Списък на параграфи

Размишлявайки върху думите на нашия Господ: „За тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“^[1], ясно забелязваме нашата единствена цел: осветяването, или по-точно да бъдем свети, за да осветяваме. Същевременно – подобно на едно малко изкушение – може да ни загложди мисълта, че малцина сме решени да отговорим на тази Божествена покана, а и освен това ние се преценяваме като инструменти с ниско качество. Наистина, малко сме в сравнение с останалото човечество и сами по себе си не струваме нищо. Но уверението на Учителя отеква властно: християнинът е светлината, солта и маята на земята, „Малко квас заквася цялото тесто“^[2]. Точно затова винаги съм проповядвал, че ни интересуват всички души – стоте души от стоте, без никаква дискриминация – твърдо убедени, че Христос ни е изкупил всички и иска да си послужи с нас, малцината, въпреки нашата лична неспособност, за да прогласяваме това спасение.

Един ученик на Христос никога няма да се отнесе лошо към някого. Да, ще назове грешката грешка, но трябва с любов да поправи сбъркалия. Ако не го стори, няма да може да му помогне, няма да може да го освети. Трябва да умеем да съжителстваме, да разбираме другите, да им прощаваме, да се държим братски. Както съветва свети Йоан Кръстни, във всеки момент трябва да вливаме любов там, където няма любов, за да добием любов^[3]. Това важи и при възможностите – на пръв поглед незначителни, които ни предоставят работното място, социалните и семейните взаимоотношения. Следователно ти и аз ще използваме и най-малката възможност, която получим в нашето обкръжение, за да я осветим, за да се осветим и за да осветим онези, които заедно с нас споделят същите всекидневни стремежи, като изпитваме в нашия живот сладкия и омайващ товар на съизкупуването.

^[1] Иоан 17:19.

^[2] Гал. 5:9.

^[3] Вж. Свети Йоан Кръстни, Писмо до Мария де ла Енкарнасион, 6 юли 1591 г.

Приближава се към смокинята: приближава се към теб и към мен. Исус е гладен и жаден за души. „Sitio!“, жаден съм, възкликва от кръста. Жажда за нас, за нашата любов, за нашите души и за всички души, които трябва да отведем към Него, по пътя на кръста, който е пътят на безсмъртието и на славата на Небето.

Доближил се до смокинята, но „не намери нищо на нея, освен едни листа“: срам! Така ли е и в нашия живот? Случва ли се и на нас, печално, да дават дефект вярата и трепетът на смирението и да не се появяват нито жертви, нито дела? Да не би от християнина да има само фасада, но не дела? От това трябва да се плашим, защото Исус заповядва: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки!“ И смоковницата веднага изсъхна“. Този откъс от Свещеното Писание ни натъжава, но в същото време ни окуражава да съживим вярата, да живеем според вярата, за да може Христос да бере винаги плод от нас.

Да не се оставяме да бъдем измамени! Господ не зависи никога от онова, което ние по човешки изработваме; за Него най-амбициозните проекти са детски игри. Той иска души, иска любов; иска всички хора да стигнат дотам да се радват вечно на Неговото царство. Трябва да работим много на земята; и трябва да работим добре, защото именно всекидневният труд трябва да се освещава. Затова да не забравяме никога да го изпълняваме за Бог. Ако го осъществяваме за нас самите, от гордост, бихме произвеждали само листа: нито Бог, нито хората биха могли да берат от едно толкова листато дърво малко сладост.

Объркан сред тълпата, един от онези експерти по Закона, които не успявали вече да разпознаят поученията, които били разкрити на Мойсей, понеже те самите ги били усложнили в безплодна казуистика, отправил въпрос към Господ. Исус открехва божествените Си устни, за да отговори на законника, и му казва бавно, със сигурната увереност, която идва от един задълбочен личен опит: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“.

Наблюдавайте сега друга сцена: Божественият Учител се е събрал с учениците Си в задушевността на йерусалимската горница. Докато наближава мигът на страданията, Христовото Сърце, заобиколено от онези, които обича, разпръсква неизказани сияния на пламък.

