ВСЕОТДАЙНОСТ

Много християни вярват, че Спасението ще обхване целия заобикалящ ги свят и че трябва да има души — но не знаят кои — които да сътрудничат на Христос в реализирането му. Виждат това обаче след векове, много векове… може би цяла вечност, ако тази задача би била предоставена на тях.

Така мислеше и ти, докато не те „събудиха“.

Отдадеността е първата крачка в пътя на саможертвата, радостта, обичта, общението с Бога. — Така целият живот се изпълва с едно благословено безумие, което те кара да намираш щастие там, където човешкият разум не вижда друго освен лишение, страдание, болка.

Молете се за мен — казваше ти, — за да бъда щедър, за да напредвам, за да се преобразя по такъв начин, че един ден да бъда полезен!

Добре. — Но към какви средства прибягваш, за да осъществиш тези намерения?

Често се питаш защо някои души, имали щастието да познават истинския Исус още от деца, толкова се колебаят да отговорят с най-доброто, което притежават: живота, семейството, благородните стремежи.

Ти пък именно защото си получил всичко „изведнъж“, трябва да изразиш своята благодарност към Христос така, както би направил един слепец, прогледнал неочаквано, докато на зрящите дори на ум не им идва да благодарят за това, че виждат.

Но… това не е достатъчно. Длъжен си всеки ден да помагаш на околните да благодарят за своето положение на чеда Божии. В противен случай не ми казвай, че си признателен.

Размишлявай бавно върху следното: твърде малко е това, което се изисква от мен, в сравнение с многото, което получавам.

Ето за теб, който не успяваш „да се включиш“, мисълта, написана от един твой брат: „Трудно е, но вземеш ли веднъж решението, каква въздишка на облекчение след това — да се намериш отново върху сигурния път!“.

„Тези дни — ми казваше ти — преминаха по-щастливо от всякога.“ И аз ти отговорих без колебание: „Защото живя малко по-всеотдайно от обикновеното“.

Божият зов — призванието — звучи винаги така: „Ако някой иска да върви след Мен, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва!“.

Да, призванието изисква себеотричане, саможертва. Но колко привлекателна е саможертвата — каква радост и какъв мир (Gaudium cum pace) — ако себеотричането е пълно!

Когато му казаха да се ангажира лично, той започна да разсъждава така: „Ако…, бих постъпил така…, а ако…, бих постъпил иначе…“. Отговориха му: „Тук не се пазарим с Бога. Божият Закон — Неговият повик — или се прие ма, или се отхвърля, така, както е. Нужно е да се решиш: напред, без никакво опасение и с много смелост, или си върви!“.

„Който не е с Мен е против Мен.“

От липсата на всеотдайност до унинието има само една крачка.

За да не го подражаваш, преписвам от едно писмо следния пример на малодушие: „Разбира се, много съм благодарен, че ме споменавате в молитвите си, защото имам голяма нужда от тях. Но ще Ви бъда също така признателен, ако молейки Бога да ме направи „апостол“, не настоявате много Той да изиска от мен да Му даря свободата си“.

Онзи твой познат — много интелигентна, заможна, порядъчна личност — казваше: „Да спазваме Закона, но с мярка, без прекалености, само в рамките на нашите възможности“. И прибавяше: „Да вършиш грях? Не! Но не и да се отдадеш изцяло (на Бога)“.

Действително предизвикват съжаление тези клети хора — пресметливи и неспособни да се пожертват, да се посветят на един благороден идеал.

От теб трябва да се изисква повече, защото можеш и трябва да дадеш повече. Помисли!

„Много е трудно!“ — възкликваш обезкуражен.

Слушай: ако се бориш, Божията благодат ще ти бъде достатъчна, ще пожертваш личните си интереси, ще служиш на другите, заради Христос и ще подпомогнеш Църквата на „бойните полета“, в които днес се разгаря битката: във фабриката, в работилницата, в университета, в службата, в твоята среда, сред твоите близки.

Ти ми писа: „Причината за всичко това, както винаги, е липсата на всеотдайност. Каква мъка и какъв срам — да откриеш пътя и да позволиш на малките, но неизбежни облачета прах да затъмнят целта!“.

Не се обиждай, ако ти кажа, че вината е изцяло твоя! Излез смело срещу самия себе си! Средствата, с които разполагаш, са повече от достатъчни.

Когато твоят егоизъм те откъсва от общия стремеж за подобряване на здравото и свято благополучие на хората, когато ставаш пресметлив и не се трогваш от материалната и морална нищета на твоя ближен, принуждаваш ме да ти кажа в очите нещо много силно, за да те накарам да отреагираш: ако не изпитваш благословеното братско чувство към хората — твои събратя, и живееш встрани от голямото християнско семейство, ти си едно бедно сираче.

