Списък на параграфи

Заедно с влъхвите поднасяме и смирна – жертвата, която не бива да липсва в християнския живот. Смирната ни припомня страданията на Господ – на кръста Му дават да пие вино със смирна³² и със смирна помазват тялото Му³³ преди погребването. Но не си мислете, че, размишлявайки върху необходимостта от жертва и от умъртвление, придаваме печална нотка на радостния празник, който честваме днес.

Умъртвление не значи песимизъм, нито унил дух. Умъртвлението не струва нищо без братолюбие. И трябва да търсим такива умъртвления, които, давайки ни възможност да се откъснем от земните неща, не умъртвляват живеещите с нас. Християнинът не бива да бъде нито палач, нито подлец. Той е човек, който знае да обича и да го покаже, и за когото болката е пробния камък на любовта.

Длъжен съм още веднъж да подчертая, че умъртвленията обикновено не се състоят от големи лишения, нито пък са чести. Те са в дребните надмогвания на себе си: ще се усмихвам на този, който ми досажда; ще откажа да изпълнявам капризите на тялото; ще привикна да слушам другите; ще се науча да използвам полезно времето, отредено ми от Бог... И още куп дреболийки, на пръв поглед съвсем незначителни, с които се сблъскваме най-ненадейно всеки ден: противоречия, трудности, огорчения.

Делата на Любовта са винаги велики, дори когато става дума за наглед дребни неща. Бог се доближи до хората - едни клети създания, и каза, че ни обича: „радостта Ми беше със синовете човешки”¹¹. Господ ни разкрива, че всичко е от значение: и действията, които – от човешка гледна точка – смятаме за велики, и онези, които – обратното – считаме за маловажни. Всяко нещо има своята стойност. Няма човек, който да е презиран от Бог. Всички, следвайки своето призвание – в семейството, на работното си място, при изпълнението на личните и гражданските си задължения, при упражняването на своите права – сме призовани да постъпваме като членове на Небесното царство.

Ето на какво ни учи животът на свети Йосиф – един прост, нормален и обикновен живот, преминаващ в годините на една и съща работа, в еднообразни – погледнато човешки – дни, които вървят един след друг. Много пъти съм си мислел за това, размишлявайки върху образа на свети Йосиф, и това е едно от основанията, което ме кара да изпитвам към него особено почитание.

Когато на 8 декември миналата година в словото си при закриването на първата сесия на Втория ватикански събор светият отец Йоан ХХІІІ обяви, че в канона на литургията (първата евхаристична молитва – б. ред.) ще се споменава името на свети Йосиф, един високопоставен църковен деятел ми се обади веднага по телефона, за да ми каже: Честито! Като узнах новината, веднага се сетих за Вас и за радостта, която ще ви достави тази вест. И наистина се радвах. Тъй като на събора, който представлява цялата Църква, съединена в Свети Дух, беше провъзгласена огромната свръхестествена ценност на живота на свети Йосиф – ценността на един обикновен трудов живот пред очите на Бог, изживян в пълно съответствие с Божията воля.

Обаче в добавка ни дебне един силен враг, който се съпротивлява на нашето желание да следваме цялостно учението на Христос – горделивостта. Тя ни възпрепятства, когато след неуспехите и пораженията се опитваме да открием благотворната и милостива ръка на Господ. Тогава душата се изпълва със сумрак, с тъжна мрачина и започва да се мисли за изгубена. А въображението измисля несъществуващи препятствия, които биха изчезнали, ако ги погледнехме с поне малко смирение. В плен на горделивостта и въображението душата попада понякога в лабиринт от страдания. Но по тези кръстни пътища го няма Христос, защото там, където е Господ, царят мир и радост, дори душата да страда и да е обгърната от мрак.

Друг лукав враг на нашето освещаване е мисълта, че е нужно да водим тази вътрешна битка срещу извънредни препятствия, - като срещу дракони, бълващи огън. Това е друга проява на горделивостта. Ние искаме да се борим, ама да бъде показно – под звука на тромпети и плющене на знамена.

