Списък на параграфи

Образцов професионален живот

Трябва да избягваме грешката да мислим, че апостолатът се свежда до изпълнението на някоя и друга набожна практика. Ти и аз сме християни, но едновременно и неразривно с това сме граждани и трудещи се – с ясни задължения, които следва да изпълняваме по образцов начин, ако наистина искаме да станем свети. Самият Христос ни подканя: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да свети пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния наш Отец.”^[1]

Служебната работа – каквато и да е тя, се превръща в светилник, който озарява вашите колеги и приятели. Затова често повтарям на тези, които се присъединяват към Опус Деи, и това важи за всички мои слушатели: какво ме интересува, че еди-кой си е добър мой син, т.е. добър християнин, щом е лош обущар? Ако не се стреми да изучи добре занаята си и да върши работата си старателно, няма да може да я освети, нито да я поднесе на Господ. А освещаването на всекидневната работа е главната ос на истинската духовност за онези, които – потопени в съвременната действителност – сме решени да поддържаме връзка с Бог.

^[1] Мат. 5:14-16.

Борете се срещу прекалената снизходителност, която всеки проявява към себе си. Бъдете взискателни! Понякога обръщаме прекалено внимание на здравето, на почивката, която не бива да ни липсва именно защото ни е необходима – за да се върнем на работа с обновени сили. Но тази почивка – писах го преди много години – не значи да не вършим нищо. Тя значи да се развличаме с дейности, които изискват по-малко усилия.

В други случаи използваме фалшиви извинения, за да не нарушим спокойствието си; забравяме за святата отговорност, тежаща на раменете ни; задоволяваме се да свършим само необходимото, за да претупаме работата; оставяме се да бъдем подведени от аргументирани нелепости, та да седим със скръстени ръце. А сатаната и неговите съюзници не излизат в отпуска. Чуй внимателно и размисли върху това, което пише свети Павел на християните, които служат като роби – той ги призовава да бъдат послушни на господарите си „не със слугуване само за очи като човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия, усърдно служейки, като че служите на Господа, е не на човеци”^[1].Какъв добър съвет – нека го следваме ти и аз!

Нека поискаме просветление от Исус Христос, нашия Господ, и да Го помолим във всеки момент да ни помага да откриваме Божествения смисъл, който превръща нашето професионално призвание в главната ос, върху която се основава и се движи нашето призвание за святост. В Евангелието ще прочетете, че Исус е бил познат като „дърводелецът, Марииният син”^[2]. Така и ние със свята гордост трябва да покажем с делата си, че сме работяги, хора на труда – мъже и жени!

Тъй като следва да се държим винаги като Божи посланици, трябва добре да помним, че не Му служим вярно, когато зарязваме задачите си, когато не споделяме с другите усилията и себеотрицанието при изпълнението на професионалните задължения, когато могат да ни посочат като безделници, несериозни, безотговорни, неорганизирани, мързеливи, негодни хора… Понеже този, който занемарява тези задължения – наглед по-маловажни, трудно ще се справи с онези в духовния живот, които са много по-тежки. „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото.”^[3]

^[1] Еф. 6:6-7.

^[2] Марк. 6:3.

^[3] Лук. 16:10.

Не говоря за въображаеми идеали. Придържам се към една много конкретна действителност, която е от особено значение, способна да промени и най-езическата, и най-враждебната към Божествените повели обстановка – както се случи в началните години от ерата на нашето спасение. Насладете се на думите на един неизвестен автор от онези години, който описва накратко величието на нашето призвание с тези думи: християните „са за света това, което е душата за тялото. Те живеят в света, но не са светски, така както душата е в тялото, но не е телесна. Те обитават във всички селища, както душата се намира във всички части на тялото. Действат чрез духовния си живот, без да се открояват, както прави душата чрез своята същност… Живеят като странници сред тленните неща с надеждата за вечното небе, както безсмъртната душа живее сега в едно смъртно тяло. Те се умножават ден след ден от гоненията, както душата се разхубавява от умъртвенията… И не е редно християнинът да напусне мисията си в света, както на душата не й е разрешено да се отдели доброволно от тялото.”^[1]

Следователно ще сбъркаме пътя, ако не обръщаме внимание на всекидневните занимания. И там ни очаква Господ. Бъдете сигурни, че посредством обстоятелствата в обикновения живот – подредени или позволени от Провидението според Неговата безкрайна мъдрост – ние, хората, трябва да се доближаваме до Бог. Няма да постигнем тази цел, ако не се стремим добре да изпълняваме нашите задачи; ако не постоянстваме с устрем в заниманията, захванати с човешки и със свръхестествени мечти; ако не вършим работата си като най-добрия и ако е възможно – а мисля, че може, ако ти наистина го желаеш – дори по-добре от най-добрия, тъй като ще използваме всички честни земни средства, а и необходимите духовни, за да поднесем на нашия Господ едно изкусно дело, изпълнено с изящество и майсторство.

^[1]EpistolaadDiognetum (Писмо до Диогнет – б. пр.), 6 (PG 2, 1175).

От любов към Бог, от любов към душите и за да отговорим на нашето призвание на християни, трябва да даваме пример. За да не скандализирате, за да не давате и най-малкия повод хората да си мислят, че Божите синове са бездейни и некадърни, за да не служите като лош пример, вие трябва да се стремите да покажете с вашето поведение добрия, правилния образец на един отговорен човек. Както селянинът, който оре земята, докато постоянно въздига сърцето си към Бог, така и дърводелецът, железарят, чиновникът, интелектуалецът – всички християни – трябва да бъдат пример за своите колеги без всякаква гордост, тъй като в душите ни твърдо е залегнало убеждението, че ще постигнем победа само ако разчитаме на Него – ние сами и сламка не можем да повдигнем от земята^[1]. Следователно всеки в своята област, на своето място в обществото трябва да се чувства задължен да върши едно Божие дело – навсякъде да разнася Господния мир и радост. „Образцовият християнин винаги носи със себе си спокойствие и задоволство. Спокойствие – понеже съзнава, че е в присъствието на Бог, и задоволство – понеже вижда, че е заобиколен от Неговите дарове. Такъв християнин е една истинска личност, един свят Божи свещеник.“^[2]

^[1] Срв. Иоан 15:5.

^[2] Климент Александрийски, Stromata, 7, 7 (PG 9, 451).

Аскеза? Мистика? Не се безпокоя за това. Каквото и да е, аскеза или мистика, какво значение има? Това е Божия благодат. Ако ти се опитваш да размишляваш, Господ няма да ти откаже Своята помощ. Вяра и дела на вяра: факти, защото Господ — проверил си го още отначало и вече ти го подчертах — е все по-взискателен. Това е вече съзерцание, това е единение; този трябва да бъде животът на много християни, които напредват по собствения си духовен път — пътищата са безкрайни — сред заниманията на света, може би без дори да си дават сметка за това.

Молитва и поведение, които не ни отделят от нашите обичайни дейности, които ни водят към Бог сред благородно земните ангажименти. Издигайки към Бог цялото действие, създанието обожествява света. Говорил съм ви толкова много пъти за мита за цар Мидас, който превръщал в злато всичко, което докоснел! Въпреки нашите лични грешки, можем да превръщаме всичко, което докосваме, в злато от свръхестествени заслуги.