Списък на параграфи

Божието милосърдие

Днес започва адвентното време и е добре, че разгледахме клопките на тези врагове на душата: безредието на чувствеността и лекомисленото непостоянство; безумието на разума, който се противи на Господ; високомерната горделивост, погубваща любовта към Бог и към хората. Всички тези душевни състояния създават несъмнени пречки, които имат голяма объркваща сила. Затова в литургията ние призоваваме Божието милосърдие: „Към Тебе, Господи, въздигам душата си. Боже мой, на Тебе се уповавам, да се не посрамя (навеки), да не тържествуват над мене враговете ми”²⁴ – така се молихме в началото й. А пък в антифона при принасянето на даровете повтаряме: „На Тебе се уповавам, да се не посрамя”.

Сега, когато наближава времето на спасението, утешително звучат думите от устата на свети Павел: „А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост”²⁵.

Ако се вгледате в Светото писание, ще откриете постоянното присъствие на Божието милосърдие: „с милост Господня е пълна земята”²⁶, разпростира се върху всички Негови чеда: „милостта на Господа е върху всяка плът”²⁷; тя ни окръжава²⁸, ни преварва²⁹, ни избавя³⁰ и пребъдва вечно³¹. Бог се грижи за нас като Любящ баща и по милостта Си си спомня за нас³² - една блага милост³³, благовременна като дъждовните облаци³⁴.

Исус Христос накратко изразява цялата история на Божията милост: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”³⁵. И на друго място казва: „бъдете милосърдни, както и нашият Отец е милосърден”³⁶. Много добре са се запечатали у нас – сред многобройните подобни картини от Евангелието – милостта към прелюбодейката, притчата за Блудния син, тази за изгубената овца, за опростения длъжник, възкресяването на сина на вдовицата от Наин³⁷. Колко справедливи основания има, за да се обясни това чудо! Умира едничкият син на тази бедна вдовица, който е смисълът на живота й, нейната опора в старостта. Ала Христос не извършва чудесата от чувство за справедливост; прави ги от съчувствие, понеже се вълнува от човешката болка.

Каква сигурност трябва да ни вдъхне състраданието на Господ! „И кога завика към Мене, Аз ще го чуя, защото съм милостив.”³⁸ Това е един призив, едно обещание, което Той винаги изпълнява. „И тъй, нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ.”³⁹ Враговете на нашето освещаване са безсилни, понеже Божията милост ни предварва; а ако се случи да паднем – по наша вина и поради нашата слабост – то Господ ни помага и ни изправя. „Ти си се научил да избягваш нехайството, да държиш далече от себе си високомерието, да проявяваш благочестие, да не бъдеш подвластен на светските неща, да не предпочиташ тленното пред вечното. Но тъй като човешката природа заради своята слабост не може да стъпва уверено в този хлъзгав свят, Добрият лекар ти е посочил лековете срещу заблужденията, а Милостивият съдия не ти е отнел надеждата за прошката.”⁴⁰

Добрият пастир

След като призванието е първо,така както звездата, която свети пред нас за да ни ориентира по пътя на Божията любов е от преди нашето съществуване, не е логично да изпитваме съмнения, когато понякога я губим от погледа си. Това се случва в отделни моменти на нашия вътрешен живот и то почти винаги по наша вина. Същото е станало и при пътуването на тримата мъдреци – звездата изчезнала. Ние вече осъзнаваме божествената светлина на нашето призвание, убедени сме, че то е завинаги, но може би прахът, който вдигаме при нашето движение - нашата окаяност, образува тъмен облак, който препречва пътя на светлината.

