СТРЕМЕЖ КЪМ ИСТИНАТА

Молейки се пред едно Разпятие, ти взе следното решение: По-добре е да страдам за истината, отколкото истината да страда за мен.

Толкова пъти истината е неправдоподобна!… Преди всичко, защото винаги изисква последователност в живота.

Ако се смущаваш, когато ти казват истината, тогава защо молиш за това? Сигурно желаеш да ти отговорят с твоята истина, за да оправдаеш отклоненията си?

Твърдиш, че си изпълнен с дълбока почит към истината… Затова ли винаги заставаш на такова „почтително“ разстояние от нея?

Не се дръж като глупец: не е фанатизъм да желаеш от ден на ден повече да опознаваш, да обичаш и да отстояваш с по-голяма сигурност истината, която си длъжен да опознаеш, да обичаш и да отстояваш.

А онези, които се противопоставят на това логично поведение в името на някаква фалшива свобода — казано направо — се превръщат в сектанти.

Лесно е — случваше се и по времето на Исус Христос — да кажеш „не“: да отричаш или да поставяш под съмнение една истина на вярата. Ти, който наричаш себе си християнин, трябва да тръгнеш от „да“.

После чрез учението ще бъдеш способен да изложиш мотивите на твоята сигурност: поради факта, че няма противоречия — и не може да има — между Истината и науката, между Истината и живота.

Не изоставяй работата, не се отдалечавай от пътя, макар и да трябва да съжителстваш с хора, изпълнени с предразсъдъци, като че ли твоят начин на мислене и твоите думи са обусловени от тяхното поведение или от техните твърдения.

Направи усилие, за да им помогнеш да те разберат… Но, ако не успееш, продължавай напред.

Ще срещнеш хора, които, поради тяхното глупаво упорство, мъчно ще успееш да убедиш… Но извън тези случаи си струва да заличиш разногласията и то с цялото нужно за тази цел търпение.

Някои не слушат — нито пък желаят да слушат — друго освен онова, което се върти в ума им.

Разбирането, което някои изискват от другите, се състои в желанието всички да застанат на тяхна страна.

Не вярвам в твоя стремеж към истината, след като не изпитваш неприязън — и то остра неприязън — дори и към най-дребната и безобидна лъжа, която няма в себе си нищо дребно и безобидно, понеже оскърбява Бога.

Защо гледаш, слушаш, четеш и говориш с предумисъл и се мъчиш да доловиш „злото“, което се намира не в намеренията на другите, а само в твоята душа?

Когато почтеността у онзи, който чете, липсва, е трудно да се открие почтеността на онзи, който пише.

Фанатикът не вижда у дейността на останалите нищо друго освен фанатизъм. Той преценява ближния си с недостоверната мярка на своето сърце.

Огорчи ме онази отговорна личност. Той предчувстваше съществуването на някои проблеми, всъщност съвсем обикновени…, а се смути и му стана неприятно, когато му доложиха за тях. Предпочиташе да ги пренебрегне, живеейки в полумрака или в сянката на своята представа, за да бъде по-спокоен.

Посъветвах го да ги посрещне смело и открито именно за да ги преудолее и го уверих, че само тогава би живял в истински мир. Ти недей да разрешаваш своите и чуждите проблеми, пренебрегвайки ги: това би било търсене на удобство, леност, отваряне на поле за дейност на дявола.

Изпълни ли своя дълг?… Намерението ти почтено ли беше?… Да? — Тогава не се тревожи, че съществуват ненормални личности, които откриват злото, съществуващо само в техния поглед.

Попитаха те — с инквизиторски тон — дали преценяваш като добро или лошо онова твое решение, което за тях беше безразлично.

А ти със спокойна съвест отговори: „Знам само две неща: че намерението ми е чисто и че… знам добре, какво ми струва“. И прибави: „Бог е смисълът и целта на моя живот, затова се оказва, че нищо не ми е безразлично“.

Ти му разкри идеалите и поведението си, сигурен, твърд, като истински християнин; изглеждаше, че възприема и разбира твоя път. — Но след това ти се усъмни, че той е задушил това разбиране в своя недотам порядъчен живот.

Потърси го отново и му разясни, че истината се възприема, за да бъде живяна или поне да се направи опит да бъде живяна.

Кои са те, че да искат доказателства?… Защо трябва да се съмняват? — питаше ти. — Отговори им от мен: нека се съмняват в своето нищожество… и продължавай спокоен по своя път.

Те предизвикват у теб съжаление… С абсолютна липса на смелост хвърлят камъка и скриват ръката си. Чуй присъдата на Светия Дух за тях: „Смутени и засрамени ще останат всички, които творят заблуди; всички заедно ще се покрият с безчестие“. Присъда, която неизбежно ще се изпълни.

Много са онези, които клеветят и злословят за това апостолско начинание? — Е, ако започнеш да разгласяш истината, ще се намери поне един, който да не критикува.

В нивата с най-хубаво и обещаващо добра жътва жито, е лесно да плевиш купища плевели, мак и троскот… И за най-честната и съзнателна личност в историята не липсват черни страници. Помисли

и за всичко казано и написано против нашия Господ Исус Христос.

