Откъсване

В началото на Страстната седмица сме, наближава часът в който изкуплението на цялото човечество се извърши на Голгота. Това ми се струва особено благоприятно време ти и аз да се спрем върху начина, по който Исус, нашия Господ, ни е спасил, да съзерцаваме Неговата наистина необяснима любов към нас, клетите създания, направени от пръстта на земята.

„Помни, че си прах и в прах ще се превърнеш”[1] ни предупреждава нашата майка Църквата в началото на Великия пост, с цел никога да не забравяме, че сме нещо незначително, че един ден нашето тяло – сега толкова жизнено – ще изчезне подобно на праха, който вдигат краката ни при ходене; „Ще се разпилее като мъгла, разгонена от лъчите на слънцето”[2].

⃰ Проповед, произнесена на 4 април 1955 г., Велики понеделник.

[1] Думи при ритуала на поръсване с пепел на Пепеляна сряда, срв. Бит. 3:19.

[2] Прем. 2:4.

Примерът на Христос

Бих искал, след като ви припомних така сурово нашата лична незначителност, да възхваля пред вас един друг аспект – Божественото великодушие, което ни крепи и ни възвисява. Чуйте думите на апостола: „Защото вие знаете милостта на Господа Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия”[1]. Спокойно разгледайте примера на Учителя и веднага ще разберете, че разполагаме с обширна тема, по която можем да размишляваме цял живот, за да извлечем конкретни и искрени решения да бъдем по-всеотдайни. Защото целта, която трябва да достигнем – не я губете никога от поглед – е всеки от нас да се отъждестви с Исус Христос, Който, както вече чухте, стана беден заради теб, заради мен, и пострада, давайки ни пример, за да вървим по Неговите стъпки[2].

[1] 2 Кор. 8:9.

[2] Срв. 1 Петр. 2:21.

Не си ли се запитвал понякога, движен от едно свято любопитство, по какъв начин Исус Христос доведе до край това щедро раздаване на любов? Отново свети Павел се нагърбва да ни отговори: „Бидейки в образ Божий (…) но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек”[1]. Деца мои,изпълнете се с удивление и с благодарност пред тази тайна и се поучете – цялата мощ, цялото величие, цялата красота, цялата безкрайна Божия хармония, Неговите необикновени и несметни богатства – един цял Бог, биде скрит в човешката природа на Христос, за да ни служи. Всемогъщият се явява, решен за известно време да затъмни славата Си, за да улесни изкупителната среща със Своите създания.

„Бога – пише евангелистът свети Йоан – никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни.”[2] Обясни Го, като се яви пред изумените погледи на хората: първо, като новороден във Витлеем; после – като дете като всички останали деца; след това в Храма – като буден и разсъдлив юноша; и накрая – в приветливия и привлекателен образ на Учителя, който вълнуваше сърцата на множеството хора, които с ентусиазъм Го придружаваха.

[1] Фил. 2, 6:7.

[2] Иоан. 1:18

Достатъчно е да си припомним няколко черти на въплътилата се Божия любов и Неговото великодушие докосва душата ни, разпалва ни и благо ни подтиква към едно чувство на съкрушение заради нашето толкова често дребнаво и егоистично поведение.

За Исус Христос няма пречки да се принизи, за да ни възвиси от нищетата в достойнството на Божи синове, на Свои братя. Докато ти и аз често глупаво се възгордяваме от получените дарби и таланти и ги превръщаме в пиедестал, от който се налагаме над другите, сякаш заслугата за някои действия, извършени с относително съвършенство, е само наша. „Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?”[1]

Като разглеждаме отдадеността на Бог и Неговото принизяване – казвам това, за да размишляваме по въпроса, всеки вглъбен в себе си – тщеславието, суетата на горделивеца ни се разкриват като един ужасен грях не за друго, а защото поставят този човек точно на противоположната страна на примера, който Исус ни даде със Своето поведение. Помислете внимателно – Той се унизи, бидейки Бог. Човекът, възгордял се от собственото си аз, желае на всяка цена да се прослави, без да признава, че е направен от недоброкачествена глина.

[1] 1 Кор. 4:7.