„Нова заповед ви давам“ — доверява на своите: „да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“.

За да стигате близо до Господ през страниците на светото Евангелие, препоръчвам винаги да се стараете да „навлезете“ в сцената, така че да участвате в нея като герой сред другите. По такъв начин — много простодушни и нормални души, които познавам, го правят с непринуденост — ще се отъждествявате с Мария, която слуша внимателно Исус, или като Марта ще имате смелостта да Му излагате искрено своите безпокойства, дори най-дребните.

Господи, защо наричаш „нова“ тази заповед? Току-що чухме, че любовта към ближния била предписана още в Стария Завет, и със сигурност ще си спомните, че Исус в началото на обществения живот бил разширил с божествено великодушие тези изисквания: „Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си… и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“.

Господи, позволи ни да настояваме: защо още наричаш „нова“ тази заповед? Онази нощ, няколко часа преди да се пожертваш на кръста, по време на онзи незабравим разговор с онези, които — въпреки своите лични несъвършенства и немощи, така подобни на нашите — Те придружиха чак до Йерусалим, Ти ни разкри неподозираната мярка на братолюбието: „както ви възлюбих“. Как те разбирали добре апостолите, които били станали свидетели на Твоята неизмерима любов! Известието и примерът на Божествения Учител са ясни, точни. Подчертал е с дела истинското учение. Все пак, много пъти съм мислил, че след двадесет века заповедта продължава да бъде „нова“, защото съвсем малко са хората, които са се погрижили да я приложат на практика; другите, мнозинството, са предпочели и предпочитат да се преструват, че не разбират. С ожесточен егоизъм стигат дотам да заключават: „Защо толкова много усложнения? Вече е твърде много, ако успея да се грижа за себе си“.

Това отношение е недопустимо за християните. Ако изповядваме една и съща вяра, ако наистина искаме да следваме ясните следи, оставени на земята от Христовите стъпки, не трябва да се задоволяваме да избягваме за другите злото, което не пожелаваме на самите себе си. Това е вече много, но е още малко, ако разбираме, че мярката на нашата любов е определена от поведението на Исус. Той, освен това, не ни предлага тази норма на поведение като далечна цел, като увенчаване на цял един живот борба. Това е — трябва да бъде, настоявам, за да го приведеш ти в конкретни решения — изходната точка, защото Исус, наш Господ, я посочва като белег: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици“.

Исус Христос, Господ наш, се въплъти и прие нашата природа, за да се предложи на човечеството като образец за всички добродетели. „И се поучете от Мене“ — е повикът — „понеже съм кротък и смирен по Сърце“.

Впоследствие, когато обяснява на апостолите знака, по който ще бъдат разпознати като християни, не казва: „Защото сте смирени“. Той е най-възвишената морална чистота, непорочният Агнец. Нищо не можело да опетни Неговата съвършена святост, без сянка. Все пак, не казва: „Ще разберат, че сте Мои ученици, защото сте целомъдрени и чисти“. Вървял е по света в най-пълно откъсване от благата на земята. Той бил Създателят и Господ на вселената, а нямал дори къде глава да подслони. Но не казва: „Ще ви познаят като Мои, защото не сте се привързали към богатствата“. Остава в продължение на четиридесет дни и четиридесет нощи в пустинята, постейки строго, преди да се посвети на проповядването на Евангелието. И още, не казва на Своите: „Ще разберат, че служите на Господ, защото не сте многоядци, нито винопийци“. Отличителната характеристика на апостолите, на истинските християни от всяко време сме я чували: „По това“ — именно по това — „ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“.

Намирам за съвършено логично Божиите чеда да са оставали винаги поразени — и ти и аз сме поразени в този миг — от този начин да настоява на Божествения Учител. „Господ не установява като доказателство за верността на Своите ученици ярките знамения и чудеса, въпреки че им е дал власт да ги извършват, в Светия Дух. Какво им казва? Ще разберат, че сте Мои ученици, ако се обичате взаимно“ [св. Василий, Regulae fusius tractatae, 3, 1].