Трябва да си дадем сметка, че най-големият враг на скалата не са кирката или чукът, нито ударите на някое друго сечиво, колкото и да са силни, а водата. Тази обикновена вода, която капка по капка прониква в пукнатините на канарата, докато я разруши. Най-голямата опасност за християнина е да занемари борбата с незначителните противници, които лека-полека навлизат в душата и я правят мекушава, слаба и равнодушна, безчувствена към Божите призиви.

Да чуем Господ, Който ни казва: „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото”¹¹. С което сякаш ни напомня: бори се всеки миг с тези наглед дребни нещица, които обаче са важни за Мен; бъди стриктен при изпълнението на дълга си; усмихвай се на този, който има нужда от усмивка, дори душата ти да страда; посвещавай без пазарлъци нужното време на молитвата; помагай на този, който те моли; действай справедливо, съобразявайки се с благодатта на любовта.

Тези и други подобни вълнения ще изпитваме всеки ден у себе си като мълчаливо подканяне да упражняваме свръхестествения спорт да побеждаваме самите себе си. Нека Божията светлина ни осветлява, за да разбираме Неговите забележки. Нека Той ни помага в борбата и да бъде редом до нас при победата; нека не ни изоставя в часа на паданията, защото само така ще можем да се изправим и да продължим борбата.

Не бива да прекратяваме битката. Господ иска да водим борбата все по-бодро, все по-надълбоко, все по-обхватно. Длъжни сме да надмогнем себе си, защото в това състезание единствената цел е да достигнем небесната слава. А не стигнем ли рая, напразно сме се старали.

Възможно е някой от вас да се запита как, по какъв начин може да предаде на другите това познание за Исус. И аз отговарям: по съвсем естествен и обикновен начин – живеейки, както се живее сред света, отдадени на вашата работа и на грижата за вашето семейство, участвайки в благородните начинания на хората и уважавайки законната свобода на всеки човек.

Ето вече почти тридесет години откакто Бог вложи в сърцето ми горещото желание да накарам хора с различно социално и семейно положение и професии да разберат тази доктрина, че обичайният живот може да бъде свят и изпълнен с Бог, че Господ ни призовава да освещаваме всекидневните занимания, понеже и в тях намира място християнското съвършенство. Нека се замислим отново върху това, имайки предвид живота на Дева Мария.

Нека не забравяме, че почти всички земни дни на Божията майка преминават подобно на дните на други милиони жени, заети с грижите за семейството, с възпитанието на децата, с домакинската работа. Богородица освещава и най-маловажното, това, което мнозина по погрешка смятат за незначително и нестойностно: всекидневния труд, дребните знаци на внимание към любимите, посещенията на роднини и приятели и разговорите с тях. Благословен делничен живот, който може да бъде изпълнен с толкова Божия любов!

Защото точно това обяснява живота на Богородица – нейната любов. Любов, доведена до крайност, до пълна самозабрава. Дева Мария с радост е на своето място – там, където иска Бог, и изпълнява с особено старание Божията воля. Точно това прави да не е банален, а изпълнен със смисъл и най-незначителният й жест. Света Мария, нашата майка, е за нас образец и път. Трябва да се стараем да бъдем като нея в средата и сред обстоятелствата, в които Бог ни е поставил.

Постъпвайки така, ще дадем на околните свидетелство за прост и обикновен, но последователен християнски живот, независимо от нашата ограниченост и недостатъци, присъщи на човешката природа. И щом видят, че си приличаме по всичко, околните ще се поинтересуват: Каква е тази радост у вас? Откъде намирате сили, за да победите егоизма и склонността към спокойствие? Кой ви учи да проявявате разбиране към другия, да бъдете пожертвувателни, да помагате на останалите?

Тогава е моментът да им откриете божествената тайна на християнското съществуване – да им говорите за Бог, за Христос, за Свети Дух, за Дева Мария. Да се опитате да предадете с нашите бедни слова безумната Божия любов, която Неговата благодат е вляла в сърцата ни.