Списък на параграфи

Добрият пастир

След като призванието е първо,така както звездата, която свети пред нас за да ни ориентира по пътя на Божията любов е от преди нашето съществуване, не е логично да изпитваме съмнения, когато понякога я губим от погледа си. Това се случва в отделни моменти на нашия вътрешен живот и то почти винаги по наша вина. Същото е станало и при пътуването на тримата мъдреци – звездата изчезнала. Ние вече осъзнаваме божествената светлина на нашето призвание, убедени сме, че то е завинаги, но може би прахът, който вдигаме при нашето движение - нашата окаяност, образува тъмен облак, който препречва пътя на светлината.

Тогава какво да правим? Да последваме примера на онези свети мъже и да попитаме. Ирод си послужи със знанието, за да действа несправедливо; а влъхвите го използваха, за да сторят добро. Ние, християните, нямаме нужда да питаме Ирод или земните мъдреци. Христос даде на Своята църква сигурността на учението и неспирния поток на благодатта на тайнствата; постави също и хора, които да ни ориентират, да ни водят и постоянно да ни напомнят за този път. Ние притежаваме безкрайно съкровище от знания: Словото на Бог, съхранявано в Църквата, благодатта на Христос, която ни се дава в тайнствата; свидетелството и примера на онези, които живеят праведно близо до нас и които са съумели да изградят с живота си един път на вярност към Бог.

Позволете ми да ви дам един съвет: когато губите яснотата, която идва от светлината, винаги се обръщайте към Добрия пастир. Кой е Добрият пастир? „Който влиза през вратата” на верността към учението на Църквата, който не се държи като наемника, който „вижда вълка, че иде,оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците”¹⁵. Знайте, че Божите слова не са празни приказки. А настойчивостта на Христос – не виждате ли с каква любов говори за пастирите и за овцете, за кошарата и за стадото – е практическо наставление, че имаме нужда от добър водач за душата.

„Ако нямаше лоши пастири – пише свети Августин – Той нямаше да пояснява кой е добрият. Кой е наемникът?Този, който вижда вълка и бяга. Който търси своята слава, а не славата на Христос; който не смее да порицае без притеснение грешниците. Вълкът хваща една овца за врата, а дяволът склонява вярващия да извърши прелюбодейство. А ти си мълчиш, не осъждаш. Ти си наемникът! Видял си да идва вълкът и си избягал. Може би ще кажеш: не, аз съм тук, никъде не съм бягал. Не е вярно, ще отвърна, ти си избягал, понеже си замълчал; а си замълчал, понеже те е било страх”¹⁶.

Светостта на Невестата Христова винаги се е проявявала – както се проявява и днес – чрез множеството добри пастири. Християнската вяра ни учи да бъдем простодушни, но не и наивни. Има наемници, които мълчат, а има и такива, които говорят, обаче думите им не са Христови. И затова, ако Господ позволява да се лутаме в мрак даже при дребните неща, ако усетим, че вярата ни не е твърда, нека се обърнем към добрия пастир. Към този, който по право влиза през вратата, който, давайки живота си за другите, иска не само на думи, а и на дело да бъде една душа, влюбена в Бог. Това може да е и някой грешник, който обаче се уповава винаги на прошката и на милосърдието на Христос.

Ако вашата съвест ви порицава за някоя грешка – дори тя да не ви се струва тежка – ако имате съмнение, прибегнете към тайнството покаяние. Идете при свещеника, който ви ръководи, който умее да изисква от вас твърда вяра, чувствителна душа, истинска християнска непоколебимост. В Църквата имате пълната свобода да се изповядате на който искате свещеник, стига той да е оторизиран за това. Обаче християнинът с прозрачен живот ще се обърне – съвсем доброволно – към онзи, когото познава като добър пастир, който ще може да му помогне да повдигне поглед, за да види отново звездата на Господ в небето.

Отговорността на пастирите

В Божията църква постоянният стремеж да бъдем все повече верни на учението на Христос е задължение за всички. Никой не е изключен. Ако самите пастири не се стремят да придобият чувствителна съвест, ако не зачитат добросъвестно догмата и морала – съставляващи съкровищницата на вярата и нашето общо наследство – пророческите думи на Йезекиил биха станали действителност: „Сине човешки! изречи пророчество против Израилевите пастири, изречи пророчество и кажи на тях, на пастирите: тъй казва Господ Бог: горко на Израилевите пастири, които пасоха сами себе си! Нали стадото пастирите трябва да пасат? Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна... Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост”¹⁹.