Божествена педагогика

Да не мразиш врага, да не отвръщаш на злото със зло, да се откажеш от отмъщението, да прощаваш без ненавист било считано по онова време — но и днес, да не се заблуждаваме — за необикновено поведение, твърде героично, извън обичайното. Тесногръдието на създанията стига до такива крайности. Исус Христос, Който дойде да спаси всички народи и иска да направи участници християните в Своето дело на изкупление, поиска да научи Своите ученици — теб и мен — на голямо, искрено, по-благородно и ценно братолюбие: трябва да се обичаме взаимно, както Христос обича всеки от нас. Само така, подражавайки — колкото е пзоволено от нашата лична недодяланост — на божественото поведение, ще успеем да отворим сърцето си за всички хора, да обичаме по по-възвишен, изцяло нов начин.

Ранните християни са съумели да приложат на практика много добре пламенността на това братолюбие, което надвишавало изключително върховете на простата човешка солидарност или на благостта на характера. Обичали се помежду си нежно и твърдо, започвайки от Христовото Сърце. Пишейки през втори век, Тертулиан е предал, че езичниците, трогнати, виждайки поведението на тогавашните християни, изпълнено със свръхестествена и човешка привлекателност, повтаряли: „Гледайте как се обичат!“ [Тертулиан, Apologeticus, 39].

Ако се усетиш, че ти, сега или в много други случаи на деня, не заслужаваш тази похвала, че сърцето ти не отговаря както би трябвало на божествените искания, дай си сметка, че е настъпил мигът да се поправиш. Приеми повика на св. Павел: „Нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра“, на онези, които принадлежат на едно и също наше семейство, на Христовото мистично Тяло.

Главното апостолско дело, което ние, християните, трябва да изпълняваме в света, най-доброто свидетелство на вяра е да допринасяме да правим така, че вътре в Църквата да дишаме климата на автентичното братолюбие. Ако не се обичаме наистина, ако има конфликти, клевети, раздори, кой ще се почувства привлечен от онези, които твърдят, че проповядват благата вест на Евангелието?

Много е лесно, много модерно да провъзгласяваме на думи собствената ни любов към всички хора, вярващи и невярващи. Но ако този, който прави тези твърдения, се отнася зле със своите братя във вярата, страхувам се, че неговите думи не са друго, освен лицемерни брътвежи. Обаче, когато обичаме в Христовото Сърце онези, които „с нас са чеда на един и същ Отец, присъединени в една и съща вяра и сънаследници на една и съща надежда“ [Минуций Феликс, Octavius, 31], нашата душа се разширява и гори от желание всички да се приближат към Господ.

Припомням ви изискванията на братолюбието и може би някой от вас може да си е помислил, че в моите последни думи липсва именно тази добродетел. Съвсем не е вярно. Уверявам ви, че със свята гордост и без фалшиви икуменизми се почувствах изпълнен с радост, когато през Втория Ватикански Събор се очертаваше с подновена сила грижата да се занесе истината на онези, които следват различни пътища от единствения път, Христовия, защото тревогата за спасението на цялото човечество ме изгаря.

Да, беше много голяма моята радост, също защото виждах отново потвърдено едно толкова обичано от „Опус Деи“ апостолско начинание, апостолското дело „ad fidem“, което не отблъсква никого и допуска нехристияните, атеистите, езичниците да участват, доколкото е възможно, в духовните облаги на нашата асоциация: всичко това има дълга история на болка и на вярност, която съм ви разказвал други пъти. Затова ви повтарям без страх, че смятам за лицемерно, лъжливо усърдието, което предизвиква да се отнасяме добре с далечните, докато тъпчем или презираме онези, които живеят една и съща наша вяра. И не вярвам и на твоя интерес към последния уличен бедняк, ако се отнасяш зле с твоите близки; ако оставаш безразличен към техните радости, към техните тревоги и към техните болки; ако не се стараеш да ги разбираш и да пропускаш техните недостатъци, стига да не са обидни за Господ.

Не е ли трогателно апостол Йоан, вече възрастен, да използва по-голямата част от своите послания, за да ни препоръчва да се държим според това божествено истинско учение? Любовта, която трябва да обединява християните помежду им, се ражда от Бог, Който е Любов. „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов“. Спира се на братската любов, защото Христос ни направи Божии чеда: „Каква любов ни е дал Отец — да се наречем чеда Божии и сме“.

