Списък на параграфи

Сега, докато ви говоря и всички заедно разговаряме с Бог, нашия Господ, аз просто изразявам на глас своята лична молитва – обичам много често да припомням това. Вие също трябва да се стремите да развивате вашата молитва във вашите души при каквито и да са обстоятелства – дори при такива като днешните например, когато ни се налага да обсъждаме тема, която на пръв поглед не изглежда особено подходяща за един диалог на любовта, каквото е нашето събеседване с Господ. Казах на пръв поглед, тъй като всичко, което ни се случва, всичко, което се разиграва около нас, може и трябва да бъде тема за наше размишление.

Трябва да ви говоря за времето, за това време, което преминава. Няма да повтарям познатото твърдение, че една година повече е всъщност една година по-малко… Също така няма да ви предложа да питате хората например какво мислят за отминаването на дните, защото вероятно биха ви отговорили нещо от рода на: младост, Божие съкровище, нещо, което минава, за да не се върне… Но не изключвам да чуете и отговор, съдържащ по-голям свръхестествен заряд.

Не желая и да се спирам – с притурени носталгични нотки - върху конкретното обстоятелство на краткотрайността на човешкия живот. Тази бързопреходност на земното преминаване би трябвало да ни подбужда нас, християните, да оползотворяваме по-добре времето, изобщо да не се боим от нашия Господ, а още по-малко пък да приемаме смъртта като злополучен завършек. Една година, завършила с благодатта и милосърдието на Бог – това се е казало по хиляди начини, повече или по-малко поетични, е още една крачка, която ни приближава към Небето, нашата окончателна родина.

Мислейки за това положение, много добре разбирам възгласа на свети Павел към коринтяните: Времето е кратко^[1]. При праволинейния християнин тези думи отекват в най-съкровеното на сърцето като упрек за липсата на щедрост и като непрекъснато приканване към вярност. Наистина, кратко е нашето време, за да обичаме, за да даряваме, за да поправяме простъпките си. Следователно не е благоразумно да го пропиляваме, нито да го хвърляме на вятъра; не бива да похабяваме този отрязък от света, който Бог е поверил на всеки от нас.

^[1] Срв.1 Кор. 7:29.

За да постигнем тази цел, трябва да действаме, водени от любовта. Никога не бъдете като човек, който изтърпява тежестта на някакво наказание или проклятие: „И всичко, що вършите словом или делом, всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца.“^[1] И така ще приключим перфектно нашата задача, изпълвайки времето, защото ще бъдем Божи инструменти на любовта, които съзнават отговорността и доверието, които Господ възлага на раменете им независимо от тяхната слабост. Във всяко твое занимание – тъй като разчиташ на Божията сила – трябва да се държиш като човек, който се ръководи изключително от любовта.

Ала нека не си затваряме очите пред действителността и да не се поддаваме на повърхностната и наивна представа, че ни очаква лек път, и че за неговото извървяване ще са ни достатъчни само искрени намерения и пламенни желания да служим на Бог. Не се съмнявайте – през годините ще се сблъскате, може би по-рано, отколкото сте си представяли, с особено сложни ситуации, изискващи дух на жертвоготовност и отказване от собствените интереси. В такива случаи крепне добродетелта на надеждата и можеш смело да кажеш като свои думите на апостола: „Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас.“^[2] Размисли с увереност и в спокойствие какво ще представлява безкрайната Божия любов, излята върху това клето създание! Дойде часът ти посред твоите обичайни занимания да упражниш вярата, да пробудиш надеждата, да разпалиш любовта, т.е. да задействаш трите богословски добродетели, които ни подтикват веднага да изкореним – без преструвки, без замазвания, без увъртания – грешките в нашето професионално поведение и в нашия духовен живот.

^[1] Кол. 3:17.

^[2] Рим. 8:18.

Понякога, когато ни се случва обратното на онова, което желаем, ни идва спонтанно на устните: „Господи, всичко рухва, всичко, всичко…!“. Това е моментът да се поправим; „с Теб ще напредвам сигурен, защото Ти си самата сила“, „quia tu es, Deus, fortitudo mea“, „Ти си Бог на моята сила“.

