Списък на параграфи

За да служиш - действай

За да живеем по такъв начин, за да освещаваме работата, е необходимо най-вече да се трудим добре, с човешко и свръхестествено внимание. А сега ще направя една съпоставка, като ви припомня какво се разказва в едно от апокрифните евангелия: „Бащата на Исус, който беше дърводелец, правеше рала и хомути. Веднъж – продължава повествованието – един богаташ му поръча легло. Оказа се обаче, че една от двете надлъжни дъски е по-къса от другата и Йосиф не знаеше какво да прави. Тогава Детето Исус каза на баща Си: сложи на земята двете дъски и ги подравни от едната страна. И Йосиф стори така. А Исус отиде, хвана по-късата дъска и я опъна, докато се изравни с по-дългата. Като видя чудото, баща Му Йосиф се изпълни с възторг и запрегръща и разцелува Младенеца, казвайки: О, колко съм честит, че Бог ми даде това Дете”¹⁸-

Йосиф не би благодарил на Бог за такива работи. Той не работеше така. Свети Йосиф не е човек на лесните и чудни решения, а човек на упорития труд, който изисква усилия, пък когато е нужно – и изобретателност. Християнинът знае, че Бог върши чудеса: вършеше ги преди векове, после продължи да ги върши, върши ги и сега, защото „ръката на Господа не се е скъсила”¹⁹.

Обаче чудесата са проява на спасителното всемогъщество на Бог, а не средство да се оправят последствията от нашата некадърност или да служат за наше удобство. Чудото, което Господ иска от вас, е да постоянствате във вашето християнско и божествено призвание, да освещавате всекидневния си труд, чудото да превръщате прозата на всекидневието в нежна лирика или в героична епопея чрез любовта, която влагате в обичайните си занимания. Това очаква от вас Бог - да станете души с чувство на отговорност, с апостолски плам, с висока професионална компетентност.

Така че като девиз за вашата работа мога да ви предложа този: за да служиш – служи. Тъй като за да станат нещата, на първо място трябва да умеем да ги завършваме. Не вярвам в добрите намерения на онзи, който не се стреми да придобие нужните познания и умения, за да свърши както подобава възложената работа. Не е достатъчно да искаш да направиш добро, трябва да знаеш как да го направиш. Ако пък толкова силно го искаш, желанието ще се преобрази в старание да използваш всички подходящи средства, за да приключиш нещата по човешки съвършено.

Обаче в добавка ни дебне един силен враг, който се съпротивлява на нашето желание да следваме цялостно учението на Христос – горделивостта. Тя ни възпрепятства, когато след неуспехите и пораженията се опитваме да открием благотворната и милостива ръка на Господ. Тогава душата се изпълва със сумрак, с тъжна мрачина и започва да се мисли за изгубена. А въображението измисля несъществуващи препятствия, които биха изчезнали, ако ги погледнехме с поне малко смирение. В плен на горделивостта и въображението душата попада понякога в лабиринт от страдания. Но по тези кръстни пътища го няма Христос, защото там, където е Господ, царят мир и радост, дори душата да страда и да е обгърната от мрак.

Друг лукав враг на нашето освещаване е мисълта, че е нужно да водим тази вътрешна битка срещу извънредни препятствия, - като срещу дракони, бълващи огън. Това е друга проява на горделивостта. Ние искаме да се борим, ама да бъде показно – под звука на тромпети и плющене на знамена.

Трябва да си дадем сметка, че най-големият враг на скалата не са кирката или чукът, нито ударите на някое друго сечиво, колкото и да са силни, а водата. Тази обикновена вода, която капка по капка прониква в пукнатините на канарата, докато я разруши. Най-голямата опасност за християнина е да занемари борбата с незначителните противници, които лека-полека навлизат в душата и я правят мекушава, слаба и равнодушна, безчувствена към Божите призиви.