Не знам дали са ви разказвали като деца приказката за селянина, на когото подарили златен фазан. След първоначалната изненада и радост от този подарък, новият собственик потърсил място, където да го затвори. След няколко часа, след много двоумения и различни идеи, решил да го сложи в кокошарника. Кокошките, възхитени от красотата на новодошлия, се въртели около него със смайването на този, който среща един полубог. Още не затихнала глъчката около новия, дошъл часът за даване на храна и когато стопанинът хвърлил първите шепи зърна, фазанът – добре изгладнял от чакането – се нахвърлил лакомо и нахално да си засити глада. Пред тази тъй грозна гледка – това чудо на красотата кълвало с лакомията на най-просто пернато, разочарованите обитателки на кокошарника се нахвърлили с клюнове върху падналия идол и му оскубали перушината. Така тъжно е срутването на самовлюбения, което е толкова по-печално, колкото по-високо се е изкатерил върху собствените си сили, високомерно уверен в личните си способности.

Направете си практически изводи относно вашия всекидневен живот, отчитайки, че сте хранилище на едни таланти – свръхестествени и човешки, които трябва да използвате правилно. И отхвърлете смешната заблуда, че нещо ви принадлежи, сякаш е плод единствено на вашето усилие. Спомнете си, че има и още едно събираемо – Бог, без което никой не може да мине.

Имайки това предвид, бъдете убедени, че ако наистина искаме да следваме отблизо Господ и истински да служим на Бог и на цялото човечество, трябва да се отречем от самите себе си – от даровете на разума, от здравето, от достойнството, от благородните амбиции, от победите, от успехите.

Тук говоря също така – понеже вашата решимост трябва да стигне и до това – и за тези чисти намерения, с които се опитваме да отдаваме цялата слава на Бог и да Го славим, съобразявайки нашата воля с това ясно и точно правило: ”Господи, искам това или онова само ако Ти е угодно, понеже ако не е така, на мен за какво ми е?”

По този начин нанасяме смъртоносен удар на егоизма и на суетата, които се спотайват във всяка съвест. Така постигаме истинския мир в душите си – с това поведение на самоотрицание, което се увенчава с едно все по-съкровено и по-действено единение с Бог.

За да подражаваме на Исус Христос, сърцето трябва да е свободно от каквато и да е привързаност. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си , да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”[1] А свети Григорий пояснява: „Не е достатъчно да се отречем от това, което притежаваме, ако след това не се отречем и от себе си. Но какво означава това отричане от себе си? Ако изоставим себе си, къде да идем? Кой е този, който изоставя себе си? Да имаме обаче предвид, че като същества можем да сме в едното от две състояния: в едното сме изпаднали поради греха, докато в другото сме били поставени от Бог при сътворението. В едното сме били сътворени, в другото сме поставили сами себе си. Трябва да изоставим самите себе по отношение греха, но да останем категорично такива, каквито сме били установени от делото на благодатта. Така ако действително някой горделивец стане смирен след обръщането в Христа, той вече се е откъснал от себе си; ако някой похотливец промени живота си и стане целомъдрен, той също се откъсва от себе си спрямо това, което е бил; ако някой алчен престане да ламти за богатства и се научи да дарява от своето, докато преди това е крадял от другите, несъмнено изоставя самия себе си.“ [2]

[1] Мат. 16:24-26.

[2] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia (Проповеди върху Евангелията – б. пр.), 32, 2 (PL 76, 1233).

Благородството на християнина

Щедри сърца с истинско себеотричане иска Господ. Ще го постигнем, ако развържем дебелите въжета и тънките връзки, които ни привързват към нашето аз. Няма да скрия, че това решение изисква постоянна борба, едно надскачане на самия разум и волята, едно отричане – казано накратко – много по-мъчително от изоставянето на най-желаните материални блага.

Това себеотрицание, което Учителят проповядва, което очаква от всички християни, задължително води до външни прояви. Исус Христос „върши и учи”[1], не толкова с думи, колкото с дела известява учението Си. Видяхте Го как се ражда в един обор в крайна бедност, как спи в сламата на едни ясли и сънува първите си сънища на земята. По-късно, по време на своите апостолски пътувания, сред многото примери ще си спомните ясното предупреждение към един желаещ да го придружи като ученик: „Лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони”[2]. Не изпускайте от поглед и картината, описана в Евангелието, където апостолите, за да залъжат глада си, една събота късат пътьом житни класове.[3]

[1] Деян. 1:1.

