Живот на вяра

„Чуваме да се казва, от време на време, че днес чудесата са по-редки. Да не би обаче днес да са по-малко душите, които живеят живот на вяра? Бог не може да не спази обещанието Си: „Искай от Мене и ще Ти дам народите за Твое наследие и всичко до край-земя за Твое владение““. Нашият Бог е Истината, основата на всичко, което съществува: нищо не се изпълнява без Неговата всемогъща воля.

„Както беше в началото, сега и всякога и во веки веков“ [„Слава на Отца“]. Господ не се променя: няма нужда да се движи и да тича след неща, които да не притежава; Той има в Себе Си цялото движение, цялата красота, цялото величие. И днес, и вчера. „Небесата ще изчезнат като дим и земята ще овехтее като дреха…; а Моето спасение ще пребъде вечно и правдата Ми няма да престане“.

Бог установи в Исус Христос нов и вечен завет с хората. Постави Своето всемогъщество в служба на нашето спасение. Ако ние, Негови създания, се съмняваме, ако се безпокоим поради липса на вяра, трябва да чуем отново онова, което Исаия възвестявал в името на Господ: „Нима ръката Ми се е скратила, та не може да избавя, или нямам сила да спасявам? Ето, със заплахата Си море пресушавам, превръщам реки в пустиня; рибите в тях гният от липса на вода и умират от жажда. Аз обличам небесата с мрак и вретище правя тям за покров“.

Вярата е свръхестествена добродетел, която разполага нашия разум да се съгласява с разкритите истини, да отговаря „да“ на Христос, на Онзи, Който ни накара да познаем напълно спасителния план на Преблажената Троица. „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово, след като чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините“.

„В къпалнята Силоам“

Бих искал Исус да е Този, Който ни говори за вяра, Който ни дава уроци по вяра. Ще отворим, прочее, Новия Завет, за да преживеем с Него някои мигове от живота Му. Действително, Той не избегна това да поучава малко по малко Своите ученици, за да се посветят с упование на изпълнението на волята на Отца. Предава им истинското учение с думи и с дела.

Вземете девета глава от св. Йоан: „И като минаваше, видя един човек, сляп от рождение. Учениците Му Го попитаха и казваха: „Рави’, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?““. Тези мъже, който дори са така близо до Исус, мислят лошо за онзи беден слепец. Така че не се учудвайте, ако в хода на живота, докато служите на Църквата, откриете ученици на Господ, които се държат по подобен начин с вас или с другите. Не трябва да ви засяга и, като бившия слепец, не трябва да обръщате внимание на това: оставете се наистина в Христовите ръце. Той не обвинява, прощава; не осъжда, оправдава; не наблюдава с дистанцираност заболяването, а прилага лека с божествена загриженост.

Господ „плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия и му рече: „Иди се умий в къпалнята Силоам (което значи „пратен“). Той отиде, уми се и се върна прогледал““.

Какъв пример на решителна вяра ни дава слепецът! Жива, дейна вяра. Държиш ли се и ти по същия начин пред Божиите заповеди, когато, както се случва често, се оказваш сляп, когато в безпокойствата на душата започне да ти липсва светлината? Каква добродетел съдържала онази вода, за да излекува очите, които с нея били намокрени? Щеше да бъде по-логично да се приложи чудодейно лекарство за очите, някое ценно лекарство, приготвено в лабораторията на някой мъдър алхимик. Но този човек вярва; изпълнява божествената заповед и се връща с очи, пълни със светлина.

„Сторило се полезно на евангелиста“ — коментира св. Августин — „да обясни значението на името на къпалнята, отбелязвайки, че означава „пратен“. Разбирате сега кой е пратеният. Ако Господ не ни беше пратен, никой от нас нямаше да бъде освободен от греха“ [св. Августин, In Ionnis Evangelium tractatus, 44, 2]. Трябва да вярваме с решителна вяра в Онзи, Който ни спасява, в божествения Лекар, Който беше пратен, за да ни излекува. Трябва да вярваме толкова по-твърдо, колкото по-тежка или безнадеждна е болестта, която ни гнети.