Да чуем Господ, Който ни казва: „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото”¹¹. С което сякаш ни напомня: бори се всеки миг с тези наглед дребни нещица, които обаче са важни за Мен; бъди стриктен при изпълнението на дълга си; усмихвай се на този, който има нужда от усмивка, дори душата ти да страда; посвещавай без пазарлъци нужното време на молитвата; помагай на този, който те моли; действай справедливо, съобразявайки се с благодатта на любовта.

Тези и други подобни вълнения ще изпитваме всеки ден у себе си като мълчаливо подканяне да упражняваме свръхестествения спорт да побеждаваме самите себе си. Нека Божията светлина ни осветлява, за да разбираме Неговите забележки. Нека Той ни помага в борбата и да бъде редом до нас при победата; нека не ни изоставя в часа на паданията, защото само така ще можем да се изправим и да продължим борбата.

Не бива да прекратяваме битката. Господ иска да водим борбата все по-бодро, все по-надълбоко, все по-обхватно. Длъжни сме да надмогнем себе си, защото в това състезание единствената цел е да достигнем небесната слава. А не стигнем ли рая, напразно сме се старали.

Рецептата е една – лична святост

Най-добрият начин да не изгубим никога апостолската жар, действения порив да служим на всички хора е само един: да живеем пълни с вяра, с надежда и с любов, с една дума – да бъде свети. За мен няма друга рецепта освен тази: лична святост.

Днес в единение с цялата Църква честваме триумфа на майката, дъщеря и невеста на Бог. И както ликувахме в пасхалното време за Възкресението на Господ три дни след смъртта Му, така и сега се радваме, че Дева Мария, след като бе непрекъснато край Исус от Витлеем до кръста, е пак до него с тяло и душа, наслаждавайки се на славата во веки веков. Това е тайнственият Божи план: Света Богородица, заради своето пълноценно участие в делото за нашето спасение, трябваше отблизо да следва стъпките на Сина си. Трябваше да мине през бедността във Витлеем, през скрития обикновен отруден живот в Назарет, през божественото явяване в Кана Галилейска, през унизителните Христови страдания и Божията саможертва на кръста, за да стигне до вечното блаженство в рая.

Всичко това пряко ни засяга. Защото този свръхестествен маршрут трябва да стане и наш път. Дева Мария ни показва, че по него може да се върви, че той е сигурен. Тя го премина преди нас, подражавайки на Христос, а прославянето й дава непоколебима надежда за нашето спасение. Затова я наричаме Надежда наша и Причина на радостта ни.

Не бива никога да ни напуска желанието да станем свети, желанието да приемаме Божите покани, желанието да постоянстваме докрай. Бог, Който започна у нас делото на освещаването, Той ще го довърши²⁴. Защото „ако Бог е за нас, кой ще е против нас? Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?“²⁵.

На този празник всичко е повод за радост. Твърдата надежда в нашето лично освещаване е дар от Бог. Но човекът не може да остава безучастен. Спомнете си думите на Христос: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“²⁶. Виждате ли? Всеки ден – с кръста. Нито ден без кръст. Да няма ден, в който да не сме понесли товара на Господния кръст, в който да не сме приели бремето му. Затова не бих искал да пропусна да ви припомня, че радостта на Възкресението е следствие от болката на кръста.

Обаче не се плашете. Самият Господ ни е казал: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху себе си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“²⁷. „Елате - обяснява свети Йоан Златоуст – не за да ми давате отчет, а за да бъдете освободени от греховете си. Елате, защото не ми е нужна славата, която вие можете да Ми въздадете, нужно ми е вашето спасение... Не се плашете, ако чуете да се говори за иго, понеже Моето е благо; не се плашете, ако заговоря за иго, защото то е благо, не се плашете ако заговоря за бреме, защото то е леко“²⁸.

Пътят на нашето освещаване минава всеки ден през кръста. Това не е някакъв окаян път, защото самият Христос ни помага, а и крачейки с Него, няма място за тъга. Обичам да повтарям: нито ден без кръст – в това се състои радостта.