[2] Лук. 9:58.

[3] Срв. Марк. 2:23.

Може да се каже, че нашият Господ, изпълнявайки мисията, получена от Отец, живее ден за ден – както съветва в едно от най-вълнуващите послания, излези от устата Му: „Не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете; душата струва повече от храната, и тялото – от облеклото. Погледнете враните, че не сеят; нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, а Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците!… Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци!”[1]

Ако живеехме с повече упование в Божието провидение, уверени – с праволинейна вяра – в тази всекидневна закрила, която никога не ни липсва, колко притеснения и безпокойства бихме си спестили. Биха изчезнали толкова тревоги, които по думите на Исус „всичко това търсят езичниците на света”[2], хората, които не са възприемчиви към свръхестественото. Бих искал да ви посъветвам като приятел, като свещеник, като баща – при всички обстоятелства си припомняйте, че ние по Божия милост сме деца на този наш всемогъщ Отец, Който е на небесата и едновременно в дълбините на сърцето; бих искал да вдълбая в умовете ви, че имаме всички основания да стъпваме с оптимизъм по тази земя с душа, скъсала с нещата, които ни се струват крайно необходими, тъй като „вашият Отец знае, че вие имате нужда от това”[3], и ще ви го осигури. Повярвайте ми, само така ще се държим като господари на Творението[4] и ще избегнем тъжното робство, в което попадат мнозина, защото забравят своето положение на Божи синове и насочват всичките си стремежи към следващия ден или към едно по-нататък, което може би няма и да видят.

[1] Лук. 12:22-24, 27-28.

[2] Лук. 12:30.

[3] Лук. 12:30

[4] Срв. Бит. 1:26-31.

Позволете ми още веднъж да ви открия една частица от моя личен опит. Разкривам душата си в присъствието на Бог с пълната убеденост, че не съм изобщо за пример, че съм един парцал, един клет глух и неподходящ инструмент, който Господ е използвал, за да покаже съвсем явно, че Той умее да пише съвършено дори с един крак за маса. Поради това, когато говоря за себе си, през главата ми – ама изобщо – не минава мисълта, че аз имам някаква заслуга за моята дейност и ни най-малко не смятам да ви наложа да следвате пътя, по който ме води Господ, тъй като е съвсем възможно Божественият учител да не поиска от вас това, за което толкова ми е помагал да работя без спънки за делото на Опус Деи, на което съм посветил цялото си съществуване.

Уверявам ви – докосвал съм го с ръцете си, виждал съм го с очите си – ако се доверите на Божието провидение, ако се оставите във всемогъщиге Му ръце, никога няма да ви липсват средствата, за да служите на Бог, на святата Църква, на душите, без да трябва да загърбвате никое от своите задължения, а освен това ще се наслаждавате на такава радост и мир, които не може да ви даде дори притежанието на всички земни блага.[1]

Още от началото на Опус Деи през 1928 г. не само че не разполагах с никакви земни средства, но и никога лично не съм боравил с пари, нито пряко съм участвал в логичните икономически въпроси, възникващи при всяка работа, където участват хора – от плът и кръв, а не ангели, и където са нужни материални средства, за да се развиват успешно нещата.

Опус Деи е имал нужда и мисля, че винаги ще има нужда – до свършека на света – от щедрото сътрудничество на мнозина, за да издържа апостолското дело. От една страна, защото такива дейности не са никога печеливши, а от друга, защото колкото и да расте, ако разчитаме на Божията любов, броят на съмишлениците и натовареността на моите синове, апостолатът се разраства и нуждите му – също. Затова неведнъж съм предизвиквал смях у моите синове, че както ги приканвах твърдо да следват вярно Божията благодат, така и ги окуражавах да се изправят пред Бог и дръзко да Го молят за повече благодати и за парите, които ни трябваха.

