Списък на параграфи

Човешките добродетели

Светският начин на мислене на някои хора и други виждания по темата, които бихме могли да наречем пиетистки, си приличат по това, че не разглеждат християнина като съвършен и пълноценен човек. Според първия начин на мислене изискванията на Евангелието са такива, че задушават човешките качества; а според другите виждания – човешката природа е паднала дотам, че застрашава чистотата на вярата. Но резултатът е един и същ: и в двата случая те не съумяват да разберат дълбокия смисъл на Христовото въплъщение, не обръщат внимание, че „Словото стана плът, и живя между нас“^[1].

Моят опит на човек, на християнин и на свещеник ме учи точно на обратното: няма сърце – колкото и да е затънало в грехове, което да не спотаява един благороден пламък подобно на жарта под пепелта. И когато почуквах на такива сърца - бидейки само двамата - със словото на Христос, те винаги откликваха.

На този свят има много хора, които не живеят в общение с Бог. Може би не са имали възможност да чуят Божието слово или пък са го забравили. Но те са човешки предразположени да бъдат искрени, верни, състрадателни, честни. И аз се осмелявам да твърдя, че човек, притежаващ тези качества, е готов да откликне на Бог, понеже човешките добродетели съставляват основата на свръхестествените.

^[1] Иоан. 1:14.

Вярно е, че тези лични качества не са достатъчни. Никой не се спасява без Христовата благодат. Обаче ако човек пази и развива у себе си една праволинейност, Бог ще изправи пътя му; и той ще може да стане светец, понеже е знаел да живее като порядъчен човек.

Може би сте наблюдавали и случаи, в известен смисъл противоположни: мнозина наричат себе си християни – понеже са били кръстени и приемат тайнствата, ала се проявяват като неверни, лъжливи, неискрени, горделиви хора… Те отведнъж пропадат. Те са като звезди, които светват за момент в небето и после бързо и неспасяемо падат.

Ако приемем отговорността, присъща на Божите чеда, ще видим, че Бог иска от нас да бъдем истински човеци.

Главата ни трябва да докосва небето, но краката ни трябва да стъпват здраво на земята. Цената да живеем по християнски не е да престанем да бъдем хора или да се откажем от усилията да придобием онези добродетели, които някои притежават, дори без да познават Христос. Цената на всеки християнин е изкупителната кръв на нашия Господ, Който иска от нас – и настоявам на това – да действаме много човешки и много божествено, стараейки се всекидневно да подражаваме на Него – истински Бог и истински Човек.

Човешки добродетели и свръхестествени добродетели

Когато една душа полага усилия да развива човешките добродетели, нейното сърце е вече много близо до Христос. И християнинът забелязва, че богословските добродетели – вярата, надеждата и любовта, и всички други, които носи със себе си Божията благодат, го подтикват никога да не занемарява тези добри черти на характера, присъщи на толкова много хора.

Човешките добродетели – повтарям – са основата на свръхестествените, които, от своя страна, придават нов тласък на развитието на добродетелността. Обаче при всички положения не е достатъчно само желанието да ги притежаваме; задължително е да се научим да ги практикуваме. „Научете се да правите добро”.^[1] Трябва непрестанно да се упражняваме в делата, съответстващи на тези добродетели – в делата на искреност, правдивост, безпристрастност, спокойствие, търпение, тъй като в делата се проявява любовта, а не приляга да обичаме Бог само на думи, ами „с дела и истина”^[2].

^[1] Ис. 1:17.

^[2] 1 Иоан. 3:18.

Ако живеем по този начин, ще носим мир в света; ще съумеем да направим служението на Господ привлекателно за другите, защото „Бог люби оногова, който драговолно дава”^[1]. Християнинът е обикновен член на обществото. Но от сърцето му блика радостта на човек, решен да изпълнява волята на Отца с постоянната помощ на благодатта. И вършейки това, той не се мисли за жертва, не изпитва чувство за малоценност, нито пък смята, че някой го ограничава. Върви с високо вдигната глава, защото е човек и Божие чедо.

