Списък на параграфи

Сега, докато ви говоря и всички заедно разговаряме с Бог, нашия Господ, аз просто изразявам на глас своята лична молитва – обичам много често да припомням това. Вие също трябва да се стремите да развивате вашата молитва във вашите души при каквито и да са обстоятелства – дори при такива като днешните например, когато ни се налага да обсъждаме тема, която на пръв поглед не изглежда особено подходяща за един диалог на любовта, каквото е нашето събеседване с Господ. Казах на пръв поглед, тъй като всичко, което ни се случва, всичко, което се разиграва около нас, може и трябва да бъде тема за наше размишление.

Трябва да ви говоря за времето, за това време, което преминава. Няма да повтарям познатото твърдение, че една година повече е всъщност една година по-малко… Също така няма да ви предложа да питате хората например какво мислят за отминаването на дните, защото вероятно биха ви отговорили нещо от рода на: младост, Божие съкровище, нещо, което минава, за да не се върне… Но не изключвам да чуете и отговор, съдържащ по-голям свръхестествен заряд.

Не желая и да се спирам – с притурени носталгични нотки - върху конкретното обстоятелство на краткотрайността на човешкия живот. Тази бързопреходност на земното преминаване би трябвало да ни подбужда нас, християните, да оползотворяваме по-добре времето, изобщо да не се боим от нашия Господ, а още по-малко пък да приемаме смъртта като злополучен завършек. Една година, завършила с благодатта и милосърдието на Бог – това се е казало по хиляди начини, повече или по-малко поетични, е още една крачка, която ни приближава към Небето, нашата окончателна родина.

Мислейки за това положение, много добре разбирам възгласа на свети Павел към коринтяните: Времето е кратко^[1]. При праволинейния християнин тези думи отекват в най-съкровеното на сърцето като упрек за липсата на щедрост и като непрекъснато приканване към вярност. Наистина, кратко е нашето време, за да обичаме, за да даряваме, за да поправяме простъпките си. Следователно не е благоразумно да го пропиляваме, нито да го хвърляме на вятъра; не бива да похабяваме този отрязък от света, който Бог е поверил на всеки от нас.

^[1] Срв.1 Кор. 7:29.

Нека отворим Евангелието от свети Матей, глава 25: „Тогава царството небесно ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца; пет от тях бяха мъдри, а петте неразумни“^[1]. Евангелистът разказва, че мъдрите са оползотворили времето. Благоразумно взимат масло в съдовете си и са готови, когато ги повикват: „Ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете“^[2]. Те увеличават пламъка и радостно отиват да го посрещнат.

Ще дойде онзи ден, който ще бъде последен и който не ни плаши. Твърдо уповавайки се на Божията благодат, ние още отсега сме готови – с достойнство, с решителност, с любов и в баналните занимания – да се явим на тази среща с Господ, носейки запалени светилниците си. Защото ни очаква голям празник на Небето. „Ние сме, скъпи братя, тези, които участваме в сватбата на Словото; ние, които вярваме в Църквата, които се храним от Светото писание, които се радваме, че Църквата е единена с Бог. Помислете сега, моля ви, дали сте дошли на тази сватба със сватбарски дрехи – вгледайте се внимателно в своите мисли“^[3]. Уверявам ви и вас, уверявам и себе си, че тази сватбарска дреха ще бъде изтъкана с Божията любов, която сме съумели да опазим и в най-дребните неща. Понеже е работа на влюбените да се грижат за детайлите дори в привидно незначителните действия.

^[1] Мат. 25:1-2.

^[2] Мат. 25:6.

^[3] Свети Григорий Велики, Проповеди по Евангелията, 38, 11 (PL 76, 1289).

В началото на Страстната седмица сме, наближава часът в който изкуплението на цялото човечество се извърши на Голгота. Това ми се струва особено благоприятно време ти и аз да се спрем върху начина, по който Исус, нашия Господ, ни е спасил, да съзерцаваме Неговата наистина необяснима любов към нас, клетите създания, направени от пръстта на земята.

„Помни, че си прах и в прах ще се превърнеш”^[1] ни предупреждава нашата майка Църквата в началото на Великия пост, с цел никога да не забравяме, че сме нещо незначително, че един ден нашето тяло – сега толкова жизнено – ще изчезне подобно на праха, който вдигат краката ни при ходене; „Ще се разпилее като мъгла, разгонена от лъчите на слънцето”^[2].

⃰ Проповед, произнесена на 4 април 1955 г., Велики понеделник.

[1] Думи при ритуала на поръсване с пепел на Пепеляна сряда, срв. Бит. 3:19.

^[2] Прем. 2:4.

Примерът на Христос

Бих искал, след като ви припомних така сурово нашата лична незначителност, да възхваля пред вас един друг аспект – Божественото великодушие, което ни крепи и ни възвисява. Чуйте думите на апостола: „Защото вие знаете милостта на Господа Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия”^[1]. Спокойно разгледайте примера на Учителя и веднага ще разберете, че разполагаме с обширна тема, по която можем да размишляваме цял живот, за да извлечем конкретни и искрени решения да бъдем по-всеотдайни. Защото целта, която трябва да достигнем – не я губете никога от поглед – е всеки от нас да се отъждестви с Исус Христос, Който, както вече чухте, стана беден заради теб, заради мен, и пострада, давайки ни пример, за да вървим по Неговите стъпки^[2].

^[1] 2 Кор. 8:9.

^[2] Срв. 1 Петр. 2:21.