Списък на параграфи

Нещо подобно се е случило и с нас. Не би ни било особено трудно да открием в нашето семейство, сред нашите приятели и колеги, да не говоря за безбройното човешко море на света, много други хора, които са по-достойни от нас да получат Божия призив. Хора, които са по-скромни, по-учени, по-влиятелни, по-значими, по-благодарни, по-великодушни.

Когато се замислям върху това, аз се засрамвам. Но също така си давам сметка, че човешката логика не е в състояние да обясни пътищата на благодатта. Обикновено Бог търси слаби инструменти, та ясно да се види, че делото е Негово, а не наше. Свети Павел си спомня с трепет деня на своето призвание: „и най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия”¹⁵. Така пише Саул от Тарс – със силно лично присъствие и страст, които историята можа само да умножи.

Както винаги съм казвал: това става без никаква заслуга от наша страна. Защото в основата на призванието стоят познаването на нашата окаяност и съзнаването, че светлината, която осветява душата - това е вярата; че обичта, с която обичаме – това е братолюбието; че желанието за живот, което ни крепи – това е надеждата. А те и трите са безвъзмезден Божи дар. Затова, ако не израстваме в смирението, значи сме изгубили от поглед целта, с която Бог ни е избрал: да бъдем свети.

Именно през призмата на смирението можем да разберем чудото на Божия зов. Ръката на Христос ни е взела от едно житно поле - сеячът стиска в изранената си ръка шепа житни зърна. Кръвта на Христос облива зърната, напоява ги. После сеячът хвърля във въздуха това зърно, та като умре, да даде живот, потъвайки в земята, да се умножи в златни класове.

Пътят на вярата

А постигането на тази цел – отъждествяването с Христос, не е лесно. Ала не е и трудно, ако живеем, както Господ ни е учил: ако всеки ден прибягваме към Божието слово и подхранваме нашия живот с тайнствената реалност на Евхаристията, която Той ни даде за храна, понеже пътят на християнина е едно неспирно странстване– както се пее в стара песен от моя край. Бог ни е призовал ясно и категорично. Подобно на влъхвите ние открихме пътеводна звезда, чиято светлина озарява небесата на душата.

„Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним”⁴. Така направихме и ние. И също забелязахме, че постепенно една нова светлина обхвана душите ни – желанието да бъдем истински християни. Или – ако ми позволите така да се изразя – копнежът да приемем Бог на сериозно. Ако всеки от нас започне сега да разказва историята на своето свръхестествено призвание, останалите бихме отсъдили, че това е било Божие дело. Нека благодарим на Бог Отец, на Бог Син, на Бог Свети Дух и на Дева Мария – чрез която получаваме всички небесни благословии, за този дар, който ведно с този на вярата е най-големият, с който Господ може да удостои човека. Става дума за твърдото решение да постигнем пълнотата на любовта с убедеността, че при изпълнението на нашите професионални и социални задължения светостта е необходима – а не само възможна.

Вижте колко деликатно ни кани Господ. Той говори съвсем човешки, като един влюбен: „нарекох те по името ти, ти си Мой”⁵. Бог, Който е красотата, величието, мъдростта, ни казва, че Му принадлежим, че сме били избрани за обект на Неговата безкрайна любов. Какъв живот във вярата ни е нужен, за да не похабим това чудо, което Божието провидение е дало в ръцете ни! Вяра като на тримата влъхви – убеждението че нито пустинята, нито бурите, нито примамливостта на оазисите ще ни попречат да стигнем до целта, до вечния Витлеем, до окончателното живеене с Бог.

Да общуваме с Христос

Онзи, който не обича Литургията, който не се стреми да я изживее спокойно и задълбочено, благочестиво и с обич, той не обича Христос. Обичта прави влюбените внимателни и отзивчиви. Прави ги способни да откриват и споменават съвсем дребни понякога подробности, които са израз на едно обичащо сърце. По такъв начин трябва да присъстваме на Литургията. И винаги съм подозирал, че желаещите да бъдат на кратки и набързо отслужени Литургии показват с това свое некрасиво поведение, че още не са осъзнали какво означава Евхаристийната жертва.

Обичта към Христос, Който се принася в Жертва за нас, ни подтиква след Литургията да намерим няколко минути за отдаване на лична и съкровена благодарност, която да продължи в тишината на сърцето – другата благодарност, каквато е Евхаристията. Ала как да се обърнем към Него, какво да Му кажем, как да се държим?

Християнският живот не е съставен от твърдо установени предписания, понеже Свети Дух не направлява душите накуп, а във всяка поотделно вдъхва онези намерения, идеи и дела на обич, които ще я подпомогнат най-добре да усети и изпълни волята на Отца. Въпреки това, смятам, че в повечето случаи основа на нашия разговор с Христос при отдаването на благодарност след Литургията може да бъде признанието, че Господ за нас е Цар, Лекар, Учител и Приятел.