Трябва да придобием божествената мярка за нещата, не губейки никога свръхестествената гледна точка и знаейки, че Исус използва също нашите несъвършенства, за да накара да блести Своята слава. Затова, когато усетите да пълзи, криволичейки, в съвестта ви себелюбието, умората, обезсърчението, тежестта на плътските страсти, реагирайте с готовност и слушайте Божествения Учител; и не се плашете от тъжната действителност, която виждаме в нас, защото личните немощи ще ни съпътстват, докато имаме живот.

Това е пътят на християнина. Очевидна е необходимостта да призоваваме непрестанно, със силна и смирена вяра: „Господи, не ми се доверявай! Аз — да, доверявам Ти се“. И предусещайки в душата любовта, състраданието, нежността, с които Христос Исус ни гледа — защото Той не ни изоставя — ще разберем в цялата им дълбочина думите на апостола: „Virtus in infirmitate perficitur“; уповавайки се на Господ, въпреки нашите несъвършенства — нещо повече, с нашите несъвършенства — ще бъдем верни на Бог, наш Отец; ще блести божествената власт и ще ни бъде подкрепа в нашата крехкост.

Вярата на Вартимей

Сега св. Марко е този, който ни разказва за оздравяването на един друг слепец: „И когато Исус излизаше из Иерихон с учениците Си и с множество народ, синът Тимеев, Вартимей, който беше сляп, седеше на пътя и просеше“. Чувайки онзи шум на тълпата, слепецът пита: „Какво става?“. Отговарят му: „Това е Исус Назорей“ — и тогава му се разпалила толкова много душата от вяра в Христос, че извикал: „Сине Давидов, Исусе, помилуй ме!“.

Не ти ли идва желание да извикаш и на теб, който стоиш неподвижен край пътя, пътя на живота — така кратък! — на теб, който нямаш светлина; на теб, който имаш нужда от нова благодат, за да се решиш да търсиш светостта? Не се ли чувстваш подтикван да извикаш: „Сине Давидов, Исусе, помилуй ме“? Каква прекрасна кратка молитва, която трябва да се повтаря често!

Съветвам ви да размишлявате спокойно върху миговете, които предшестват чудото, за да запечатате добре в ума си една точна представа: колко са различни нашите бедни сърца в сравнение с милостивото Сърце на Исус! Представа, която ще ви бъде винаги полезна, особено в часа на изпитанието, на изкушението, но и когато е нужно да се даде великодушен отговор в обичайните занимания и в героичните случаи.

„Мнозина го мъмреха, за да млъкне“. Както се е случвало на теб, когато си имал усещането, че Исус минава край теб. Сърцето е биело силно вътре в теб и ти също си започнал да викаш, разтърсван от дълбоко безпокойство. И приятели, навици, удобства, среда…, всички те съветвали: „Мълчи, не викай! Защо да призоваваш Исус? Не Го безпокой!“.

Но бедният Вартимей не слушал, нещо повече — настоявал с повече упоритост: „Сине Давидов, помилуй ме!“. Господ, Който го бил чул още от първия миг, го оставил да упорства в молитвата си. Както прави с теб. Исус чува първото призоваване на нашата душа, но чака. Иска ни убедени, че имаме нужда от Него; иска ни настойчиви в молитвата, твърдоглави, като онзи слепец, спрял край пътя, който излизал от Йерихон. „Да му подражаваме! Макар че Бог не ни дава веднага това, за което молим, макар че мнозина се опитват да ни отдалечат от молитвата, да не спираме да Го призоваваме“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 66, 1].

„Исус се спря и заповяда да го повикат“. Някои съвестни хора от навалицата казват на слепеца: „Дерзай, стани, вика те“. Това е християнското призвание! Обаче Божият повик не е само един. Нещо повече, Господ ни търси във всеки миг: „Стани — казва ни, — излез от леността си, от удобството си, от дребнавия си егоизъм, от малките си незначителни проблеми. Откъсни се от земята, ти, който стоиш там отпуснат, тесногръд, безформен. Спечели височина, тежест, обем и свръхестествен поглед“.