Тогава какво да правим? Да последваме примера на онези свети мъже и да попитаме. Ирод си послужи със знанието, за да действа несправедливо; а влъхвите го използваха, за да сторят добро. Ние, християните, нямаме нужда да питаме Ирод или земните мъдреци. Христос даде на Своята църква сигурността на учението и неспирния поток на благодатта на тайнствата; постави също и хора, които да ни ориентират, да ни водят и постоянно да ни напомнят за този път. Ние притежаваме безкрайно съкровище от знания: Словото на Бог, съхранявано в Църквата, благодатта на Христос, която ни се дава в тайнствата; свидетелството и примера на онези, които живеят праведно близо до нас и които са съумели да изградят с живота си един път на вярност към Бог.

Позволете ми да ви дам един съвет: когато губите яснотата, която идва от светлината, винаги се обръщайте към Добрия пастир. Кой е Добрият пастир? „Който влиза през вратата” на верността към учението на Църквата, който не се държи като наемника, който „вижда вълка, че иде,оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците”¹⁵. Знайте, че Божите слова не са празни приказки. А настойчивостта на Христос – не виждате ли с каква любов говори за пастирите и за овцете, за кошарата и за стадото – е практическо наставление, че имаме нужда от добър водач за душата.

„Ако нямаше лоши пастири – пише свети Августин – Той нямаше да пояснява кой е добрият. Кой е наемникът?Този, който вижда вълка и бяга. Който търси своята слава, а не славата на Христос; който не смее да порицае без притеснение грешниците. Вълкът хваща една овца за врата, а дяволът склонява вярващия да извърши прелюбодейство. А ти си мълчиш, не осъждаш. Ти си наемникът! Видял си да идва вълкът и си избягал. Може би ще кажеш: не, аз съм тук, никъде не съм бягал. Не е вярно, ще отвърна, ти си избягал, понеже си замълчал; а си замълчал, понеже те е било страх”¹⁶.

Светостта на Невестата Христова винаги се е проявявала – както се проявява и днес – чрез множеството добри пастири. Християнската вяра ни учи да бъдем простодушни, но не и наивни. Има наемници, които мълчат, а има и такива, които говорят, обаче думите им не са Христови. И затова, ако Господ позволява да се лутаме в мрак даже при дребните неща, ако усетим, че вярата ни не е твърда, нека се обърнем към добрия пастир. Към този, който по право влиза през вратата, който, давайки живота си за другите, иска не само на думи, а и на дело да бъде една душа, влюбена в Бог. Това може да е и някой грешник, който обаче се уповава винаги на прошката и на милосърдието на Христос.

Ако вашата съвест ви порицава за някоя грешка – дори тя да не ви се струва тежка – ако имате съмнение, прибегнете към тайнството покаяние. Идете при свещеника, който ви ръководи, който умее да изисква от вас твърда вяра, чувствителна душа, истинска християнска непоколебимост. В Църквата имате пълната свобода да се изповядате на който искате свещеник, стига той да е оторизиран за това. Обаче християнинът с прозрачен живот ще се обърне – съвсем доброволно – към онзи, когото познава като добър пастир, който ще може да му помогне да повдигне поглед, за да види отново звездата на Господ в небето.

Божи деца

Как може да се обясни тази доверчива молитва, тази увереност, че ще бъдем предпазени в битката? Това убеждение се корени в едно обстоятелство, от което безкрайно се възхищавам – ние сме Божи деца. Господ, Който през тези Велики пости желае да се обърнем, не е тираничен властник, нито суров и безмилостен съдия. Той е наш Отец. Говори ни за нашите грехове, за нашите слабости, за липсата на великодушие у нас, ала това е, за да се избавим от тях, за да ни дарува Своето приятелство и Своята любов. Съзнанието, че сме Божи деца, носи радост на нашето обръщане, казва ни, че по този път се връщаме към дома на Отец.

Това, че сме Божи деца, е в основата на духовността на Опус Деи. Всички хора са Божи чеда. Но едно дете може да се отнася към баща си по много начини. Трябва да се стараем да бъдем синове, които си дават сметка, че Господ, обичайки ни като деца, ни е дал да живеем в Неговия дом, посред света. Присъединил ни е към Своето семейство, направил е Своето наше и нашето – Свое, внушил ни е такава близост и доверие към Себе си, които ни карат да просим – подобно на малките деца – и невъзможни неща.

