Списък на параграфи

Нашата свята майка Църквата винаги се е произнасяла в полза на свободата и е отхвърляла всички стари и не толкова стари теории за предопределеността. Посочвала е, че всяка душа е господар на съдбата си – за добро или за лошо: „И тези, които не са се отделяли от доброто, ще имат живот вечен, а онези, които са вършели зло, ще отидат във вечния огън“^[1]. Впечатляваща е тази удивителна заложба – твоя и моя, на всички – която в същото време разкрива нашето достойнство. „До такава степен грехът е доброволно зло, че по никакъв начин не би бил грях, ако не произхождаше от волята. Това твърдение е толкова очевидно, че с него се съгласяват както малцината мъдреци, така и мнозинството невежи, които обитават на земята“.^[2]

Отново публично високо заявявам моята благодарност на Бог, на моя Господ, защото нищо не Му пречеше да ни беше създал безгрешни, с неустоимо стремление към доброто, ала „прецени, че Неговите слуги биха били по-добри, ако му служат свободни“^[3]. Колко голяма е любовта, милосърдието на нашия Отец! Изправен пред тези резултати от Неговите божествени безразсъдности, сторени заради чедата Му, бих искал да имам хиляди усти, хиляди сърца, че и повече, с които да мога да живея, постоянно славословейки Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Забележете: Всемогъщият Бог, Който със Своето провидение управлява целия свят, не иска слуги по принуда, а предпочита свободни рожби. Той е вложил в душата на всеки от нас – независимо че се раждаме със склонност към греха заради падението на Адам и Ева – искрица от Своя безкраен разум, влечение към доброто, стремеж към траен мир. И ни дава да разберем, че истината, щастието и свободата се постигат, когато се постараем да покълне у нас това семе на вечния живот.

^[1] Символ на вярата на свети Атанасий Велики.

^[2] Свети Августин, Deverareligione (За истинската религия – б. пр.), 14, 27 (PL 34, 133).

^[3] Свети Августин, пак там (PL 34, 134).

Плодовете на въздържанието

Въздържание значи владеене на себе си. Не на всичко, което изпитваме в тялото и в душата, трябва да даваме воля. Не всичко, което можем да правим, бива да го правим. Но ни е по-лесно да се оставим да бъдем повлечени от поривите, наречени естествени; обаче в края на този път ни очаква тъгата, усамотението в собствената нищета.

Някои хора не обичат да отказват нищо на стомаха си, на очите си, на ръцете си, обаче отказват да се вслушат в съвета да водят чист живот. Те използват способността да създават потомство – което е нещо благородно, участие в съзидателното дело на Бог, ала съвсем безредно, като инструмент, обслужващ техния егоизъм.

Никога не ми е харесвало да говоря за нечистотата. Предпочитам да разглеждам плодовете на въздържанието и да виждам човека като истински човек, а не прилепен към блестящите, но без стойност неща, подобни на стъкълцата, които събират свраките. Такъв човек умее да отбягва онова, което вреди на душата, и си дава сметка, че жертвата е само привидна, тъй като живеейки така, т.е. правеяйки жертви, той се освобождава от много зависимости и успява дълбоко в сърцето си да се наслаждава на Божията любов.

И животът придобива тогава оттенъци, които невъздържаността замъглява. Тогава човек е способен да проявява грижа към другите, да споделя своето с всички, да се посвети на велики дела. Въздържанието възпитава душата в умереност, скромност, състрадателност; придава й естествена скромност, която е винаги привлекателна, тъй като в поведението й проличава водачеството на разума. Въздържанието не предполага ограничаване, а въздигане. Много повече ограничения има в невъздържаността, когато сърцето се отрича от себе си, за да служи на първия, който го привлече с жалкото дрънкане на хлопки.

Свети Тома посочва три действия, свързани с тази добродетел на интелекта: търсене на съвет, точно преценяване и отсъждане^[1]. Първото действие на благоразумието е да признае собствената си ограниченост – това е добродетелта на смирението. Да приемем, че при определени въпроси не схващаме всичко, че в много случаи не можем да обхванем някои обстоятелства, които би трябвало да имаме предвид в часа на взимането на решение. Затова прибягваме до съветник, но не до кой да е, а до един съветник, който също като нас искрено желае да обича Бог и вярно да Го следва. Не е достатъчно само да поискаме мнение, а трябва да го потърсим от някой, който може да ни го даде безпристрастно и правилно.

След това трябва да отсъдим, понеже благоразумието обикновено изисква бързо и уместно решение. Понякога е благоразумно да отложим решението, докато не станат ясни за преценката всички подробности; в други случаи би било доста неблагоразумно, ако не започнем възможно най-скоро да вършим на дело това, което смятаме за необходимо да се направи – особено когато е заплашено благото на останалите.

^[1] Вж. свети Тома от Аквино, Сума на теологията, ІІ (2), изд. „Изток-Запад”, 2009 г., въпрос 47, раздел 8.