Списък на параграфи

Изброяваме набързо някои човешки добродетели. Знам, че във вашата молитва към Господ ще се сетите и за много други. А сега бих искал да се спра за малко върху едно чудно качество – великодушието.

Великодушие – велика душа, голяма душа, в която мнозина намират място. Това е силата, която ни предразполага да излезем от черупката си и да бъдем готови да подемем стойностни дела в полза на всички. Тесногръдието не вирее у великодушния; у него няма място за скъперничество, нито за егоистични сметки, нито за интересчийски интриги. Великодушният посвещава безрезервно своите сили на това, което наистина си заслужава; затова е способен да отдаде самия себе си. Не се задоволява просто да дава: той отдава самия себе си. И така успява да разбере кой е най-големият израз на великодушие – да се отдадеш на Бог.

Напомням ви, че ако сте искрени, ако се показвате такива, каквито сте, ако се стремите към богоуподобяване чрез смирението, а не чрез гордостта, вие и аз ще се чувстваме уверени във всяка обстановка, ще можем да разправяме винаги за своите победи и ще се наречем победители, укрепени с тези съкровени победи на Божията любов, които носят спокойствието, щастието на душата, толерантността.

Смирението ще ни подбуди да извършим велики дела, но при условие да не загърбваме съзнаването на нашата нищета и да сме убедени в нашата духовна бедност, която се увеличава с всеки изминал ден. „Приеми без колебания, че си слуга, задължен да изпълнява безброй задачи. Не се хвали, че си наречен Божие чедо – нека признаем тази благодат, но да не забравяме за нашата природа; не се възгордявай, ако си се проявил като добър слуга, защото си сторил това, което е трябвало да направиш. Слънцето си върши работата, луната се подчинява, ангелите изпълняват мисията си. Инструментът, който Господ избра за езичниците, казва: „Не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия” (1 Кор. 15, 9). Ние също не бива да искаме сами да се хвалим”^[1] с нашите заслуги – винаги жалки.

^[1] Свети Амброзий, ExpositioEvangeliisecundumLucam (Изложение на Евангелие от Лука – б. пр.), 8, 32 (PL 15, 1774).

„Исус се спря и заповяда да го повикат“. Някои съвестни хора от навалицата казват на слепеца: „Дерзай, стани, вика те“. Това е християнското призвание! Обаче Божият повик не е само един. Нещо повече, Господ ни търси във всеки миг: „Стани — казва ни, — излез от леността си, от удобството си, от дребнавия си егоизъм, от малките си незначителни проблеми. Откъсни се от земята, ти, който стоиш там отпуснат, тесногръд, безформен. Спечели височина, тежест, обем и свръхестествен поглед“.

Онзи човек „хвърли горната си дреха, стана и дойде при Исуса“. Захвърлил горната дреха! Не знам дали някога си се оказвал във военна зона. На мен се е случвало преди много години да минавам понякога по бойното поле, няколко часа след края на някое сражение; и там, изоставени на земята, имаше завивки, манерки и раници, пълни със семейни спомени: писма и снимки на скъпи хора…! И не принадлежаха на разгромените: бяха на победителите! Всички онези неща представляваха тежест да се тича по-бързо да се преодоляват вражеските позиции. Както за Вартимей да тича след Христос.

Не забравяй, че за да стигнеш до Христос е необходима жертва; да хвърлиш всичко, което заема много място, завивка, раница, манерка. Така ти трябва да напредваш в борбата за Божията слава, в тази война на любов и на мир, с която искаме да разпростираме Христовото царство. За да служиш на Църквата, на Римския Папа и на душите, трябва да бъдеш готов да се откажеш от всичко, което заема много място; да останеш без онази завивка, която е защита в суровите нощи; без онези скъпи семейни спомени; без прохладата на водата. Урок по вяра, урок по любов. Защото Христос трябва да бъде обичан така.

Молитва, диалог

Вече сме навлезли в пътищата на молитвата. Как да продължим? Забелязали ли сте, че някои — мъже и жени, — когато говорят, сякаш говорят със самите себе си, слушайки се със задоволство? Това е почти непрестанно многословие, монолог, който настоява непрекъснато върху проблемите, които ги притесняват; те обаче не търсят средствата, за да ги решат, защото ги подтиква може би единствено нездравото желание да им се съчувства или да им се възхищават. Човек би казал, че не искат друго.

Когато наистина искаме да отворим сърцето, ако сме искрени и простодушни, търсим съвета на хората, които ни обичат, които ни разбират: обръщаме се към баща си, към майка си, към съпруга, към съпругата, към брат си, към приятеля. Това е вече диалог, макар че често желаем, отколкото да слушаме, да се отваряме, да разказваме онова, което ни се случва. Трябва да започнем да се държим така с Господ, със сигурността, че Той ни слуша и ни отговаря; ще Му обръщаме внимание и ще отваряме нашата съвест към смирен разговор, в който ще Му предаваме, изпълнени с упование, всичко, което трепти в ума ни и в сърцето ни: радости и тъги, надежди, болки, победи и поражения и дори най-незначителните подробности от нашия ден. Защото ще имаме съзнанието, че всичко, което ни засяга, интересува нашия небесен Отец.