Едно Божие дете се отнася към Господ като към Баща. Неговото отношение не се свежда до сервилни обноски или до формална вежливост, а е преизпълнено с искреност и доверие. Бог не се възмущава от хората. Бог не се отегчава от нашата невярност. Нашият Небесен отец прощава всяка обида, когато детето отново се обърне към Него, когато се разкае и помоли за прошка. Нашият Господ е до такава степен Баща, че предварва нашите желания да бъдем опростени и тръгва пръв към нас, разтваряйки обятия със Своята благодат.

Вярвайте ми– аз нищо не си измислям. Припомнете си притчата, която Божият син ни разказа за да разберем любовта на Отец, Който е на небесата – притчата за Блудния син³⁷.

„И когато беше още далеч, – казва Писанието – видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува”³⁸. Това са думите в свещената книга: „и го обцелува”, удуши го с целувки. Нима може да се каже по по-човешки начин? Нима може да се изобрази по-нагледно бащинската любов на Бог към хората?

Не можем да останем неми пред Бог, Който тича към нас. Да Му кажем заедно със свети Павел: „Авва, Отче!”³⁹, Отче, Отче мой, защото макар и да е Творецът на света, за Него няма значение, че не Го назоваваме с гръмки титли, нито пък обръща внимание, че не отдаваме дължимата Му за властта почит. Той иска да Го наричаме Отче и да се наслаждаваме на тази дума, изпълвайки душата си с радост.

Човешкият живот е донякъде едно постоянно връщане към дома на нашия Отец. Едно връщане посредством разкаянието – това обръщане на сърцето, което предполага желание да се променим, твърда решимост да подобрим живота си, което впоследствие се проявява в дела на жертвоготовност и себеотдаване. Едно връщане към дома на нашия Отец посредством тайнството на опрощението, при което с изповядването на греховете се обличаме в Христос и така ставаме Негови братя, членове на Божието семейство.

Бог ни чака като бащата от притчата - с отворени обятия, въпреки че не го заслужаваме. Няма значение колко голям е нашия дълг пред Него. Както в случая с Блудния син за нас е достатъчно само да оставим да говори сърцето ни, да затъгуваме за дома на нашия Отец, да се възхитим и възрадваме от дара, който Бог ни прави – да можем да се наречем и наистина да бъдем Негови деца въпреки липсата на ответни жестове от наша страна.

Тайнствата на Божията благодат

Този, който иска да се бори, използва всички възможни средства. А тези средства не са се променили през двадесетте века християнство. Те са: молитва, умъртвление и често практикуване на тайнствата. Тъй като умъртвлението е също вид молитва – моление на сетивата – можем да опишем тези средства само с две думи: молитва и тайнства.

Бих искал да поговорим сега за тайнствата – този извор на Божия благодат, който е чудна проява на Божието милосърдие спрямо нас. Нека по-обстойно се спрем върху определението, което им дава катехизисът на свети Пий V: „определени осезаеми знаци, които пораждат благодатта и същевременно я разкриват – все едно че я представят пред очите ни”¹². Бог, нашият Господ, е безконечен, любовта Му е неизчерпаема, Неговата снизходителност и милост към нас нямат граници. И въпреки че ни дава Своята благодат по много други начини, Той установи съвсем ясно и свободно – както само Той можеше да го направи – тези седем действени знака, та хората да могат по траен, несложен и достъпен за всички способ да участват в заслугите на изкуплението.

Ако занемарим тайнствата, истинският християнски живот пропада. Обаче забелязваме, че има хора - особено в днешно време, които сякаш го забравят и дори започват да не зачитат този изкупителен поток на Христовата благодат. Болно ми е да говоря за тази язва на едно общество, което се нарича християнско. Но е необходимо, за да се утвърди в нашите души желанието с по-голяма любов и благодарност да прибягваме към тези извори на освещаването.