Съветвам те — както в житното поле — да събереш най-жълтите и зрели класове: самата истина.

За теб, който ме увери, че искаш да имаш чиста съвест: не забравяй, че да приемеш една клевета, без да я опровергаеш, означава да станеш събирач на смет.

Тази твоя склонност — ти я наричаш широта на възгледите — да се съгласяваш лесно с всяко твърдение против онази личност, без да я изслушаш, в никакъв случай не е справедливост…, а още по-малко — милосърдие.

Понякога клеветата нанася вреда на онези, срещу които е произнесена… Но във всеки случай тя позори онези, които я сеят и я разпространяват… и после носят тежестта ѝ чак до дъното на душата си.

Защо има толкова недоволни? — се питаше ти наскърбен… Едните — поради заблуда, фанатизъм или злоба. Повечето обаче повтарят измислиците по инерция, поради нежелание да се задълбочат, поради неосведоменост.

Затова продължавам да настоявам: когато не можеш да похвалиш и не е нужно да говориш, мълчи!

Когато оклеветената жертва страда мълчаливо, „палачите“ се ожесточават в своята смела подлост.

Подлагай на съмнение някои тържествени изказвания, ако онези, които ги поддържат, не са се опитали — или не са пожелали — да поговорят със засегнатия.

Има много начини за водене на следствие. С малко злоба, надавайки ухо към шушуканията, срещу която и да е честна личност или която и да е почтена организация, могат да се съберат десет тома с доноси. Още повече — ако личността или организацията работи успешно. И още повече — ако успехите са апостолски…

Достойна за съжаление е работата на подобни „деятели“, но още по-достойно за съжаление е отношението на онзи, който се самопредлага за високоговорител на такива несправедливи и безпочвени твърдения.

Тези — казваше той с мъка — не разбират Христос, а притежават само смътна представа за Него… Затова са лишени от християнски мироглед, не достигат до истината и остават безплодни.

Ние, чедата Божии, не можем да забравим, че Божественият Учител е казал: „Който слуша вас, Мене слуша…“. Следователно… трябва да се стараем да бъдем като Христос, а не Негова карикатура.

В този случай, както в много други, хората правят много неща — и всички смятат, че са прави — и Бог ги ръководи, тоест: над техните лични съображения ще възтържествува неизследимият и човеколюбив Божи промисъл.

Затова остави се Господ да те „води“, без да се противопоставяш на Неговите планове, дори и те да противоречат на твоите „основни съображения“.

Един болезнен опит — да наблюдаваш как някои, без да се погрижат да усвоят, да придобият съкровищата, извоювани от науката, се мъчат да я изградят по свой вкус, с методи —

малко или много — произволни.

Това заключение обаче трябва да те накара да удвоиш усилието си да се задълбочиш в истината.

По-удобно от самото изследване е да изследваш и пишеш срещу изследователите или срещу онези, които допринасят за науката и техниката с нови открития. — Не бива обаче да допускаме тези „критици“ да претендират, освен всичко останало да се самопровъзгласяват за абсолютни господари на знанието и на умението пред неуките.

„Не е ясно, не е ясно“ — повтаряше той, пред сигурното твърдение на другите… Това, което беше ясно, бе неговото невежество.

Не ти е приятно да нараняваш, да създаваш разделения, да изразяваш нетърпимост…, и проявяваш безпринципност по отношение на идеи и становища, оказващи лошо влияние върху мнозина, но ти ме уверяваш, че те не били чак толкова опасни.

Извини моята откровеност: с този начин на действие точно ти, който ненавиждаш нетърпимостта, изпадаш в най-глупавата и пагубна нетърпимост: да пречиш на възвестяването на истината.

Бог, в своята справедливост и в своето милосърдие — безкрайни и съвършени — обича с една и съща любов, но по различен начин — различните Си чеда.

Следователно,равенството не означава да съдиш всички с еднаква мярка.

Ти казваш една полуистина с толкова възможни тълкувания, че би могла да се определи като… лъжа.

Съмнението — в областта на науката, засягаща нечия слава — е като едно растение, лесно за посаждане, но много трудно за изкореняване.

Напомняш ми за Пилат: „Quod scripsi, scripsi“ — каквото съм писал, не се променя…, след като допуснах да бъде извършено най-ужасното престъпление. — Ти си непоколебим! Трябваше обаче да заемеш това становище преди това, а не после!

Да бъдеш последователен в решенията си, е добродетел. Ако обаче с времето нещата се променят, длъжен си да упражниш същата добродетел, за да поправиш постановката и решението на проблема.

Не бъркай святата неотстъпчивост с безсмисленото упорстване. „Ще се счупя, но няма да се огъна“ — твърдиш с известна арогантност.

Чуй ме добре: счупеният инструмент става негоден и оставя отворен пътя за онези, които с привидна отстъпчивост после налагат една злополучна неотстъпчивост.

„Свята Марийо, престол на Премъдростта.“ Често, призовавай по този начин нашата небесна Майка, за да изпълни тя своите чеда в тяхното учение, в тяхната работа, в тяхното съжителстване с Истината, която Христос ни е донесъл.