През първите години нямахме дори най-необходимото. Привлечени от Божия огън, идваха при мен работници, занаятчии, хора от университета. Те не знаеха за нашите нужди и претеснения, защото винаги в Опус Деи сме се старали – с Божията помощ – да работим по такъв начин, та жертвите и молитвите да бъдат многобройни и скрити. Като обърна поглед към онова време, от сърцето избликва една гореща благодарност – каква сигурност изпълваше душите ни! Знаехме, че, търсейки Божието царство и Неговата правда, другото ще ни се даде като добавка[2]. И мога да ви уверя, че няма апостолска инициатива, която да не се е осъществила поради липса на средства. В нужния момент по един или друг начин нашият Бог Отец със Своето обичайно провидение ни осигуряваше необходимото, за да си дадем сметка, че Той винаги е добър платец.

[1] Срв. Иоан. 14:27.

[2] Срв. Лук. 12:31.

Ако искате по всяко време да действате като господари на самите себе си, съветвам ви да положите много голямо старание да се отречете от всичко – без страх, без опасения и недоверие. След това, като изпълнявате вашите лични, семейни задължения, използвайте праведно честните земни средства, без да забравяте, че служите на Бог, на Църквата, на вашето професонално занятие, на вашата страна, на цялото човечество. Имайте предвид, че главното не се състои в материалното – да имаш това и да нямаш онова, а в поведението, съответстващо на истината, на която ни учи нашата християнска вяра: създадените блага са само средства. Следователно не ги смятайте за крайна цел: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат, но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат, защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”[1].

Когато някой гради щастието си единствено върху земните неща – бил съм свидетел на истински трагедии, той изопачава тяхната разумна употреба и руши реда, мъдро установен от Създателя. Тогава сърцето остава тъжно и неудовлетворено; то задълбава по едни пътеки на вечно недоволство и накрая е станало роб тук, на земята – подвластно на тези същите блага, които може би са придобити с цената на неимоверни усилия и лишения. Но най-вече ви съветвам никога да не забравяте, че Бог не намира място и не живее в едно сърце, омърсено от безредна, груба и празна любов. „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.”[2]„Да привържем, прочее, сърцето си към любовта, способна да ни направи щастливи… Да пожелаем съкровищата на Небето.” [3]

[1] Мат. 6:19-21.

[2] Мат. 6:24.

[3] Свети Йоан Златоуст, InMatthaeumhomiliae (Проповеди по Евангелието на свети Матей – б. пр.), 63, 3 (PG 58, 607).

Не те подтиквам да се откажеш от изпълняването на твоите задължения или от търсенето на твоите права. Точно обратното, за всеки от нас едно отстъпление от този фронт обикновено означава да дезертираме страхливо от борбата за святост, към която Бог ни е призовал. Затова с чиста съвест трябва да полагаш усилия – особено в работата ти – та нито на теб, нито на твоите да ви липсва необходимото за един достоен християнски живот. Ако в някой момент усетиш лично на твоя гръб тежестта на немотията, не се натъжавай, нито се бунтувай. Пак повтарям – старай се да използваш всички достойни способи, за да излезеш от това положение, защото да действаш по друг начин би означавало да изкушаваш Бог. И докато се бориш, си припомни, че всичко води към добро[1], всичко – дори недоимъкът и бедността съдействат за доброто на тези, които обичат Господ. Научи се още отсега да посрещаш с радост дребните ограничения, неудобствата, студа, горещината, лишаването от нещо, което смяташ за нужно, невъзможността да почиваш както и когато искаш, глада, самотата, неблагодарността, неразбирането, позора…

[1] Срв. Рим. 8:28.

„Отче… не ги извеждай от света“

Ние сме хора от света, обикновени християни, въвлечени във водовъртежа на обществото, и Господ иска да сме свети, апостоли именно в нашата професионална дейност, т.е. като се освещаваме в това занимание, като освещаваме самото занимание и като помагаме на останалите да се осветят с това занимание. Бъдете убедени, че в тази среда ви очаква Бог със загрижеността на Отец, на Приятел. Замислете се, че с вашата професионална работа, вършена отговорно, освен че се издържате икономически, сте полезни за развитието на обществото, облекчавате също товара на останалите и поддържате множество социални услуги – на местно и световно ниво – в полза на по-малко облагодетелстваните хора и народи.