Това са тежки упреци, но по-тежко е оскърблението, нанасяно на Бог, когато онзи, получил задачата да се грижи за духовното благо на всички, съсипва душите, като ги лишава от чистата вода на кръщението – което обновява душата; лишава ги от благовонния елей на миропомазването – което укрепва душата; от съда – който опрощава, и от храната – която дава вечен живот.

Кога би могло да се случи подобно нещо? Когато се пренебрегне тази мирна война. А онзи, който не се бори, се подлага на опасността да робува на зависимостите, които умеят да оковават човешките сърца: робуването на чисто човешкото виждане; робуването на жаждата за власт и краткотрайната слава; робуването на тщеславието; робуването на парите; робуването на чувствеността...

Ако се сблъскате с пастири, недостойни да носят това название – защото Бог може да позволи такова изпитание – не се скандализирайте. Христос обеща на Своята Църква безотказна и безпогрешна подкрепа, но не гарантира за верността на хората, които я образуват. Хората няма да останат без Божията благодат – изобилна и щедра, ако от своя страна вършат малкото, което Бог иска от тях: да бдят и внимателно да отстраняват – с Божията помощ – препятствията по своя път към светостта. Ако няма борба, дори този, който изглежда да е високо горе, може да се окаже много ниско в очите на Бог. „Зная твоите дела, твоето поведение, носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай”²⁰.

Това са поучения на свети Йоан апостол през първи век, отправени към пастирите на Църквата в град Сарди. Така че намаляването на чувството за отговорност у някои пастири не е ново явление – то се е появило още в апостолските времена, през този същия век, през който нашият Господ Исус Христос е живял на земята. Така че никой не може да бъде сигурен къде се намира, ако престане да се бори със себе си. Никой не може сам да се спаси. Всички ние в Църквата се нуждаем от тези конкретни средства, които да ни укрепват: смирението, което ни предразполага да приемаме чуждата помощ и съвети; умъртвленията, които укротяват сърцето, та в него да се възцари Христос; изучаването на вярното и неизменно учение, което ни помага да съхраним у себе си вярата и да я разпространяваме.

Да открием Христос на хората

Смятам всички събития в живота – и при отделните хора, и донякъде при големите исторически промени – като част от призивите, които Бог отправя към хората, за да осъзнаят истината; а за нас, християните, като възможности с помощта на благодатта да възвестяваме с думи и дела Духа, на Когото принадлежим¹⁹.

Всяко поколение християни трябва да изкупва и да освещава своето време. За тази цел му е нужно да разбира и споделя стремежите на другите хора, на себеподобните, за да им открие чрез дара на езика как те трябва да откликват на действието на Свети Дух, на постоянното изливане на скъпоценни благодати от Божието сърце. В наши дни на нас, християните, подобава да провъзгласяваме на света, в който живеем и от който сме част, старото и вечно ново послание на Евангелието.

Не е вярно, че всички днешни хора – абсолютно всички, без никаква разлика – са затворени или безразлични спрямо учението на християнската вяра относно природата и мисията на човека. Не е истина, че в тези времена хората се грижат само за земните неща и не проявяват интерес към небето, макар и да не липсват идеологии и техни поддръжници, които не го приемат. В наше време има велики стремежи и безплодно живуркане; героизъм и малодушие; ентусиазъм и разочарования; хора, които мечтаят за един нов, по-справедлив и хуманен свят, и хора, които - навярно разочаровани от неуспеха на своите първоначални идеали – търсят убежище в егоизма на собственото си спокойствие или упорстват в своето заблуждение.

На всички тези мъже и жени - където и да се намират, независимо дали е по време на техни успехи или кризи и поражения - ние трябва да носим тържествената и категорична вест, която свети Петър, провъзгласи след Петдесетница: Исус е крайъгълният камък, Изкупителят, Той е всичко за нашия живот, понеже извън Него „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“²⁰.