Списък на параграфи

Не е ли трогателно апостол Йоан, вече възрастен, да използва по-голямата част от своите послания, за да ни препоръчва да се държим според това божествено истинско учение? Любовта, която трябва да обединява християните помежду им, се ражда от Бог, Който е Любов. „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов“. Спира се на братската любов, защото Христос ни направи Божии чеда: „Каква любов ни е дал Отец — да се наречем чеда Божии и сме“.

И докато разтърсва силно нашите съвести, за да ги направи по-чувствителни към божествената благодат, настоява върху чудното доказателство за любовта на Отца към хората: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“. Господ е поел инциативата, помогнал ни е. Дал ни е този пример, за да можем с Него да се стараем в служението на ближния, за да можем — обичам да го повтарям — да постиламе великодушно сърцето си на пода, за да позволим на другите да вървят по мекото и да им се оказва по-приятна аскетичната борба. Трябва да се държим така, защото бяхме направени чеда на един и същ Отец, на един Отец, Който не се поколеба да ни даде Своя превъзлюбен Син.

Християнската любов не е добродетел, която ние изграждаме; тя е плод на Божията благодат: защото Той пръв ни възлюби. Добре е да се оставяме да бъдем проникнати от тази така прекрасна истина. „Ако можем да обичаме Бог, то е, защото бяхме обикнати от Бог“ [Ориген, Commentarii in Epistolam ad Romanos, 4, 9]. Ти и аз сме в състояние да изливаме обич върху тези, които са до нас, защото сме родени за вярата чрез любовта на Отца. Молете смело Господ за това съкровище, свръхестествената добродетел на братолюбието, за да я упражнявате чак до най-малките детайли.

Често ние, християните, не сме съумявали да отговаряме на този дар; понякога сме го обезценявали, ограничавайки го до студена, бездушна милостиня; или сме го свеждали до малко или много стереотипна благотворителност. Обобщава много добре това отклонение примиреното жалване на една болна: „Тук се отнасят с мен с любов, но майка ми се грижеще за мен с обич“. Любовта, която се ражда от Христовото Сърце, не може да оставя място на подобни разграничения. За да си набиете добре в главата ясно тази истина, съм проповядвал хиляди пъти, че нямаме едно сърце, за да обичаме Бог, и друго сърце, за да обичаме създанията: нашето бедно сърце, от плът, обича с човешка обич, която, ако е единена с Христовата любов, е и свръхестествена. Това, не друго, е братолюбието, което трябва да караме да расте в душата и което ще ни отведе дотам да откриваме в другите образа на Господ.

Братолюбието е универсално

„Казвайки „ближен“ — обяснява св. Лъв Велики — „не трябва да се разбират само онези, които са свързани с нас от приятелски или роднински връзки, а абсолютно всички хора, с които имаме сходна природа… Действително, само един е Авторът, Който ни е оформил, един само Създателят, Който ни е оживотворил, и всички имаме и се радваме на едно и също небе и един и същ въздух, едни и същи дни и едни и същи нощи. Въпреки че има добри и лоши, справедливи и несправедливи, все пак, Бог е еднакво щедър и благосклонен с всички“ [св. Лъв Велики, Sermo XII, 2].

Ние, Божиите чеда, се изграждаме в практикуването на новата заповед, учим се в Църквата да служим и да не ни служат и сме в състояние да обичаме човечеството по нов начин, който всички ще открият, че е плод на Христовата благодат. Нашата любов не трябва да се бърка със сантименталността, нито с чистото другарство и дори със слабо ясното желание да помагаме на другите, за да докажем на самите себе си превъзходството си. Това е да умеем да съжителстваме с ближния, да почитаме — настоявам — Божия образ, вкоренен във всеки човек, правейки така, че и той да го съзерцава и така да умее да се отправя към Христос.

Затова универсалност на братолюбието означава универсалност на апостолското дело; наша способност да превръщаме в дела и сериозно величествения ангажимент на Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“.

Ако трябва да се обичат и враговете — имам предвид онези, които ни считат за свои врагове: що се отнася до мен, не се чувствам враг на нищо и на никого — с по-голямо основание ще трябва да обичаме онези, които са просто далечни, онези, които са ни по-малко симпатични, онези, които поради езикови, културни и причини на възпитание изглеждат моя или твоя противоположност.

За каква любов става въпрос? Свещеното Писание говори за „dilectio“, за да накара да се разбере добре, че не се отнася само към сетивната обич. „Dilectio“ изразява по-скоро силна решителност на волята. Действително, „dilectio“ произлиза от „electio“, „избор“. Бих прибавил, че да обичаш по християнски означава да искаш да обичаш, да се решаваш в Христос да търсиш доброто на душите без дискриминации от всякакъв вид, осигурявайки им най-вече най-доброто нещо: да ги отвеждаш до познаване на Христос, да ги влюбваш в Него.

Господ ни постиква: „Обичайте враговете си… и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“. Можем да не се чувстваме по човешки привлечени от хората, които биха ни отблъснали, ако се доближим до тях. Но Исус изисква от нас да не отвръщаме на злото със зло; да не изпускаме случаите да служим на другите с цялото сърце, макар да ни коства; да не преставаме никога да ги имаме предвид в нашите молитви. „Dilectio“, братолюбието, придобива още по-затрогващи нюанси, когато се отнася към нашите братя по вяра и особено към онези, които по божествено разпореждане работят по-близо до нас: родителите, съпругът или съпругата, децата и братята, приятелите и колегите, съседите. Ако я нямаше тази обич, тази благородна и чиста човешка любов, отредена на Бог и основана в Него, не би имало братолюбие.