Сред твоите занимания те помолих да вдигаш очи към небето с постоянство, защото надеждата ни подтиква да стиснем силната ръка, която Бог ни подава непрестанно, за да не губим свръхестествената целева точка; помолих те да ги вдигаш, дори когато страстите се бунтуват и ни нападат, затваряйки ни в ограниченото ъгълче на нашето „аз“, или когато — с детинска суетност — се чувстваме центъра на вселената. Аз живея с убеждението, че ако не гледам нагоре, ако не търся Исус, никога няма да постигна нещо; и знам, че моята твърдост, за да победя себе си и за да побеждавам, се ражда от повтарянето на оня вик, който съдържа сигурното обещание, че Бог не изоставя Своите чеда, ако Неговите чеда не Го изоставят: „Всичко мога чрез Исуса Христа, Който ме укрепява“.

Поставяйте се често сред героите от Новия Завет. Вкусвайте трогателните сцени, в които Божественият Учител действа с божествени и човешки жестове или предава с божествени и човешки изрази възвишената история на опрощението, непрекъснатата Си Любов към Своите чеда. Този отговор на Небето се подновява и сега, във вечната актуалност на Евангелието: усеща се, забелязва се, докосва се с ръце божествената закрила. И това е защита, която расте по сила, когато вървим напред, въпреки спъванията, когато започваме отново и отново, защото такъв е духовният живот, когато го живеем с надежда в Бог.

Ако липсва устремът да преодоляваме вътрешните и външни препятствия, няма да получим награда. „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата“ „и не би било автентично сражението, ако липсва противникът, с когото да се борим. Затова, ако няма противник, няма венец, защото не може да има победител там, където няма победен“ [св. Григорий Нисийски, De perfecta christiani forma].

Далеч от това да се обезкуражаваме, препятствията трябва да бъдат стимул, за да растем като християни: в тази борба се усъвършенстваме духовно и нашият апостолски труд придобива по-голяма резултатност. Размишлявайки върху онези моменти, в които Исус — в маслинената горичка и по-късно в изоставеността и в безславието на кръста — приема и обича волята на Отца, докато понася огромната тежест на страданията, трябва да бъдем убедени, че за да подражаваме на Христос, за да бъдем добри Негови ученици, е нужно да прегърнем Неговия съвет: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Затова обичам да моля Исус, за себе си: „Господи, да няма ден без кръст!“. Така, с божествената благодат, ще се укрепи нашият характер и ще служим за опора на нашия Бог, над нашите лични несъвършенства.

Опитайте се да разберете: ако забивайки гвоздей в стената, не срещате съпротивление, какво бихте могли да окачите там? Ако не заякваме с божествената помощ посредством жертвата, няма да можем да станем инструменти на Господ. Ако обаче заради Бог се решим да извличаме полза с веселие от препятствията, няма да ни коства усилие в трудните и неприятни ситуации, в тежките и неудобни случаи да възклицаваме като апостолите Яков и Йоан: „Можем!“.

Тази борба на този, който знае, че е Божие чедо, не води със себе си тъжни откази, мрачни примирения или лишения от радостта: тя е начин да реагира на влюбения, който в труда и в отдиха, в радостта и в страданието мисли за любимия човек и заради него посреща с удоволствие трудностите. В нашия случай, освен това, понеже Бог — настоявам — не губи битки, присъединени към Него, ще бъдем победители. Знам от опит, че ако се приспособявам вярно към Неговите желания, „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“.

В битките на душата стратегията понякога е да умеем да изчакваме, тъй като трябва да се прилага уместния лек с търпение, с упоритост. Увеличавайте, прочее, деянията на надежда. Напомням ви, че ще претърпявате поражения или че ще преминавате през възходи и падения — Бог да даде да бъдат недоловими — в духовния си живот, защото никой не е имунизиран срещу тези превратности. Но Господ, Който е всемогъщ и милосърден, ни е дал подходящите средства, за да побеждаваме. Стига да ги използваме, както казвах, с решимостта да започваме отново и отново всеки миг, ако е необходимо.

Пристъпвайте ежеседмично — и всеки път, когато имате нужда от него, но без да изпадате в неоснователно чувство за вина — към святото тайнство на покаянието, тайнството на божественото опрощение. Облечени в благодатта, ще прекосяваме планини, изминавайки възхода на изпълнението на християнския дълг, без да се бавим. Използвайки тези ресурси с добра воля и молейки Господ да ни дава надежда, по-голяма от ден на ден, ще притежаваме заразното веселие на този, който знае, че е Божие чедо: „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?“. Оптимизъм, прочее: тласкани от силата на надеждата, ще се борим, за да изтрием мазното петно, оставено от сеячите на омраза, и ще открием отново света от една перспектива на радост, защото той е излязъл прекрасен и чист от Божиите ръце. Също толкова прекрасен ще можем да го върнем на Него, ако се научим да се разкайваме.