Нашата вяра придава особено значение на тези добродетели, които нито един човек не бива да престава да развива. Никой не може да надмине християнина по човечност. Заради това този, който следва Христос, е способен – не по собствени заслуга, а по благодатта на Господ – да направи достояние на околните това, което те често долавят, но не успяват да разберат: че истинското щастие, истинското служение на ближния преминава единствено през сърцето на нашия Изкупител, истински Бог и истински Човек.

Нека призовем Дева Мария, нашата майка, най-съвършеното създание, излязло от Божите ръце. Нека я помолим да ни направи порядъчни хора и тези човешки добродетели, вплетени в един живот с благодати, да се превърнат в най-добрата подкрепа за онези, които заедно с нас работят в света за мира и щастието на всички хора.

^[1] 2 Кор. 9:7.

Всекиму своето

Прочетете внимателно евангелския откъс, за да извлечете полза от този чудесен урок върху християнските добродетели, които трябва да осветяват нашия начин на действие. След лицемерното и ласкателно начало фарисеите и иродианите поставят своя въпрос: „Как Ти се струва: позволено ли е да се дава данък кесарю, или не?”^[1]. „Забележете тяхната хитрост” – пише свети Йоан Златоуст. „Те не Му казват: „Кажи ни това, което е добро, това, което е удачно и е правилно, а „Кажи ни, прочее, как Ти се струва”, толкова е премерена целта им да Го подведат и да Го направят омразен на политическата власт” ^[2]. „Но Иисус, като разбра лукавството им, рече: „Що Ме изкушавате, лицемерци? Покажете Ми една данъчна монета”. Те Му донесоха един динарий. И казва им: „Чий е този образ и надпис?”. Отговарят Му: „На кесаря”. Тогава им казва: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу”^[3]

Както виждате, колкото е стара тази дилема, толкова е ясен и недвусмислен отговорът на Божествения учител. Няма, не съществува противопоставяне между служенето на Бог и служенето на хората; между упражняването на нашите граждански права и задължения и нашите религиозни права и задължения; между ангажимента да градим и да подобряваме земния град и убедеността, че преминаването през този свят е пътят, който ни води към небесната родина.

И тук се проявява това единство в живота, което – не ще се уморя да го повтарям – е от най-голямо значение за тези, които се стремят към светостта посред обикновеното всекидневие на своята работа, на своите семейни и обществени отношения. Исус не приема разделянето: „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре.”^[4] Еднозначното избиране на Бог, което прави християнинът, когато отговаря в пълнота на Неговия зов, го тласка да насочи цялото си същество към Господ и едновременно с това да дава на ближния всичко, което му принадлежи по право.

^[1] Мат. 22:17.

^[2] Свети Йоан Златоуст, InMatthaeumhomiliae, 70, 1 (PG 58, 656).

^[3] Мат. 22:18-21.

^[4] Мат. 6:24.

Как да се молим

Как да се молим? Мога да уверя без страх, че бъркам, че има много, бих казал дори безкрайни начини да се молим. Но аз бих искал за всички нас истинската молитва на Божиите чеда, не многословието на лицемерите, към които е отправено Исусовото предупреждение: „Не всеки, който Ми казва „Господи, Господи“, ще влезе в царството небесно“. Онези, които са подтиквани от лицемерие, ще могат може би да добият „шума на молитвата“ — пишел св. Августин — „но не нейния глас, защото в тях липсва живот“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 139, 10], защото липсва разположението на духа да се изпълнява волята на Отца. Нашето призоваване на Господ нека, прочее, да е единено с резултатното желание да привеждаме в реалност вътрешните подтици, които Светият Дух предизвиква в душата ни.

Трябва да извършваме усилие, за да не остава в нас дори сянката на двуличие. Първото условие, за да прогоним това зло, така тежко осъдено от Господ, е да търсим в собственото си поведение ясното, обичайно и актуално разположение на духа на отвращение от греха. Трябва да чувстваме в сърцето и в ума силен и искрен ужас от тежкия грях. Трябва също да си присвоим едно дълбоко и вкоренено разположение на духа да презираме преднамерения малък грях, да презираме онези отстъпления, които не ни лишават от божествената благодат, но похабяват пътищата, които ни я предават.