Списък на параграфи

Похотта на плътта не включва само нередните пориви на нашите чувства изобщо, нито сексуалното влечение, което трябва да бъде поставено в ред, тъй като само по себе си не е лошо, понеже е нещо пристойно, присъщо на човека, което подлежи на осветяване. Забележете, че по тази причина аз никога не говоря за порочност, а за непорочност, понеже за всички се отнасят думите на Христос: ”Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”¹⁸. Според Божието призвание едни ще живеят тази непорочност в брака, а други ще се откажат от човешката любов, за да отговорят страстно и единствено на любовта на Бог. Нито едните, нито другите са жертви на чувствеността, а са господари на собственото тяло и на собственото сърце и като такива ги отдават самопожертвувателно на другия.

Когато говорим за добродетелта на непорочността, често прибавям прилагателното свята. Християнската чистота, святата непорочност не е горделивото чувство за неопетненост, за стриктно спазване на Божите заповеди. А е знанието, че нозете ни са „глинени”¹⁹, макар и Божията благодат да ни спасява ден подир ден от козните на враговете. Смятам, че настоятелността, с която някои разглеждат тази материя в своите трактати и проповеди, представлява изкривяване на християнството. Те забравят за другите добродетели, които са основни както за християнина, така и изобщо за съжителството между хората.

Святата чистота не е нито единствената, нито основната християнска добродетел. Обаче тя е крайно необходима, за да постоянстваме във всекидневните усилия за нашето освещаване. Без нейното опазване не можем да се посветим на апостолата. Чистотата е следствие от любовта, с която сме отдали на Господ душата и тялото, способностите и чувствата си. Тя не е отрицание, а радостно утвърждаване.

Казах, че похотта на плътта не се ограничава само до безредната чувственост. Тя се отнася и до диренето ни на удобството, до липсата на съпричастност, която ни тласка да търсим най-лесното, най-приятното, най-късия наглед път, дори с цената да се отклоним от верността си към Бог.

Да постъпваме така би било равнозначно да се оставим безусловно във владение на законите на греха, срещу което ни предупреждава свети Павел: „Кога искам да върша доброто, злото стои до мене. Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон... Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”²⁰. Чуйте какво отговаря апостолът: „Благодатта на моя Бог, чрез Исуса Христа, нашия Господ”²¹.

Ние можем и трябва да се борим с похотта на плътта, тъй като винаги ще ни бъде давана – ако бъдем смирени – благодатта на Господ.

Всяко от тези човешки действия е и Божие действие. „В Него обитава всичката пълнота на Божеството”²⁶. Христос е Бог, станал човек, съвършен човек, изцяло човек. И в човешкото Той ни открива божественото.

Като си спомняме за това човешко внимание на Христос, Който влага живота Си в служба на другите, ние не откриваме само някакъв възможен начин на поведение. Откриваме нещо повече – откриваме Бог. Всяко Христово дело има непреходна стойност. Той ни разкрива какъв е Бог, подканва ни да вярваме в Божията любов, която ни е създала и която иска да ни отведе в Неговата съкровена същност. „Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе”²⁷ – възкликва Исус в дългата молитва, съхранена за нас от свети Йоан евангелист.

По тази причина общуването на Исус с хората не остава на ниво думи или повърхностни постъпки. Исус се отнася сериозно към човека и иска да му покаже божествения смисъл на човешкия живот. Исус умее да изисква, да посочи на всеки задълженията му, да измъкне от комфорта и комформизма тези, които Го слушат, за да ги накара да опознаят трисвятия Бог. Исус се трогва от глада и болката, но най-много се вълнува от невежеството. „Исус... видя множеството народ и се смили над тях, защото бяха като овци, които нямат пастир; и захвана да ги поучава много”²⁸.