Списък на параграфи

Когато гордостта завладее душата, няма нищо чудно, че след нея – като навързани – идват всички пороци: скъперничеството, невъздържаността, завистта, несправедливостта. Горделивият напразно се мъчи да свали от Неговия трон Бог, Който е милостив към всички създания, та да се настани там той, който действа с каменно сърце.

Трябва да молим Господ да не ни оставя да паднем в това изкушение. Гордостта е най-лошият и най-смешният порок. Ако успее да сграбчи някого с многобройните си миражи, овладеният си придава важност, надува се, възгордява се подобно на жабата от баснята, която толкова се напъва, че накрая се пръсва. Гордостта е неприятна и чисто човешки. Този, който се мисли по-горен от всички и от всичко, постоянно се радва на себе си и презира останалите, които пък му отвръщат с присмех на неговото кухо самомнение.

Когато чуваме да се говори за гордост, може би си въобразяваме едно властно, завоевателно поведение: сред приветствени възгласи победителят минава - като римски император - под триумфалните арки с леко приведена глава, понеже се бои да не би славното му чело да удари белия мрамор.

Да бъдем реалисти. Такава гордост се ражда само в някоя болна фантазия. Ние трябва да се борим срещу други, по-изтънчени и по-чести нейни форми: гордостта да предпочиташ собствените си преимущества пред тези на другите; високомерието в разговорите, в мислите и в жестовете; почти болезнената докачливост, която се чувства засегната от думи и действия, които по никакъв начин не нанасят някаква обида.

Всичко това може да бъде и е едно често срещано изкушение. Човек се мисли за слънцето, за централната ос на всички околни. Всичко трябва да се върти около него. И нерядко прибягва в това свое нездраво желание до симулиране на болка, тъга, болест, та другите да му обръщат внимание и да го глезят.

По-голямата част от конфликтите, които се появяват във вътрешния живот на много хора, са изфабрикувани от въображението – какво ли са казали, какво ли мнение ще си изградят, може би ще ме помислят за… И така клетата душа се измъчва заради своето жалко самолюбие от съмнения, които са безпочвени. В тези нещастни моменти тя изпитва дълго време горчивина и се опитва да предизвика безпокойство и у останалите – понеже не знае да бъде смирена, понеже не се е научила да забравя себе си, за да се отдаде щедро в служба на другите от любов към Бог.

Не знам дали са ви разказвали като деца приказката за селянина, на когото подарили златен фазан. След първоначалната изненада и радост от този подарък, новият собственик потърсил място, където да го затвори. След няколко часа, след много двоумения и различни идеи, решил да го сложи в кокошарника. Кокошките, възхитени от красотата на новодошлия, се въртели около него със смайването на този, който среща един полубог. Още не затихнала глъчката около новия, дошъл часът за даване на храна и когато стопанинът хвърлил първите шепи зърна, фазанът – добре изгладнял от чакането – се нахвърлил лакомо и нахално да си засити глада. Пред тази тъй грозна гледка – това чудо на красотата кълвало с лакомията на най-просто пернато, разочарованите обитателки на кокошарника се нахвърлили с клюнове върху падналия идол и му оскубали перушината. Така тъжно е срутването на самовлюбения, което е толкова по-печално, колкото по-високо се е изкатерил върху собствените си сили, високомерно уверен в личните си способности.

Направете си практически изводи относно вашия всекидневен живот, отчитайки, че сте хранилище на едни таланти – свръхестествени и човешки, които трябва да използвате правилно. И отхвърлете смешната заблуда, че нещо ви принадлежи, сякаш е плод единствено на вашето усилие. Спомнете си, че има и още едно събираемо – Бог, без което никой не може да мине.

Имайки това предвид, бъдете убедени, че ако наистина искаме да следваме отблизо Господ и истински да служим на Бог и на цялото човечество, трябва да се отречем от самите себе си – от даровете на разума, от здравето, от достойнството, от благородните амбиции, от победите, от успехите.

Тук говоря също така – понеже вашата решимост трябва да стигне и до това – и за тези чисти намерения, с които се опитваме да отдаваме цялата слава на Бог и да Го славим, съобразявайки нашата воля с това ясно и точно правило: ”Господи, искам това или онова само ако Ти е угодно, понеже ако не е така, на мен за какво ми е?”

По този начин нанасяме смъртоносен удар на егоизма и на суетата, които се спотайват във всяка съвест. Така постигаме истинския мир в душите си – с това поведение на самоотрицание, което се увенчава с едно все по-съкровено и по-действено единение с Бог.

За да подражаваме на Исус Христос, сърцето трябва да е свободно от каквато и да е привързаност. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си , да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”^[1] А свети Григорий пояснява: „Не е достатъчно да се отречем от това, което притежаваме, ако след това не се отречем и от себе си. Но какво означава това отричане от себе си? Ако изоставим себе си, къде да идем? Кой е този, който изоставя себе си? Да имаме обаче предвид, че като същества можем да сме в едното от две състояния: в едното сме изпаднали поради греха, докато в другото сме били поставени от Бог при сътворението. В едното сме били сътворени, в другото сме поставили сами себе си. Трябва да изоставим самите себе по отношение греха, но да останем категорично такива, каквито сме били установени от делото на благодатта. Така ако действително някой горделивец стане смирен след обръщането в Христа, той вече се е откъснал от себе си; ако някой похотливец промени живота си и стане целомъдрен, той също се откъсва от себе си спрямо това, което е бил; ако някой алчен престане да ламти за богатства и се научи да дарява от своето, докато преди това е крадял от другите, несъмнено изоставя самия себе си.“ ^[2]

^[1] Мат. 16:24-26.

^[2] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia (Проповеди върху Евангелията – б. пр.), 32, 2 (PL 76, 1233).