Списък на параграфи

Влязохме в периода на Великите пости – време за покаяние, за пречистване, за обръщане (към Бога,б.ред.). Което не е никак лесно. Християнството чертае нелек път – не е достатъчно да ходиш на черква и така да минават годините. В нашия живот, в живота на християнина първоначалното обръщане – този уникален момент, помнен от всеки, когато недвусмислено разбираме какво точно очаква Господ от нас – е важно; обаче още по-важни, но и по-трудни са последващите обръщания. А за да подпомогнем действието на Божията благодат при следващите обръщания, е нужно да поддържаме духа си млад, да призоваваме Господ, да умеем да слушаме, да сме забелязали своите грешки и да молим за прошка.

„Ще повика към Мене, и ще го чуя”¹ – четем в литургийника за тази неделя. Това казва Господ. Забележете тази чудна загриженост на Бог спрямо нас- Той е винаги готов да ни чуе, във всеки момент е разположен да се вслуша в гласа на човека; по всяко време Той ни слуша – но сега още по-внимателно, защото сърцето ни е благоразположено, решено да се пречисти – и няма да подмине молбата на едно „сърце съкрушено и смирено”².

Господ ни слуша, за да се намеси - да влезе в живота ни, да ни избави от злото и да ни изпълни с блага: „ще го избавя и ще го прославя”³ – казва Той за човека. Следователно му дава надежда за слава (изгубена с греха,б.ред.). В това вече е налично, както и в други случай , началото на едно вътрешно вълнение, каквото е духовният живот. Очакването на това прославяне укрепва вярата ни и подбужда нашата любов. По този начин трите богословски добродетели - божествени добродетели, които ни уподобяват с Бог Отец, стават действени.

Нима има по-добър начин да започнем Великите пости? Нека обновим вярата, надеждата и любовта. В тях е изворът на покаятелния дух, на желанието за пречистване. Постите не са само повод да засилим външните прояви на умъртвление. Ако си мислим, че е само това, значи ни се изплъзва дълбокият смисъл на християнския живот, тъй като тези външни проявления са – повтарям – плод на вярата, надеждата и любовта.

Радостта е едно християнско благо. Тя изчезва само тогава, когато оскърбим Бог, защото грехът е резултат от егоизма, а егоизмът е причина за тъгата. Но дори при това положение радостта остава да тлее дълбоко в душата, защото се знае, че Бог и Неговата майка никога не забравят хората. Ако се разкаем, ако от сърцето ни бликне болка заради греха, ако се пречистим в святото тайнство на покаянието, Бог идва насреща и ни прощава. И тъгата изчезва: „а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“³².

Тези думи са от чудния край на притчата за Блудния син, върху която никога не ще се уморим да разсъждаваме: „Ето че Отец идва да те срещне; ще склони глава над твоето рамо и ще те целуне – като знак на обич и на нежност; ще нареди да ти дадат дрехи, пръстен, обувки. Ти се боиш от порицание, а Той връща твоето достойнство; ти се боиш от наказание, а Той те целува; ти се опасяваш от гневни думи, а той подготвя за тебе празненство“³³.

Божията любов е непостижима. Щом така постъпва с онзи, който Го е оскърбил, какво ли би направил, за да почете Своята непорочна майка, Пресвятата и винаги вярна Дева?

Щом Божията любов е толкова голяма към човека, чието сърце е толкова мъничко, а често и измамно, какво остава за любовта Му към Дева Мария, чието сърце никога ни най-малко не се е противопоставяло на Божията воля?

Забележете как празничната литургия подчертава невъзможността да разберем с човешки размишления безкрайното милосърдие на Господ. Вместо да се обяснява – тя пее; поразява въображението, та всеки да вложи своята жар във възхвалата. Защото бедни са словата ни пред казаното: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди“³⁴. „И силно ще пожелае Царят твоята красота... Всичката слава на царската дъщеря е вътре; нейната дреха е със злато везана“³⁵.

Литургията завършва с думи на Дева Мария, в които най-голямата смиреност се съчетава с най-голямата слава: „ще ме облажават всички родове; задето Силният ми стори велико нещо“³⁶.

Пресладко сърце Мариино, дай ни сили и увереност в нашия земен път; самата ти бъди наш път, защото знаеш пътеката и верния пряк път, които водят чрез твоята любов към любовта на Исус Христос.