Онзи човек „хвърли горната си дреха, стана и дойде при Исуса“. Захвърлил горната дреха! Не знам дали някога си се оказвал във военна зона. На мен се е случвало преди много години да минавам понякога по бойното поле, няколко часа след края на някое сражение; и там, изоставени на земята, имаше завивки, манерки и раници, пълни със семейни спомени: писма и снимки на скъпи хора…! И не принадлежаха на разгромените: бяха на победителите! Всички онези неща представляваха тежест да се тича по-бързо да се преодоляват вражеските позиции. Както за Вартимей да тича след Христос.

Не забравяй, че за да стигнеш до Христос е необходима жертва; да хвърлиш всичко, което заема много място, завивка, раница, манерка. Така ти трябва да напредваш в борбата за Божията слава, в тази война на любов и на мир, с която искаме да разпростираме Христовото царство. За да служиш на Църквата, на Римския Папа и на душите, трябва да бъдеш готов да се откажеш от всичко, което заема много място; да останеш без онази завивка, която е защита в суровите нощи; без онези скъпи семейни спомени; без прохладата на водата. Урок по вяра, урок по любов. Защото Христос трябва да бъде обичан така.

Дейна вяра

И веднага започва един божествен диалог, чуден диалог, затрогващ и пламенен, защото в този миг ти и аз сме Вартимей. Исус помръдва божествените Си устни и пита: „Quid tibi vis faciam?“, „Какво искаш да ти сторя?“. А слепецът към Него: „Да прогледам, Учителю!“. Толкова е логично!

А ти, виждаш ли добре? Не ти ли се е случвало понякога както на слепеца от Йерихон? Не мога да не напомня, че размишлявайки преди много години върху този откъс и предусещайки, че Исус очаква от мен нещо — но не знаех какво — съставих кратки молитви: Господи, какво искаш? Какво искаш от мен? Предчувствах, че ме търсеше за нещо ново, и фразата „Rabboni, ut videam“ — да прогледам, Учителю — ме подтикна да умолявам Христос в постоянна молитва: Господи, да се изпълни това, което Ти искаш от мен.

Молете с мен Господ: „Doce me facere voluntatem tuam, quia Deus meus es tu“, научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог. Накратко, нека нашите устни да разкриват искрения устрем да отговаряме с резултатно желание на повиците на Създателя. Междувременно се стараем да следваме Неговите планове с непоклатима вяра, убедени, че Той не може да се провали.

Когато божествената воля я обичаме така, разбираме, че стойността на вярата не се състои само в яснотата, с която я излагаме, а в решителността, с която я защитаваме посредством делата: и ще действаме последователно.

Но да се върнем на сцената, която се развива на изхода на Йерихон. Сега Христос говори на теб. Казва ти: „Какво искаш от мен?“. „Направи да прогледам, Господи, направи да прогледам!“. А Исус: „Иди си, твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Исуса по пътя“.

Да следваш Исус по пътя. Ти разбра това, което Господ ти предлагаше, и се реши да Го придружаваш по пътя. Опитвай се да вървиш по Неговите следи, да обличаш дрехите на Христос, да бъдеш Христос ти самият: твоята вяра в такъв случай, вяра в светлината, която Господ ти предава, трябва да се разкрива в делата и в жертвата. Не се заблуждавай, не мисли, че откриваш нови пътища. Вярата, която Той изисква от нас, е тази: да сме в крак с Него с дела, изпълнени с великодушие, късайки, отдалечавайки от нас всичко, което заема много място.

Вяра и смирение

Този път св. Матей е този, който ни разказва една трогателна сцена. „И ето, една жена, която бе страдала от кръвотечение дванайсет години, приближи се изотзад и се допря до края на дрехата Му“. Колко много смирение! „Защото си думаше: „Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея“. Не липсват никога болни като Вартимей, които умоляват с голяма вяра и не се срамуват да я разкрият на глас. Забележете обаче как по пътя на Христос няма две еднакви души. И вярата на тази жена е голяма; но тя не вика: приближава се, без да се забелязва. Стига й да докосне едва Исусовата дреха и е сигурна, че ще оздравее. Веднага след като го е направила, Господ се обръща и я поглежда. Той знае вече какво се случва в онова сърце; почувствал е нейната сигурност: „Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси““.