Държейки се нормално – като хората около нас – и със свръхестествена чувствителност, ние само следваме примера на Исус Христос, истински Бог и истински Човек. Обърнете внимание, че целият Му живот е напълно естествен. Живее 30 години, без да привлича вниманието, като обикновен работник и в селото Му го знаят като сина на дърводелеца. И през обществения Му живот не се забелязва нищо странно или ексцентрично, което да Го откроява. Заобикаля се с приятели – като всеки от съгражданите си, и не се отличава от тях по Своя вид. Дотолкова, че за да го посочи, Юда трябва да договори някакъв знак: „Когото целуна, Той е”[1]. У Исус няма никакви чудновати черти. Мен ме трогва този начин на поведение на нашия Учител, Който минава сред хората като най-обикновен човек.

Йоан Кръстител, следвайки по-особено призвание, носи дрехи от камилска вълна и се храни със скакалци и див мед. Спасителят носи хитон, изтъкан цял, яде и пие като останалите, радва се от чуждото щастие, трогва се от болката на ближния, не отблъсква поканите за трапеза от Своите приятели, от никого не крие, че дълги години е изкарвал прехраната с ръцете Си, като е работил заедно с Йосиф, дърводелеца. Така и ние трябва да действаме на този свят – като нашия Господ. Казано с малко думи – сред хората трябва да ходим с чисти дрехи, с чисто тяло, а най-вече с чиста душа.

Същевременно Господ – защо да не го отбележим – Който проповядва такова чудно отричане от земните блага, проявява възхитителна загриженост те да не се разпиляват. След чудото с умножаването на хлябовете, които така щедро нахраниха повече от пет хиляди души, „рече на учениците Си: съберете останалите къшеи, за да се не изгуби нищо. И от петте ечемични хляба събраха и напълниха дванайсет коша къшеи, останали от тия, които ядоха”[2]. Ако внимателно размишлявате върху целия този епизод, ще се научите никога да не бъдете скъперници, а добри разпоредители на талантите и материалните средства, които ви предоставя Бог.

[1] Мат. 26:48.

[2] Иоан. 6:12-13.

Следвайки примера на нашия Господ, себеотрицанието, което ви проповядвам, е едно господство над себе си, а не креслива и предизвикателна беднотия, прикритие за мързела и немарливостта. Трябва да ходиш облечен според твоето обществено положение, според обкръжението ти, според семейството ти, според твоята работа…, като твоите приятели, но, за Бога, със стремежа да представяш един правдив и привлекателен образ на истински християнски живот. Съвсем естествено, без чудатости; уверявам те, че е по-добре да бъркаш, като прекаляваш в следването на Христос, отколкото като грешиш. Ти как си представяш нашия Господ? Не си ли мислил колко достойно е носел този безшевен хитон, който може би е изтъкан от ръцете на Дева Мария? Нима не се сещаш как в къщата на Симон Той се оплаква, че не са Му предложили вода да се измие, преди да седне на трапезата?[1] Несъмнено Той споменава тази липса на добри обноски, за да наблегне на поучението, че любовта се проявява в дребните детайли, а също така и се опитва ясно да покаже, че се придържа към обичаите на съответното обкръжение. Следователно ти и аз ще полагаме усилия да се откъснем от земните блага и удобства, но без да излизаме от добрия тон, нито да вършим странни работи.

Според мен ясен знак, че се чувстваме стопани на света, верни разпоредници Божи, е да пазим това, което използваме, с намерението да се съхрани, да трае по-дълго, да е в добро състояние, да служи колкото се може по-дълго за своето предназначение, да не се разваля. В центровете на Опус Деи ще намерите просто, уютно обзавеждане и най-вече много чистота, защото бедността на един дом не бива да се бърка с лошия вкус и с мръсотията. Независимо от това аз намирам за естествено ти – съобразно твоите възможности и обществени и семейни ангажименти – да притежаваш стойностни вещи и да полагаш за тях грижи с дух на умъртвление и на отричане.

[1] Срв. Лук. 7, 36-50.

Преди много години, повече от 25, посещавах една социална кухня за просяци, които нямаха за деня друга храна освен тази, която им даваха там. Беше едно голямо помещение, за което се грижеше група добри дами. След първото раздаване на храната идваха други просяци, за да оберат останалото. Във втората група вниманието ми привлече един от тях – притежател на калаена лъжица. Изваждаше я внимателно от джоба, почти скъпернически, радваше й се и след като привършеше порцията си, отново я поглеждаше с поглед, който направо крещеше: Моя е!, облизваше я два пъти, за да я почисти, и отново доволен я скриваше сред гънките на своите дрипи. Действително тя беше негова! На един клет бедняк, който сред онези хора – събратя в несретата – се чувстваше богат.

