Списък на параграфи

Започва новата литургична година и началните думи на литургията ни предлагат едно размишление, дълбоко свързано с основата на нашия християнски живот – християнското призвание, което сме получили. „Покажи ми, Господи, Твоите пътища и научи ме на Твоите пътеки.”¹ Ние молим Господ да ни напътства, да ни посочва Неговите пътеки та да можем да постигнем пълнотата на Неговите заповеди - а това е любовта².

Предполагам, че и вие като мен, замисляйки се върху обстоятелствата, които са съпътствали вашето решение да се стараете да живеете вярата в пълнота, ще сте много благодарни на Господ, понеже сте убедени съвсем искрено, а не поради някаква престорена скромност, че в това нямате никаква лична заслуга. Обикновено се учим да призоваваме Бог още като деца – от устата на нашите родители християни. По-късно учители, приятели, познати са ни помагали по различни начини да не губим от погледа си Исус Христос.

Един ден - не искам да говоря общо, отвори сърцето си на Господ и Му разкажи твоята история – може би твой приятел, обикновен християнин като теб самия, ти е разкрил едно ново и задълбочено виждане на вярата, което е същевременно и старо като Евангелието. Той те е насочил към възможността да следваш неотстъпно Христос, да станеш апостол на апостоли. Възможно е тогава да си загубил душевния си покой и да си го придобил отново - вече като пълен мир,когато си казал „Да” на Бог съвсем свободно, защото ти си го пожелал – ето кое е свръхестественото в случая. И тогава е дошла радостта – силна и непрестанна, която те напуска единствено когато се отдалечиш от Него.

Не обичам да говоря за избрани или предпочетени хора. Христос е Този, Който говори, Който избира. Така пише в Писанието: „избра ни чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети”³. Знам, че това не те изпълва с гордост, нито прави да си мислиш, че превъзхождаш другите хора. Този избор, в който се корени нашето призвание, трябва да бъде основата на твоето смирение. Нима се издига паметник на четките на великия художник? Дори ако те служат за създаването на шедьоври, заслугата е на твореца. Ние, християните, сме само инструменти в ръцете на Твореца на света, на Изкупителя на всички хора.

По време на литургията бе четен текст от Евангелието на свети Йоан за чудното изцеление на слепопородения. Мисля, че всички отново се развълнувахме от могъществото и милосърдието на Бог, Който не гледа равнодушно човешкото нещастие. Но сега бих искал да се спра на нещо друго – по-конкретно да обърнем внимание, че когато е проникнат от Божията любов, християнинът също не е равнодушен към участта на другите хора и знае да се отнася към всички с уважение; обаче щом тази любов отслабне, възниква опасността от фанатично и безмилостно навлизане в чуждото съкровено пространство.

„И като минаваше – казва Светото евангелие – видя един човек, сляп по рождение”¹. Исус минава. Често съм се възхищавал как просто се разказва за Божията милост. Исус минава, но веднага си дава сметка за страданието. Забележете обаче, от друга страна, колко по-различни са мислите на учениците. Те питат: „Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?”².

Неверните преценки

Не бива да се учудваме, че мнозина – даже хора, които се смятат за християни – се държат по подобен начин. Те си представят най-напред нещо лошо; въобразяват си го без каквито и да са доказателства. И не само си го мислят, но и дръзват да обявят публично спорната си преценка.

Поведението на учениците би могло да се определи – меко казано – като повърхностно. В тогавашното общество както и в днешното – в това отношение нещата малко са се променили – има хора като фарисеите, за които това поведение е норма. Спомнете си как Исус Христос ги разобличава: „Защото дойде Йоан, който ни яде, ни пие, а казват: бяс има. Дойде Син Човеческий, Който яде и пие, а казват: ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници”³.

Постоянни нападки срещу доброто име и очерняне на безупречното поведение – на такава язвителна и хаплива критика бе подложен Исус Христос. Няма нищо странно, че и сега някои използват същата тактика срещу онези, които искат да следват Учителя, съзнавайки своята напълно естествена окаяност и своите лични грешки, които са неизбежни – бих добавил – като се има предвид човешката слабост. Обаче наличието на тези слабости не бива да ни кара да оправдаваме греховете и престъпленията – назовавани със странно снизхождение сплетни - насочени срещу доброто име на когото и да било. Исус предупреждава, че щом са дали прякор на главата на семейството Велзевул, едва ли може да се очаква, че хората ще се държат добре с домашните му⁴. Но и разяснява, че „който пък каже: „безумнико” (на брата си), виновен ще бъде за геената огнена”⁵.

Откъде идва тази несправедлива преценка за другите? Изглежда някои носят постоянно очила, които изопачават образите. Те по начало не смятат, че е възможна почтеността или поне постоянният стремеж да се държиш добре. Тръгвайки от тази изкривена гледна точка, те съдят – както се казва - за другите по себе си. За тях и най-праведното действие е отражение – независимо от всичко – на едно изопачено поведение, което лицемерно се оприличава на човещина. „Когато видят ясно доброто – пише свети Григорий – те щателно търсят да открият да не би да има скрито и нещо лошо”⁶.

Той е Цар и жадува да царува в сърцата ни на Божи деца. Ала нека не си мислим, че това прилича на земните царства. Христос не властва, нито иска да се налага, защото „... не дойде, за да Му служат, но да послужи.“^[1].