„Докоснала внимателно края на мантията, приближава се с вяра, повярвала и познала, че била излекувана… Ако и ние искаме да бъдем спасени, да докоснем с вяра Христовата дреха“ [св. Амвросий, Expositio Evangelii secundum Lucam, 6, 56, 58]. Убеден ли си, че нашата вяра трябва да бъде смирена вяра? Кой си ти, кой съм аз, за да заслужим Христовия повик? Кои сме ние, за да бъдем толкова близо до Него? Както на онази бедна жена, объркана сред множеството, е предложил и на нас случай. И не за да докоснем едва Неговата дреха, за да закачим за миг края на мантията Му. Ние Го притежаваме изцяло. Отдал се е на нас напълно, в Тяло, Кръв, Душа и Божество. Храним се с Него всеки ден, говорим с Него задушевно, както говорим на собствения ни баща, както се говори на Любовта. И всичко това е наистина вярно. Не е въображение.

Да се опитваме да растем в смирението. Защото само една смирена вяра позволява да гледаме нещата със свръхестествен поглед. Не съществуват други пътища. На земята са възможни само два начина да живеем: или живеем духовен живот, или животински живот. Ти и аз не можем да живеем друг живот, освен Божия, духовния живот. „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“. Какво помага на човека всичко, което населява земята, удовлетворението на всички амбиции на разума и на волята? Какво струват всички заедно, ако всичко свърши, ако всичко рухне, ако богатствата на този свят не са друго, освен фалш, сценичен декор; ако освен това я има вечността завинаги, завинаги, завинаги?

Наречието „винаги“ е направило велика Тереза Исусова. Когато като дете излизала с брат си Родриго от стените на Авила през портата Адая с намерението да отиде в земята на маврите да я обезглавят заради Христос, на брат си, който се уморявал от пътя, шептяла тези думи: „Завинаги, завинаги, завинаги“ [срв. „Автобиография“, 1, 6].

Хората лъжат, когато казват „завинаги“ в светските неща. Вярно е, напълно вярно само „завинаги“, отправено към Бог; и ти трябва да живееш така, с вяра, която да ти помага да чувстваш вкус на мед, небесна сладост при мисълта за вечността, която наистина е завинаги.

Ежедневен живот и съзерцание

Да се върнем на светото Евангелие и да се спрем да разгледаме онова, което предава св. Матей в двадесет и първа глава. Разказва ни, че „на утринта, връщайки се в града, огладня; и видя край пътя една смоковница, отиде при нея“. Каква радост, Господи, да видим, че си гладен, или да видим, че си жаден, както при сихарския кладенец! Съзерцавам Те „perfectus Deus, perfectus homo“ [Атанасиевски символ на вярата]: истински Бог, но и истински Човек, направен от плът като моята. „Понизи Себе Си, като прие образ на раб“, за да не се съмнявам аз никога, че ме разбира, че ме обича.

„Огладня“. Когато се уморяваме — в работата, в учението, в апостолския ангажимент — когато ни се стеснява хоризонтът, да отправим взор към Христос: към добрия Исус,към уморения Исус, към Исус, Който е гладен и жаден. Как правиш да Те разбират добре, Господи! Как караш да Те обичат! Явяваш ни се като един от нас, еднакъв във всичко, с изключение на греха: за да ни накараш да докоснем с ръка това, че заедно с Теб ще можем да побеждаваме нашите лоши наклонности, нашите вини. Защото нито усилие, нито глад, нито жажда, нито сълзи имат вече значение… Христос бе уморен, изпита глад, бе жаден, плака. Това, което има значение, е борбата — блага борба, понеже Господ остава винаги с нас — за да изпълнява волята на Отца, Който е на небесата.

Приближава се към смокинята: приближава се към теб и към мен. Исус е гладен и жаден за души. „Sitio!“, жаден съм, възкликва от кръста. Жажда за нас, за нашата любов, за нашите души и за всички души, които трябва да отведем към Него, по пътя на кръста, който е пътят на безсмъртието и на славата на Небето.