По същото време познавах една госпожа с благородническа титла, гранд на Испания. За Бог това не значи нищо. Всички сме равни, всички сме синове на Адам и Ева, слаби създания, с добродетели и пороци, способни – ако Господ ни изостави – на най-лошите престъпления. Откакто Христос ни изкупи, няма привилегии по раса, нито по език, нито по цвят, нито по потекло, нито по богатство – всички сме Божи деца. Тази госпожа, за която сега става дума, живееше в една наследствена къща, ала не харчеше за себе си дори две песети на ден. В замяна на това плащаше много добре на прислугата, а останалите средства даваше за подпомагане на нуждаещи се, докато тя понасяше лишения от всякакъв род. Тази жена притежаваше много от благата, така желани от мнозина, ала тя лично беше бедна, отдадена на умъртвления, напълно отрекла се от всичко. Разбирате ли ме? Впрочем, достатъчно е да се вслушаме в думите на Господ: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”[1].

Ако искаш да постигнеш този дух, те съветвам да бъдеш пестелив към себе си и много щедър към останалите. Избягвай излишните разходи за лукс, за прищевки, за суета, за комфорт… Не си измисляй различни нужди. С една дума – научи се от свети Павел: „Знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда и глад да търпя, и в обилие да бъда и в лишение. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.”[2] И подобно на апостола по този начин ще станем победители в духовната битка – като държим сърцето освободено, без обвързване.

„Всички, които идваме на терена на вярата, казва свети Григорий Велики, поемаме задължението да се борим срещу лукавите духове. Тези духове не притежават нищо на този свят и следователно щом пристигат голи, и ние трябва голи да се борим с тях. Понеже ако някой облечен се бори с някой без дрехи, бързо ще бъде съборен, тъй като противникът му ще има за какво да го хване. А какво са земните работи, ако не някакъв вид облекло?”[3]

[1] Мат. 5:3.

[2] Фил. 4:12-13.

[3] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia, 32, 2 (PL 76, 1233).

Бог обича онзи, който дава с радост

Във връзка с пълното отричане, което Господ иска от нас, ще ви посоча още една особено важна точка – здравето. Сега мнозинството от вас са млади; преминавате през този чудесен етап на жизнен разцвет, когато преливате от енергия. Ала времето минава и неизбежно започва да се проявява физическата умора, постепенно идват ограниченията на зрелостта и накрая – неразположенията на старостта. Освен това всеки от нас във всеки момент може да се разболее или да се сдобие със сериозни здравословни проблеми.

Само ако използваме правилно – по християнски – времето на добро здраве, добрите години, ще приемаме със свръхестествена радост случаите, които хората погрешно определят като лоши. Без да изпадам прекомерно в детайли, искам да ви предам моя личен опит. Докато сме болни, можем да бъдем доста досадни: „Не се грижат добре за мен, никой не ми обръща внимание, не се отнасят към мен, както заслужавам, никой не ме разбира…” Дяволът, който винаги дебне, атакува по всякакъв повод. По време на болест тактиката му е да подбужда един вид психоза, която да ни отдалечи от Бог, която да отрови обстановката или да разруши това съкровище от заслуги, което – за благото на всички души – се постига, когато понасяме със свръхестествен оптимизъм болката – при положение, че обичаме. Така че ако Божията воля е да ни стигне нещастието, приемете го като знак, че Бог ни смята за узрели да се присъединим по-отблизо към Неговия изкупителен кръст.

И така, за това е нужна подготовка, започната отдавна, вършена всеки ден с едно свято себеотрицание, та да бъдем подготвени да понесем достойно, ако Господ ни го позволи, болестта или несполуката. Още сега се възползвайте от получените всекидневни възможности – от някое лишение, от обичайните леки проявления на болката, от умъртвленията и прилагайте на дело християнските добродетели.