Неговото Царство е Царство на мира, на радостта, на справедливостта. Христос, нашият Цар, очаква от нас не безплодни умувания, а дела, тъй като „... не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а онзи, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.“^[2].

Той е Лекар и лекува нашия егоизъм – ако оставим Неговата благодат да проникне до дъното на душата ни. Исус ни е предупредил, че най-тежката болест е лицемерието, горделивостта, която ни кара да прикриваме собствените грехове. Пред Лекаря трябва да бъдем съвсем искрени, да си признаем истината и да кажем: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш.“^[3]. А Ти го искаш това винаги. Ти познаваш моята слабост; аз чувствам симптомите ѝ, а ме морят и други недъзи. И Му показваме открито раните, а и гнойта, ако дотам сме се докарали. Господи, Ти, Който си изцерил толкова души; молим те направи така че, когато пребиваваш в моето сърце или Те съзерцавам в дарохранилището, да виждам в Твое Лице божествен Лекар.

Той е Учител, преподаващ ни наука, която само Той владее – науката на безграничната обич към Бог и към всички хора. В школата на Христос се научава, че нашият живот не ни принадлежи. Той отдаде живота Си за всички хора и ако Го следваме, ще трябва да осъзнаем, че ние също не можем да присвоим егоистично живота си и да не споделяме болките на другите. Нашият живот принадлежи на Бога и трябва да го живеем, като Му служим, щедро грижейки се за душите, показвайки с думи и на дело дълбочината на християнския идеал.

Исус очаква у нас да расте желанието да изучаваме тази наука, за да ни каже: „Който е жаден, нека дойде при Мен и нека пие.“^[4]. А ние да отговорим: научи ни да не мислим за себе си, а да мислим за Теб и за всички души. По този начин Господ ще ни поведе напред със Своята благодат – както когато се учехме да пишем. Спомняте ли си ченгелчетата, които рисувахме, подкрепяни от ръката на учителя? Ето така започваме да се наслаждаваме на щастието да проявяваме вярата си – един друг Божи дар, чрез недвусмислено християнско поведение, в което всички да могат да забележат Божиите чудеса.

Той е Приятел, а Приятелят казва: „Аз ви нарекох приятели...“^[5]. Той ни нарича приятели и Той е Този, Който направи първата крачка – Първи ни заобича. Ала не налага Своята обич – предлага ни я. Показва го с най-недвусмисления знак на приятелството: „Никой няма обич по-голяма от тази, да отдаде живота си за своите приятели.“^[6]. Беше приятел на Лазар и плака, когато го видя умрял; и го възкреси. Ако ни види изстинали, апатични, може би с угасващ духовен живот, Неговото възвание ще означава за нас живот: Заповядвам ти, приятелю мой, стани и ходи^[7], измъкни се от този посредствен живот, който не е никакъв живот.

^[1]Мат.20: 28.

^[2]Мат.7: 21.

^[3]Мат.8: 2.

^[4]Йоан7:37.

^[5]Йоан 15:15.

^[6]Йоан15:13.

^[7]Срв. Йоан 11: 43; Лука 5:24.

Свети Йоан е съхранил в своето Евангелие една чудна фраза на Девата при описанието на сватбата в Кана Галилейска, за която вече говорихме. Евангелистът ни разказва, че Мария се обръща към слугите с думите: „Каквото ви каже, сторете“²⁷. За това става дума – да отведем душите пред Исус и те да Го запитат: „Господи, какво искаш да направя?“²⁸.

Християнското апостолско служение – сега говоря именно за това на обикновения мъж или жена, които живеят като всички нас – е един вид сериозен катехизис при който посредством лично общуване, посредством вярно и истинско приятелство у другите се пробужда жаждата за Бог и им се помага да открият нови хоризонти. И всичко това става, както казах, съвсем естествено и просто – с примера на вярата, открояваща се в живота ви, с вашата реч – учтива, но носеща силата на Божията истина.

Бъдете смели. Та вие разчитате на помощта на Дева Мария, Царица на апостолите. Света Богородица, без да престава да се държи като наша майка, знае как да посочи на своите деца именно техните задължения. Тя проявява винаги велика милост към онези, които се приближават до нея и съзерцават живота й, като ги води при кръста,давайки им да съзерцават лице в лице примера на Божия син. И при тази среща - решителна за християнския живот, Девата се застъпва и помага нашият път да завърши с помирението на малкия брат – ти и аз - с Единородния син на Отец.

Много обръщания, много решения за посвещаване в служба на Бог са били предшествани от среща с Дева Мария. Богородица е подкрепила желанията за търсене на Бог, майчински е ориентирала душевното безпокойство, вдъхновила е стремежа за промяна, стремежа към един нов живот. И така „каквото ви каже, сторете“ се е превърнало в реалност – в приятно себеотдаване, в християнско призвание, което от този момент просветлява целия ни живот.

Това кратко разсъждение в присъствието на Господ, в което размишлявахме за почитта и обичта към Неговата майка, която е и наша майка, може като резултат да съживи нашата вяра. Месец май сега започва. Господ иска да не пропуснем тази възможност за израстване в Неговата любов чрез почитанието към Неговата майка. Нека всеки ден да проявяваме към нея тези дребни знаци на синовно внимание и обич, които постепенно стават големи дела на лична святост и апостолат, т.е. на един постоянен стремеж да спомогнем на спасението, което Христос дойде да донесе на света.

Света Марийо, надежда наша, рабиня Господня, Престол на мъдростта, моли се за нас!