стремеж да бъдем все повече верни на учението на Христос е задължение за всички. Никой не е изключен. Ако самите пастири не се стремят да придобият чувствителна съвест, ако не зачитат добросъвестно догмата и морала – съставляващи съкровищницата на вярата и нашето общо наследство – пророческите думи на Йезекиил биха станали действителност: „Сине човешки! изречи пророчество против Израилевите пастири, изречи пророчество и кажи на тях, на пастирите: тъй казва Господ Бог: горко на Израилевите пастири, които пасоха сами себе си! Нали стадото пастирите трябва да пасат? Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна... Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост”¹⁹.

Това са тежки упреци, но по-тежко е оскърблението, нанасяно на Бог, когато онзи, получил задачата да се грижи за духовното благо на всички, съсипва душите, като ги лишава от чистата вода на кръщението – което обновява душата; лишава ги от благовонния елей на миропомазването – което укрепва душата; от съда – който опрощава, и от храната – която дава вечен живот.

Кога би могло да се случи подобно нещо? Когато се пренебрегне тази мирна война. А онзи, който не се бори, се подлага на опасността да робува на зависимостите, които умеят да оковават човешките сърца: робуването на чисто човешкото виждане; робуването на жаждата за власт и краткотрайната слава; робуването на тщеславието; робуването на парите; робуването на чувствеността...

Ако се сблъскате с пастири, недостойни да носят това название – защото Бог може да позволи такова изпитание – не се скандализирайте. Христос обеща на Своята Църква безотказна и безпогрешна подкрепа, но не гарантира за верността на хората, които я образуват. Хората няма да останат без Божията благодат – изобилна и щедра, ако от своя страна вършат малкото, което Бог иска от тях: да бдят и внимателно да отстраняват – с Божията помощ – препятствията по своя път към светостта. Ако няма борба, дори този, който изглежда да е високо горе, може да се окаже много ниско в очите на Бог. „Зная твоите дела, твоето поведение, носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай”²⁰.

Това са поучения на свети Йоан апостол през първи век, отправени към пастирите на Църквата в град Сарди. Така че намаляването на чувството за отговорност у някои пастири не е ново явление – то се е появило още в апостолските времена, през този същия век, през който нашият Господ Исус Христос е живял на земята. Така че никой не може да бъде сигурен къде се намира, ако престане да се бори със себе си. Никой не може сам да се спаси. Всички ние в Църквата се нуждаем от тези конкретни средства, които да ни укрепват: смирението, което ни предразполага да приемаме чуждата помощ и съвети; умъртвленията, които укротяват сърцето, та в него да се възцари Христос; изучаването на вярното и неизменно учение, което ни помага да съхраним у себе си вярата и да я разпространяваме.