Как се проявява любовта

Обичам да слушам тези думи, които Светият Дух ни е предал чрез пророк Исаия: „Discite benefacere“, научете се да правите добро. Прилагам това насърчение към различните аспекти на нашата духовна борба, защото християнският живот не може никога да бъде даден за завършен, щом израстването в добродетелите е последствие от един ефективен и всекидневен ангажимент.

В която и да е гражданска дейност как се научаваме? Преди всичко преценяваме целта, която трябва да постигнем, и средствата, които трябва да използваме. След това прилагаме с постоянство такива средства, опитвайки и опитвайки пак, докато създадем вкоренено и солидно разположение на духа. И докато се учим на нещо, откриваме много други неща, на които не сме подозирали съществуването и които ни стимулират да продължим работа, без да казваме никога „стига“.

Любовта към ближния е проява на любовта към Бог. Затова в усилието да ставаме по-добри в тази добродетел не можем да си поставяме никакво ограничение. С Господ единствената мярка е да обичаме без мярка. От една страна, защото няма да успеем никога да отвърнем на това, което Той е направил за нас; от друга, защото и любовта на Бог към създанията се проявява така: свръхизобилна, непресметлива, безгранична.

Всички онези, които са разположени да отворят за Него слушането на душата — и ние сме от тях — Исус учи в проповедта на планината на божествената заповед за братолюбието. И като обобщение заключава: „Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“.

Милосърдието не се ограничава до чисто отношение на състрадание: милосърдието е свръхизобилие на братолюбие, което едновременно води със себе си свръхизобилие на справедливост. Милосърдие означава да поддържаме сърцето в жива плът, по човешки и свръхестествено завладяно от силна, самопожертвователна, великодушна любов. Св. Павел в своя химн на любовта говори за нея така: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“.

Една от първите конкретни прояви на братолюбието се състои в открехването към душата на пътищата на смирението. Ако считаме искрено, че сме нищо; ако си даваме сметка, че без божествената помощ най-слабото, най-незначителното от създанията би било по-добро от нас; ако се виждаме способни на всички грешки и на всички ужаси; ако знаем, че сме грешници, макар че се борим ангажирано, за да се разграничим от толкова много невярност…, как можем да мислим лошо за другите, как можем да подхранваме в сърцето фанатизъм, нетолерантност, високомерие?

Смирението ни води почти за ръка до онзи начин да се отнасяме с ближния, който е най-добрият от всички: да разбираме всички, да умеем да съжителстваме с всички, да извиняваме всички, да не създаваме разделения, нито бариери; да се държим — винаги! — като инструменти на единение. Ненапразно дълбоко в човека съществува силен копнеж за мир, за единение със себеподобните, за взаимно уважение на правата на човека в перспектива, която води до братство. Това е отражение на това, което е най-ценно в човешкото положение: ако всички сме Божии чеда, братството не се свежда до клише или до илюзорен идеал - блести като трудна, но реална цел.

Пред циниците, пред скептиците, пред безразличните, пред всички онези, които са направили от своето малодушие умствена дреха, ние, християните, трябва да доказваме, че е възможно да се обича. Може би християнската любов ще трябва да преодолява много трудности, защото човекът е бил създаден свободен и е в негова власт да се противопоставя безполезно и горчиво на Бог: но християнското поведение е възможно и реално, защото се ражда като необходимо последствие на любовта на Бог към нас и на нас към Бог. Ако ти и аз го искаме, и Исус го иска. Тогава ще разберем в цялата им дълбочина и в цялата им плодотворност болката, жертвата, безкористната отдаденост във всекидневния живот.

Да упражняваш братолюбието

Би съгрешил в наивност този, който мисли, че изискванията на християнското братолюбие са лесни за изпълнение. Съвсем различна е панорамата, която се явява пред нас, ако разглеждаме обичайното поведение на обществото и, за съжаление, ако погледнем и вътре в Църквата. Ако любовта не принуждаваше да се мълчи, всички биха могли да направят дълги списъци на разделения, на конфликти, на несправедливости, на злословия, на коварства. Трябва да го признаем с простодушие, за да се опитваме да прилагаме подходящия лек, който трябва да се приведе в личното усилие да не раняваме, да не се отнасяме зле, да поправяме, без да режем.

Това не са нови неща. Няколко години след Христовото възнесение на небето, когато почти всички апостоли изминавали още пътищата на света и навсякъде царял великолепен кипеж на вяра и на надежда, още тогава мнозина започвали да се отклоняват, да не преживяват братолюбието на Божествения Учител.

„Щом има помежду ви завист, раздори и разногласия“ — пише св. Павел до коринтяните — „не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки? Защото, щом един говори: „Аз съм Павлов“, а друг: „Аз съм Аполосов“, не сте ли плътски“ хора, които не разбират, че Христос е дошъл, за да преодолее всички тези разделения? „Какво е, прочее, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то според колкото всекиму от тях Господ е дал?“.

Апостолът не отхвърля различието: всеки е получил от Бог своя собствен дар, някои по един начин, други по друг. Но тези разлики трябва да бъдат поставяни в служба на благото на Църквата. В този миг се чувствам подтикнат да помоля Господ — присъединете се, ако искате, към тази моя молитва — да не позволява в Неговата Църква липсата на любов да разпръсва плява в душите. Братолюбието е солта на апостолското дело на християните: ако стане безвкусна, как ще можем да се явим пред света и да обясним с високо вдигната глава, че „тук е Христос“?