Трябва да бъдем взискателни към себе си във всекидневния живот, за да не си измисляме фалшиви проблеми, неприсъщи нужди, които в крайна сметка произлизат от суета, от прищевки, от един дух, склонен към удобства и леност. Трябва да вървим към Бог с бързи крачки, без излишен товар и багаж, които да затрудняват придвижването. Защото бедността на духа не се изразява в това да нямаш, а наистина да си се отрекъл от имането; трябва постоянно да внимаваме да не би да се заблудим, че нещо ни трябва поради въображаеми непредвидими обстоятелства. „Търсете необходимото, търсете това, което ви стига. И не искайте повече. Това, което е в повече, е бреме, а не подкрепа; притиска, а не издига.”[1]

Като ви давам тези съвети, не изхождам от странни, ненормални или усложнени ситуации. Познавам един човек – той използваше като разделител за книги малки листчета, на които записваше кратки молитви, които да му помагат да живее в Божието присъствие. Обзе го желание да съхрани с голяма обич това съкровище, но по едно време си даде сметка, че се е привързал към тези никакви хартийки. Виждате какъв пример за добродетели! Не бих се притеснявал да ви посоча всичките си недъзи, ако можеха да ви послужат за нещо. Разкрих една нелицеприятна история, понеже може би и при тебе става нещо подобно: с твоите книги, с твоите дрехи, с твоята маса, с твоите… идоли от кинкалерията.

При такива случаи ви препоръчвам да се посъветвате с вашия духовен ръководител без притеснения и угризения. Понякога за лек може да послужи една малка жертвичка – да се избягва за кратко време употребата на нещото. Или казано по друг начин, няма нищо да ти стане, ако веднъж се откажеш от транспорта, който обикновено ползваш, и дадеш като милостиня парите, които спестиш, колкото и малко да са те. При всички положения имаш ли дух на отричане, постоянно ще намираш поводи да го практикуваш резултатно и дискретно.

След като ви разтворих душата си, чувствам необходимост да ви призная също, че имам една привързаност, от която никога не бих желал да се отрека: това е любовта ми към всеки от вас. Научих го от най-добрия Учител и с удоволствие ще следвам вярно Неговия пример – да обичам безгранично душите, започвайки от околните. Нима не ви трогва това горещо братолюбие, тази нежност! на Исус Христос, на която се позовава евангелистът, като описва един от учениците – „когото Иисус обичаше”[2].

[1] Свети Августин, Sermo (Проповеди – б. пр.), LXXXV, 6 (PL 38, 523).

[2] Иоан. 13:23.

Нека завършим с един откъс от Евангелието за днешната литургия: „Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, където беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Там Му приготвиха вечеря, а Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата. Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото.”[1] Какво ясно доказателство за великодушие е това разточителство на Мария! Юда съжалява, че така се е похабил парфюм, който струва – неговата алчност го прави да смята много добре – „триста динария”[2].

Истинското отричане ни подбужда да бъдем много щедри към Бог и към нашите братя – да бъдем дейни, да търсим средства, да дадем всичките си сили, за да помогнем на изпадналите в нужда. Християнинът не може да се задоволи с работа, която му позволява да печели достатъчно, за да издържа себе си и собственото си семейство. Неговото щедро сърце ще го подтикне да запретне ръкави, за да подпомогне останалите – по благоволение и по справедливост, както пише свети Павел на римляните: „Македония и Ахаия благоволиха да направят някое подаяние за бедните светии в Йерусалим. Благоволиха, па и длъжни им са. Понеже, ако езичниците станаха съучастници в техните духовни блага, то длъжни са и тям да услужват със своите телесни блага.”[3]

Не бъдете стиснати, нито свидливи към Този, Който така щедро се раздаваше за нас и дори ни се отдаде напълно, без всякаква мярка. Помислете колко ви струва – и финансово – да бъдете християни? Но преди всичко не забравяйте, че „Бог люби оногова, който драговолно дава. А Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело”[4].

Като се докосваме през Страстната седмица до страданията на Исус Христос, нека помолим Дева Мария да можем и ние като нея[5] да оценяваме и да пазим в сърцето си всички тези поучения.

[1] Иоан. 12:1-3.

[2] Иоан. 12:5.

[3] Рим. 15:26-27.

[4] 2 Кор. 9:7-8.

[5] Срв. Лук. 2:19.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език