И докато разтърсва силно нашите съвести, за да ги направи по-чувствителни към божествената благодат, настоява върху чудното доказателство за любовта на Отца към хората: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“. Господ е поел инциативата, помогнал ни е. Дал ни е този пример, за да можем с Него да се стараем в служението на ближния, за да можем — обичам да го повтарям — да постиламе великодушно сърцето си на пода, за да позволим на другите да вървят по мекото и да им се оказва по-приятна аскетичната борба. Трябва да се държим така, защото бяхме направени чеда на един и същ Отец, на един Отец, Който не се поколеба да ни даде Своя превъзлюбен Син.

Братолюбието е универсално

„Казвайки „ближен“ — обяснява св. Лъв Велики — „не трябва да се разбират само онези, които са свързани с нас от приятелски или роднински връзки, а абсолютно всички хора, с които имаме сходна природа… Действително, само един е Авторът, Който ни е оформил, един само Създателят, Който ни е оживотворил, и всички имаме и се радваме на едно и също небе и един и същ въздух, едни и същи дни и едни и същи нощи. Въпреки че има добри и лоши, справедливи и несправедливи, все пак, Бог е еднакво щедър и благосклонен с всички“ [св. Лъв Велики, Sermo XII, 2].

Ние, Божиите чеда, се изграждаме в практикуването на новата заповед, учим се в Църквата да служим и да не ни служат и сме в състояние да обичаме човечеството по нов начин, който всички ще открият, че е плод на Христовата благодат. Нашата любов не трябва да се бърка със сантименталността, нито с чистото другарство и дори със слабо ясното желание да помагаме на другите, за да докажем на самите себе си превъзходството си. Това е да умеем да съжителстваме с ближния, да почитаме — настоявам — Божия образ, вкоренен във всеки човек, правейки така, че и той да го съзерцава и така да умее да се отправя към Христос.

Затова универсалност на братолюбието означава универсалност на апостолското дело; наша способност да превръщаме в дела и сериозно величествения ангажимент на Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“.

Ако трябва да се обичат и враговете — имам предвид онези, които ни считат за свои врагове: що се отнася до мен, не се чувствам враг на нищо и на никого — с по-голямо основание ще трябва да обичаме онези, които са просто далечни, онези, които са ни по-малко симпатични, онези, които поради езикови, културни и причини на възпитание изглеждат моя или твоя противоположност.

За каква любов става въпрос? Свещеното Писание говори за „dilectio“, за да накара да се разбере добре, че не се отнася само към сетивната обич. „Dilectio“ изразява по-скоро силна решителност на волята. Действително, „dilectio“ произлиза от „electio“, „избор“. Бих прибавил, че да обичаш по християнски означава да искаш да обичаш, да се решаваш в Христос да търсиш доброто на душите без дискриминации от всякакъв вид, осигурявайки им най-вече най-доброто нещо: да ги отвеждаш до познаване на Христос, да ги влюбваш в Него.

Господ ни постиква: „Обичайте враговете си… и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“. Можем да не се чувстваме по човешки привлечени от хората, които биха ни отблъснали, ако се доближим до тях. Но Исус изисква от нас да не отвръщаме на злото със зло; да не изпускаме случаите да служим на другите с цялото сърце, макар да ни коства; да не преставаме никога да ги имаме предвид в нашите молитви. „Dilectio“, братолюбието, придобива още по-затрогващи нюанси, когато се отнася към нашите братя по вяра и особено към онези, които по божествено разпореждане работят по-близо до нас: родителите, съпругът или съпругата, децата и братята, приятелите и колегите, съседите. Ако я нямаше тази обич, тази благородна и чиста човешка любов, отредена на Бог и основана в Него, не би имало братолюбие.

