Списък на параграфи

Сигурно ще ми кажеш: Че за какво да се напъвам? Аз няма да ти отговоря, а свети Павел: „любовта Христова ни обхваща“^[1]. Колкото и да трае едно съществуване, то не стига, за да се разширят достатъчно границите на твоето братолюбие. Още от самото начало на Опус Деи проявявах особена настойчивост да повтарям неуморно – за щедрите души, които се решат да го претворят в дела – онзи призив на Христос: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“^[2]. Да, точно по това ще ни познаят, понеже братолюбието е отправната точка в която и да е дейност на християнина.

Той, Който е самата чистота, не твърди, че ще познават Неговите ученици по чистотата на живота им. Той, Който е въздържанието, Който дори камък няма за възглаве,^[3] Който пости толкова много дни в пустинята,^[4] не казва на апостолите: ще ви познаят като Мои избраници, защото не сте лакомници и пияници.

Целомъдреният живот на Христос беше – както е бил и както ще бъде по всяко време – плесница за тогавашното общество, подобно на днешното, толкова често прогнило. Неговото въздържание е друг камшичен удар за онези, които не ставаха от отрупаните маси и специално ходеха да повръщат, за да отворят място за още ядене, изпълнявайки дословно словата на Павел – превръщат корема си в бог^[5].

^[1] 2 Кор. 5:14.

^[2] Иоан. 13:35.

^[3] Вж. Мат. 8:20.

^[4] Вж. Мат. 4:2.

^[5] Вж. Фил. 3:19.

„И тъй братя мои възлюбени – звучи отново гласът на свети Павел – бъдете твърди, непоколебими и напредвайте винаги в делото Господне, като знаете, че трудът ви не е напразен пред Господа.“^[1] Виждате ли? Цяла плетеница от добродетели участва, когато вършим своята обичайна работа с намерението да го осветим: твърдост – за да постоянстваме в нашата работа независимо от възникващите трудности и без да се оставяме никога да ни сломи нейният товар; упоритост – за да се раздаваме безрезервно и за да надмогваме удобствата и егоизма; отговорност – за да изпълняваме нашите задължения към Бог, към обществото, към семейството, към колегите; предвидливост – за да знаем във всеки случай какво е подходящо да се направи и да пристъпим към действие без забавяне… И всичко това, повтарям, с любов, с ясното и непосредствено осъзнаване на важността на резултата от нашия труд и неговото апостолско значение.

Любовта се разкрива в делата, а не в празните приказки – казва една испанска пословица и смятам, че не е нужно да й се добавя каквото и да е.

Господи, дай ни Твоята благодат. Отвори ни вратата на работилницата в Назарет, та да се научим да Те имаме винаги пред очите си – Теб с Твоята майка Дева Мария и със светия патриарх Йосиф, когото толкова много обичам и почитам – как тримата сте се посветили на един живот, изпълнен със свята работа. Нашите клети сърца ще се развълнуват и ще започнем да Те търсим и ще Те намерим във всекидневната работа, която Ти желаеш да превърнем в Божие дело – дело на Любовта.

^[1] 1 Кор. 15:58.

Плодовете на въздържанието

Въздържание значи владеене на себе си. Не на всичко, което изпитваме в тялото и в душата, трябва да даваме воля. Не всичко, което можем да правим, бива да го правим. Но ни е по-лесно да се оставим да бъдем повлечени от поривите, наречени естествени; обаче в края на този път ни очаква тъгата, усамотението в собствената нищета.

Някои хора не обичат да отказват нищо на стомаха си, на очите си, на ръцете си, обаче отказват да се вслушат в съвета да водят чист живот. Те използват способността да създават потомство – което е нещо благородно, участие в съзидателното дело на Бог, ала съвсем безредно, като инструмент, обслужващ техния егоизъм.

Никога не ми е харесвало да говоря за нечистотата. Предпочитам да разглеждам плодовете на въздържанието и да виждам човека като истински човек, а не прилепен към блестящите, но без стойност неща, подобни на стъкълцата, които събират свраките. Такъв човек умее да отбягва онова, което вреди на душата, и си дава сметка, че жертвата е само привидна, тъй като живеейки така, т.е. правеяйки жертви, той се освобождава от много зависимости и успява дълбоко в сърцето си да се наслаждава на Божията любов.