Доближил се до смокинята, но „не намери нищо на нея, освен едни листа“: срам! Така ли е и в нашия живот? Случва ли се и на нас, печално, да дават дефект вярата и трепетът на смирението и да не се появяват нито жертви, нито дела? Да не би от християнина да има само фасада, но не дела? От това трябва да се плашим, защото Исус заповядва: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки!“ И смоковницата веднага изсъхна“. Този откъс от Свещеното Писание ни натъжава, но в същото време ни окуражава да съживим вярата, да живеем според вярата, за да може Христос да бере винаги плод от нас.

Да не се оставяме да бъдем измамени! Господ не зависи никога от онова, което ние по човешки изработваме; за Него най-амбициозните проекти са детски игри. Той иска души, иска любов; иска всички хора да стигнат дотам да се радват вечно на Неговото царство. Трябва да работим много на земята; и трябва да работим добре, защото именно всекидневният труд трябва да се освещава. Затова да не забравяме никога да го изпълняваме за Бог. Ако го осъществяваме за нас самите, от гордост, бихме произвеждали само листа: нито Бог, нито хората биха могли да берат от едно толкова листато дърво малко сладост.

Учениците, виждайки смокинята да изсъхва, „се почудиха и казаха: „Как тъй веднага изсъхна смоковницата?“. Онези първи дванадесет, макар че са присъствали на толкова много Исусови чудеса, са обхванати още веднъж от удивление; тяхната вяра не била още пламенна. Затова Господ заявява: „Истина ви казвам: ако имате вяра и не се усъмните, не само това, що беше извършено със смоковницата, ще извършите, но ако и на тая планина кажете: „Дигни се и се хвърли в морето“ — ще бъде“. Исус Христос поставя това условие: да живеем от вяра, за да бъдем освен това способни да движим планини. Толкова много са нещата за премахване… в света, но най-вече в сърцето ни. Толкова много препятствия пред благодатта! Така че, вяра; дейна вяра, вяра, разположена към жертва, смирена вяра. Вярата ни преобразява във всемогъщи създания: „И всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите““.

Човекът на вяра умее да преценява правилно земните въпроси, знае, че животът тук — както го определяла майка Тереза — е лоша нощ в лоша странноприемница [срв. „Път към съвършенството“, 40]; съживява своето убеждение, че земното съществуване е време на труд и на борба, време на пречистване, за да изплатим на божествената справедливост дълга, с който сме задлъжнели с нашите грехове; знае също, че светските блага не са друго, освен средства, и ги използва с великодушие, с героизъм.

Вярата не трябва само да се проповядва, а най-вече да се практикува. Често може би ще чувстваме, че ни липсват сили. Да прибегнем тогава още веднъж към Евангелието и да се държим като бащата на момчето, обхванато от дух. Искал спасението на сина си и се надявал, че Христос ще го излекува, но не успявал да вярва докрай на толкова много щастие. И Исус, Който винаги иска вяра, виждайки несигурността на онази душа, я насърчава: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“. Всичко е възможно: всемогъщи сме! Стига да има вяра. Онзи човек си дава сметка, че вярата му е несигурна, страхува се, че малкото му упование ще попречи на сина му да оздравее. И плаче. Да не се срамуваме от този плач: той е плод на любовта към Бог, на съкрушената молитва, на смирението. „Бащата на момчето викна и със сълзи казваше: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!““.

На края на това размишление ние сме тези, които сега казват онези същите думи. Господи, вярвам в Теб! Възпитан съм в християнската вяра и се реших да Те следвам отблизо. Многократно през живота си съм умолявал за Твоето милосърдие. Все пак, многократно ми се е струвало невъзможно да можеш да извършваш толкова много чудеса в сърцето на Твоите чеда. Господи, вярвам! Но Ти ми помагай, за да мога да вярвам повече и по-добре!

И да отправим молитвата си и към Мария, Божия Майка и наша Майка, учителка по вяра: „Блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното й от Господа“.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език