Върхът? За една отдадена душа всичко се превръща във връх за покоряване: всеки ден открива нови цели, защото не може и не иска да поставя пречки пред Божията Любов.

Колкото си по-всеотдаен заради Бога, толкова по-щастлив ще бъдеш.

Често биваш изкушаван да запазиш малко време за себе си… Научи се веднъж завинаги да излекуваш тази своя дребнавост, поправяйки грешката незабавно.

Ти беше от онези, които казват: „Всичко или нищо!“. И понеже не успя да направиш нищо…, колко жалко!

Започни да се бориш със смирение, за да разпалиш своята всеотдайност — толкова оскъдна, — докато я направиш „изцяло“ полезна.

Ние, които сме се посветили на Бога, не сме изгубили нищо.

Бих искал да извикам в ухото на много мъже и жени: Да дариш децата си в служба на Бога, не е жертва, а чест и радост.

За него дойде часът на тежкото изпитание и той, натъжен, дойде да те потърси.

Помниш ли? За него — приятелят, който ти даваше „разумни“ съвети, — твоят начин на живот беше една утопия, плод на изкривени идеи, липса на воля и… други „остроумия“ от този род.

„Това отдаване на Бога — поучаваше той — е едно анормално развитие на религиозното чувство.“ И със своя беден разум мислеше, че между теб и твоето семейство се е вмъкнал един чужденец: Христос.

Чак сега разбра това, което ти толкова пъти му повтаряше: Христос никога не разделя душите една от друга.

Ето една неотложна задача: да се разбуди съвестта на вярващи и невярващи — да се мобилизират хора с добра воля, които да сътрудничат и да доставят материалните средства, нужни за работата с душите.

Демонстрира голям ентусиазъм и разбиране. Но когато вижда, че се отнася за него, че точно той трябва да съдейства и то сериозно, тогава подло се оттегля.

Напомня ми за онези, които в моменти на голяма опасност крещяха с фалшива дързост: „Война! Война!“, но не искаха нито да дадат средства, нито да защитят родината си като доброволци.

Жалко е да видиш как някои хора смятат, че милостинята се състои в даване на малко дребни пари или на някоя износена дреха. Сякаш не са чели Евангелието!

Не им обръщайте внимание. Помагайте на хората да израснат с вяра и твърдост достатъчни, за да се разделят великодушно дори с необходимото в този живот.

На упоритите обяснете, че не е благородно и прилично, дори и от земна гледна точка, да чакат края, след като (искат или не) не ще могат да отнесат със себе си нищо.

Който дава назаем — да не си възвръща; ако си възвръща — то да не е всичко; ако е всичко — то да не е същото; ако е същото — той е смъртен враг.

Затова давай без пресмятания и винаги от любов към Бога. Така ще живееш, дори и от човешка гледна точка, по-близо до хората и ще намалиш броя на неблагодарниците.

Видях онзи обикновен човечец да пламва, почти просълзен: помагаше щедро в добрите начинания със своите спечелени с честен труд пари и научи, че „добрите“ го обвиняват за това в лицемерие.

С наивността на човек, неопитен в този вид духовни борби, негодуваше: „Видяха, че правя жертва, а са непризнателни!“.

Поговорихме спокойно. Той целуна моето Разпятие и неговото естествено възмущение се превърна в радост и мир.

Не чувстваш ли едно безумно желание да направиш твоето себеотдаване по-пълно и „по-неизлечимо“?

Окаяни човешки същества, колко е жалко поведението ни, когато едно след друго отказваме в малките неща, които Господ иска от нас! Минава време, виждаме техните истински очертания… и се появяват срамът и болката.

Ясни са словата на Светия Дух: „Aure audietis et non intelligetis, et videntes videbitis, et non perspiciebitis“ — „С ушите си чуват и не разбират; с очите си гледат и не виждат“.

Защо се безпокоиш, че някой, който е „видял“ и познал величието на апостолата, не се включва? Моли се спокойно и постоянствай в твоя път. Ако този не се ентусиазира, ще дойдат други.

От момента, в който Му каза „да“, хоризонтът започна да променя цвета си — от ден на ден по-хубав, още по-блестящ и просторен. Нo трябва да продължаваш да казваш „да“.

Св. Дева Мария ни учи да бъдем предани докрай. — Спомняш ли си? С една възхвала, отправена към нея, Исус Христос ни увери: „Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка.!…“. Изпроси от тази добра майка да се засили в душата ти стремежът към всеотдайност в служението, вдъхновен от нейния отговор — образец на великодушие: „Ecce ancilla Domini“ — „Ето рабинята Господня!“.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език