Една от първите конкретни прояви на братолюбието се състои в открехването към душата на пътищата на смирението. Ако считаме искрено, че сме нищо; ако си даваме сметка, че без божествената помощ най-слабото, най-незначителното от създанията би било по-добро от нас; ако се виждаме способни на всички грешки и на всички ужаси; ако знаем, че сме грешници, макар че се борим ангажирано, за да се разграничим от толкова много невярност…, как можем да мислим лошо за другите, как можем да подхранваме в сърцето фанатизъм, нетолерантност, високомерие?

Смирението ни води почти за ръка до онзи начин да се отнасяме с ближния, който е най-добрият от всички: да разбираме всички, да умеем да съжителстваме с всички, да извиняваме всички, да не създаваме разделения, нито бариери; да се държим — винаги! — като инструменти на единение. Ненапразно дълбоко в човека съществува силен копнеж за мир, за единение със себеподобните, за взаимно уважение на правата на човека в перспектива, която води до братство. Това е отражение на това, което е най-ценно в човешкото положение: ако всички сме Божии чеда, братството не се свежда до клише или до илюзорен идеал - блести като трудна, но реална цел.

Пред циниците, пред скептиците, пред безразличните, пред всички онези, които са направили от своето малодушие умствена дреха, ние, християните, трябва да доказваме, че е възможно да се обича. Може би християнската любов ще трябва да преодолява много трудности, защото човекът е бил създаден свободен и е в негова власт да се противопоставя безполезно и горчиво на Бог: но християнското поведение е възможно и реално, защото се ражда като необходимо последствие на любовта на Бог към нас и на нас към Бог. Ако ти и аз го искаме, и Исус го иска. Тогава ще разберем в цялата им дълбочина и в цялата им плодотворност болката, жертвата, безкористната отдаденост във всекидневния живот.

Да упражняваш братолюбието

Би съгрешил в наивност този, който мисли, че изискванията на християнското братолюбие са лесни за изпълнение. Съвсем различна е панорамата, която се явява пред нас, ако разглеждаме обичайното поведение на обществото и, за съжаление, ако погледнем и вътре в Църквата. Ако любовта не принуждаваше да се мълчи, всички биха могли да направят дълги списъци на разделения, на конфликти, на несправедливости, на злословия, на коварства. Трябва да го признаем с простодушие, за да се опитваме да прилагаме подходящия лек, който трябва да се приведе в личното усилие да не раняваме, да не се отнасяме зле, да поправяме, без да режем.

Това не са нови неща. Няколко години след Христовото възнесение на небето, когато почти всички апостоли изминавали още пътищата на света и навсякъде царял великолепен кипеж на вяра и на надежда, още тогава мнозина започвали да се отклоняват, да не преживяват братолюбието на Божествения Учител.

„Щом има помежду ви завист, раздори и разногласия“ — пише св. Павел до коринтяните — „не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки? Защото, щом един говори: „Аз съм Павлов“, а друг: „Аз съм Аполосов“, не сте ли плътски“ хора, които не разбират, че Христос е дошъл, за да преодолее всички тези разделения? „Какво е, прочее, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то според колкото всекиму от тях Господ е дал?“.

Апостолът не отхвърля различието: всеки е получил от Бог своя собствен дар, някои по един начин, други по друг. Но тези разлики трябва да бъдат поставяни в служба на благото на Църквата. В този миг се чувствам подтикнат да помоля Господ — присъединете се, ако искате, към тази моя молитва — да не позволява в Неговата Църква липсата на любов да разпръсва плява в душите. Братолюбието е солта на апостолското дело на християните: ако стане безвкусна, как ще можем да се явим пред света и да обясним с високо вдигната глава, че „тук е Христос“?

Затова ви повтарям със св. Павел: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека“.

„Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползува“.

Пред тези думи на апостола на народите не липсват тези, които правят като онези Христови ученици, които, след като Господ им бил известил тайнството на Своето Тяло и на Своята Кръв, коментирали: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша?“. Да, тежки са. Защото братолюбието, описано от апостола, не се ограничава до филантропията, до хуманитаризма, до естественото съчувствие към чуждите страдания: изисква упражняването на богословската добродетел на любовта към Бог и на любовта, заради Бог, към ближния. Затова „любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат… А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“.