Списък на параграфи

Божи деца

Как може да се обясни тази доверчива молитва, тази увереност, че ще бъдем предпазени в битката? Това убеждение се корени в едно обстоятелство, от което безкрайно се възхищавам – ние сме Божи деца. Господ, Който през тези Велики пости желае да се обърнем, не е тираничен властник, нито суров и безмилостен съдия. Той е наш Отец. Говори ни за нашите грехове, за нашите слабости, за липсата на великодушие у нас, ала това е, за да се избавим от тях, за да ни дарува Своето приятелство и Своята любов. Съзнанието, че сме Божи деца, носи радост на нашето обръщане, казва ни, че по този път се връщаме към дома на Отец.

Това, че сме Божи деца, е в основата на духовността на Опус Деи. Всички хора са Божи чеда. Но едно дете може да се отнася към баща си по много начини. Трябва да се стараем да бъдем синове, които си дават сметка, че Господ, обичайки ни като деца, ни е дал да живеем в Неговия дом, посред света. Присъединил ни е към Своето семейство, направил е Своето наше и нашето – Свое, внушил ни е такава близост и доверие към Себе си, които ни карат да просим – подобно на малките деца – и невъзможни неща.

Едно Божие дете се отнася към Господ като към Баща. Неговото отношение не се свежда до сервилни обноски или до формална вежливост, а е преизпълнено с искреност и доверие. Бог не се възмущава от хората. Бог не се отегчава от нашата невярност. Нашият Небесен отец прощава всяка обида, когато детето отново се обърне към Него, когато се разкае и помоли за прошка. Нашият Господ е до такава степен Баща, че предварва нашите желания да бъдем опростени и тръгва пръв към нас, разтваряйки обятия със Своята благодат.

Вярвайте ми– аз нищо не си измислям. Припомнете си притчата, която Божият син ни разказа за да разберем любовта на Отец, Който е на небесата – притчата за Блудния син³⁷.

„И когато беше още далеч, – казва Писанието – видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува”³⁸. Това са думите в свещената книга: „и го обцелува”, удуши го с целувки. Нима може да се каже по по-човешки начин? Нима може да се изобрази по-нагледно бащинската любов на Бог към хората?

Не можем да останем неми пред Бог, Който тича към нас. Да Му кажем заедно със свети Павел: „Авва, Отче!”³⁹, Отче, Отче мой, защото макар и да е Творецът на света, за Него няма значение, че не Го назоваваме с гръмки титли, нито пък обръща внимание, че не отдаваме дължимата Му за властта почит. Той иска да Го наричаме Отче и да се наслаждаваме на тази дума, изпълвайки душата си с радост.

Човешкият живот е донякъде едно постоянно връщане към дома на нашия Отец. Едно връщане посредством разкаянието – това обръщане на сърцето, което предполага желание да се променим, твърда решимост да подобрим живота си, което впоследствие се проявява в дела на жертвоготовност и себеотдаване. Едно връщане към дома на нашия Отец посредством тайнството на опрощението, при което с изповядването на греховете се обличаме в Христос и така ставаме Негови братя, членове на Божието семейство.

Бог ни чака като бащата от притчата - с отворени обятия, въпреки че не го заслужаваме. Няма значение колко голям е нашия дълг пред Него. Както в случая с Блудния син за нас е достатъчно само да оставим да говори сърцето ни, да затъгуваме за дома на нашия Отец, да се възхитим и възрадваме от дара, който Бог ни прави – да можем да се наречем и наистина да бъдем Негови деца въпреки липсата на ответни жестове от наша страна.

Да станем като деца в Божията любов

Нека разгледаме внимателно тази точка, понеже може да ни помогне да разберем много важни неща, тъй като тайната на Дева Мария ни открива, че трябва да станем малки, за да се доближим до Бог. „Истина ви казвам – казва Господ на Своите ученици – ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“¹¹.

Да станем като деца значи: да се отречем от горделивостта и самодоволството; да признаем, че сами не можем да направим нищо, понеже са ни нужни благодатта и силата на нашия Бог Отец, за да се научим как да напредваме и неотклонно да следваме този път. За да сме малки е необходимо да се осланяме - както се осланят децата; да вярваме – както вярват децата; да молим – както молят децата.

А всичко това го научаваме, общувайки със Света Богородица. Почитането на Девата не е проява на сантименталност или на липса на мъжественост. То е утеха и ликуване, които изпълват душата точно както го прави едно задълбочено и цялостно духовно упражняване на вярата, което ни извежда от самите нас и полага нашата надежда в Господ. „Господ е Пастир мой – се пее в един от псалмите – от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват.“¹²

Тъй като Дева Мария е майка, почитането й ни учи да бъдем деца: да обичаме истински, безгранично; да бъдем простодушни, а не оплетени в усложнения, причинени от егоистичното мислене само за себе си; да бъдем радостни, тъй като знаем, че нищо не може да съкруши нашата надежда. Началото на пътя, водещ към всеотдайната любов на Бог, е в доверчивата любов към Света Богородица. Така писах преди много години в увода към едни коментари за Мариината броеница и оттогава много пъти съм се убеждавал в правотата на тези думи. Няма да се впускам в дълги разсъждения, за да коментирам тази идея. По-скоро ви приканвам да го изпитате сами, самите вие да го установите, като се обърнете с любов към Дева Мария, като й разкриете сърцето си, като й поверите вашите радости и скърби, като я помолите за помощ в опознаването и в следването на Исус.