Някои хора без ни най-малко угризения решават да не бързат с кръщаването на новородените, като ги лишават – което е тежко посегателство срещу справедливостта и срещу любовта – от благодатта на вярата, от необятното богатство, което дава присъствието на Света Троица в душата, дошла на света опетнена от първородния грях. Те гледат да изопачат и същината на Миропомазването, в което традицията винаги единодушно е виждала укрепване на духовния живот, едно мълчаливо и плодотворно изливане на Свети Дух, та душата, утвърдена по този свръхестествен начин, да може да воюва – като Христов войн – в скритата битка срещу егоизма и сластолюбието.

Ако се загуби чувствителността към Божите неща, трудно може да се разбере тайнството на покаянието. Тайнството изповед не е човешки диалог, а беседа с Бог; то е съд на точна Божия справедливост, но преди всичко е един милосърден съд, с любящ Съдия: „Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив”¹³.

Наистина безкрайна е милостта на нашия Господ. Вижте колко внимателно се отнася към децата Си. Направи от брака свещен съюз – образ на единението на Христос със Своята Църква¹⁴, едно голямо тайнство, върху което се гради християнското семейство, което трябва да бъде - с Божията благодат – място на мир и съгласие, школа за святост. Родителите са сътрудници на Бог. Оттам се явява приятният дълг децата да почитат родителите си. Съвсем основателно четвъртата Божия заповед може да бъде наречена – писал съм го преди много години – най-сладкият завет от Десетте Божи заповеди. Ако в брака се живее свято – както Бог го иска, семейното огнище ще бъде един кът на мир, светлина и радост.

Радостта е едно християнско благо. Тя изчезва само тогава, когато оскърбим Бог, защото грехът е резултат от егоизма, а егоизмът е причина за тъгата. Но дори при това положение радостта остава да тлее дълбоко в душата, защото се знае, че Бог и Неговата майка никога не забравят хората. Ако се разкаем, ако от сърцето ни бликне болка заради греха, ако се пречистим в святото тайнство на покаянието, Бог идва насреща и ни прощава. И тъгата изчезва: „а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“³².

Тези думи са от чудния край на притчата за Блудния син, върху която никога не ще се уморим да разсъждаваме: „Ето че Отец идва да те срещне; ще склони глава над твоето рамо и ще те целуне – като знак на обич и на нежност; ще нареди да ти дадат дрехи, пръстен, обувки. Ти се боиш от порицание, а Той връща твоето достойнство; ти се боиш от наказание, а Той те целува; ти се опасяваш от гневни думи, а той подготвя за тебе празненство“³³.

Божията любов е непостижима. Щом така постъпва с онзи, който Го е оскърбил, какво ли би направил, за да почете Своята непорочна майка, Пресвятата и винаги вярна Дева?

Щом Божията любов е толкова голяма към човека, чието сърце е толкова мъничко, а често и измамно, какво остава за любовта Му към Дева Мария, чието сърце никога ни най-малко не се е противопоставяло на Божията воля?

Забележете как празничната литургия подчертава невъзможността да разберем с човешки размишления безкрайното милосърдие на Господ. Вместо да се обяснява – тя пее; поразява въображението, та всеки да вложи своята жар във възхвалата. Защото бедни са словата ни пред казаното: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди“³⁴. „И силно ще пожелае Царят твоята красота... Всичката слава на царската дъщеря е вътре; нейната дреха е със злато везана“³⁵.

Литургията завършва с думи на Дева Мария, в които най-голямата смиреност се съчетава с най-голямата слава: „ще ме облажават всички родове; задето Силният ми стори велико нещо“³⁶.

Пресладко сърце Мариино, дай ни сили и увереност в нашия земен път; самата ти бъди наш път, защото знаеш пътеката и верния пряк път, които водят чрез твоята любов към любовта на Исус Христос.