И животът придобива тогава оттенъци, които невъздържаността замъглява. Тогава човек е способен да проявява грижа към другите, да споделя своето с всички, да се посвети на велики дела. Въздържанието възпитава душата в умереност, скромност, състрадателност; придава й естествена скромност, която е винаги привлекателна, тъй като в поведението й проличава водачеството на разума. Въздържанието не предполага ограничаване, а въздигане. Много повече ограничения има в невъздържаността, когато сърцето се отрича от себе си, за да служи на първия, който го привлече с жалкото дрънкане на хлопки.

Сега си спомням – и със сигурност някой от вас вече е чувал да го споменавам в други размишления – за съня, разказан от един кастилски писател от Златния век. Пред него се откриват два пътя. Единият е широк, равен и подходящ за коли; край него са наредени безброй страноприемници, кръчми и други приятни местенца за забавление и отмора. По него са поели хора на коне или в карети, чува се музика и смях – един луд кикот; вижда се тълпа, опиянена от привидна, краткотрайна наслада, тъй като този път свършва в една бездънна пропаст. Това е пътеката на светските хора, на вечните еснафи. Те демонстрират една радост, каквато в действителност не изпитват; търсят ненаситно всякакви възможни удобства и удоволствия… Ужасяват ги болката, отказът от удоволствията, пожертвувателността. Не желаят и да чуят за Кръста на Христос, смятат, че това са приказки на безумци. Ала те са безумците - бидейки роби на завистта, на лакомията, на чувствеността, те завършват зле. И късно си дават сметка, че заради някаква блудкава дреболия са пропилели и земното, и вечното си щастие. Господ ни предупреждава: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”^[1]

Другият път в съня е съвсем различен: тесен и стръмен, там човек не може да се придвижва с кон. Тези, които тръгват по него, напредват със собствените си крака – е, може и да криволичат – със спокойни лица, настъпвайки тръни и заобикаляйки скали. На места драки разкъсват дрехите им, стигат дори до плътта. Обаче на края ги очаква чудна градина, вечното щастие, небето. Това е пътят на светите души, които се смиряват, които от любов към Исус Христос с удоволствие се жертват за останалите; пътят на тези, които не се страхуват да вървят нагоре, приели с любов своя кръст – колкото и да им тежи, понеже са наясно, че дори ако тежестта ги смаже, те ще успеят да се изправят и да продължат изкачването. Силата на тези пешеходци е в Христос.

^[1] Мат. 16:25-26.

Да вземем други примери – пак от всекидневието. Свети Павел напомня: „Всеки, който се подвизава, се въздържа от всичко. Те вършат това за да получат тленен венец, а ние нетленен.“^[1] Достатъчно е да хвърлите един поглед около себе си. Забележете на какви жертви се подлагат охотно или неохотно мъже и жени, за да съхранят красиво тяло, за да пазят здравето си, за да се издигнат в очите на другите… Нима ние не сме способни да направим нещо в отговор на безграничната Божия любов, която намира такъв лош отклик сред човечеството, като умъртвим това, което трябва да бъде умъртвено, та нашият ум и нашето сърце да живеят още по-покорни на Господ?

В доста съзнания християнските виждания така са се объркали, че когато става дума за умъртвление и покаяние, хората си представят само дългото постене и власениците, които се споменават в някои чудесно разказани биографии на светци. В началото на това размишление съвсем ясно предпоставихме, че трябва да подражаваме на Исус като пример на поведение. Наистина, Той подготви началото на Своето проповядване, като се оттегли в пустинята, за да пости 40 дни и 40 нощи^[2], ала преди и след това упражняваше добродетелта на въздържаността толкова естествено, че враговете Му се възползваха от това, за да Го обвинят клеветнически, че е „човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници”^[3].

^[1] 1 Кор. 9:25.

^[2] Срв. Мат. 4:1-11.

^[3] Лук. 7:34.