Списък на параграфи

Мнозина се захващат, малцина довеждат нещата докрай… И сред тези малцина би трябвало да сме ние, които се стараем да постъпваме като синове Божи. Не забравяйте: само делата, извършени с любов и приключени успешно, заслужават похвалата на Господ, намерила място в Светото писание: „Краят на една работа е по-добър от началото й”^[1].

Може би вече сте чували в други беседи този забавен случай. Все пак бих искал отново да ви го припомня, понеже е много показателен и поучителен. Веднъж търсех в книгата с ритуали на Римската църква формулата за благославяне на последния камък на една сграда – този, който обема в себе си като символ дългогодишния тежък, усилен и упорит труда на много хора. Много се зачудих, като забелязах, че такава няма. Трябваше да се задоволя с една обща благословия. Признавам си, че ми изглеждаше невъзможно да има такъв пропуск и отново прочетох бавно, но напразно, съдържанието на книгата.

Доста християни вече не са така убедени, че пълнотата на живота, която Господ изисква от Своите деца, налага голямо старание при осъществяването на техните задачи, с което трябва да осветят дори най-дребните детайли.

Не можем да поднесем на Господ нещо, което да не е съвършено – поне според ограничените човешки възможности – което да има недостатък, което да не е внимателно изпълнено и в най-дребните детайли. Бог не приема калпавите работи. „Никакво животно, което има недостатък, не принасяйте (Господу)”, предупреждава Светото писание, „защото с това няма да придобиете благоволение”^[2]. Затова работата на всеки от нас, ангажираща нашите дни и нашите сили, следва да бъде приношение, достойно за Създателя, дело на Бог и дело за Бог. Накратко казано, работата ни следва да бъде образцова, безупречна.

⃰ Проповед, произнесена на 6 февруари 1960 г.

[1] Екл. 7:8.

^[2] Лев. 22:20.

Работата като участие в Божията съзидателна сила

Веднага след своето създаване човекът е трябвало да работи. Това не си го измислям аз. Стига да прелистим първите страници от Библията, ще прочетем, че преди грехът да влезе в света и вследствие на това провинение да дойдат смъртта, мъките и нищетата^[1], Бог направи Адам от земна пръст и създаде за него и за децата му този така хубав свят – градина, с цел „да я обработва и да я пази”^[2].

Следователно би трябвало да сме убедени, че трудът е една дивна реалност, която ни е била наложена като неумолим закон, на който всички – по един или друг начин сме подвластни, макар че някои се опитват да се измъкнат. Добре го запомнете: това задължение не се е появило като последствие от първоначалния грях, нито се свежда до някакво откритие на модерните времена. Става дума за едно необходимо средство, което Бог ни поверява тук, на земята, за да изпълни със съдържание дните ни и за да ни направи съучастници в Своята съзидателна мощ, та да изкарваме прехраната си и същевременно да берем „плод за вечен живот”^[3]: „човек се ражда, за да страда, както искрите – за да летят нагоре”^[4].

Сигурно ще ми кажете, че са минали много векове и малцина мислят по този начин и че мнозинството – ако се впрегне да работи, го върши по разнообразни причини: едни – за пари, други – за да издържат семействата си, трети – за да заемат висок обществен пост, или за да развият способностите си, или за да задоволят неморалните си страсти, или за да съдействат на обществения прогрес. Изобщо те се отнасят към своите занимания като към някакво задължение, от което не могат да избягат.

Срещу това късогледо, егоистично и назадничаво схващане ти и аз трябва да си припомним и да припомним на останалите, че сме Божи деца, към които – подобно на героите от евангелската притча – нашият Отец е отправил поканата: „Чедо, иди днес работи на лозето ми”.^[5] Уверявам ви, че ако всеки ден се опитваме да приемаме по този начин личните си задължения – като Божия заръка, ще се научим да вършим нещата с най-голямото човешко и свръхчовешко съвършенство, на което сме способни. Може би някой път ще се разбунтуваме като големия син, който отвърна: „Не искам”^[6], но ще успеем да реагираме и разкаяни ще положим по-големи усилия за изпълнението на задачата.

^[1] Вж. Рим. 5:12.

^[2] Бит. 2:15.

^[3] Иоан. 4:36.

^[4] Иов. 5:7

^[5] Мат. 21:28

^[6] Мат. 21:29.

Простете ми това отклонение, и макар че не сме се отдалечили от темата, нека се върнем на водещата нишка. Трябва да бъдете убедени, че професионалното призвание е основна и неделима част от нашата природа на християни. Господ иска да сте свети на мястото, където се намирате; в работата, която сте избрали, по каквито и да са причини. За мен всяко занимание е добро и достойно – стига да не се противопоставя на Божия закон – и може да бъде въздигнато до свръхестествено ниво, т.е. да бъде влято в този поток на любовта, който определя живота на християнина.

Не мога да не се обезпокоя, когато някой, говорейки за работата си, приема мъченическо изражение и разправя, че е погълнат от нея не знам колко си часа на ден, а в действителност не върши и половината от работата на своите колеги, които може би са движени само от егоистични подбуди или от други чисто човешки мотиви. Всички тук събрани, които водим личен диалог с Исус, изпълняваме точно определена работа: лекар, адвокат, икономист… Замислете се малко за колегите си, които се отличават със своя професионален авторитет, със своята почтеност, със своята самоотвержена работа – нима те не посвещават през деня, а и през нощта много часове на това занятие? Няма ли какво да научим от тях?

Докато говоря, аз преценявам също така моето поведение и ви признавам, че когато си задавам този въпрос, изпитвам малко срам и веднага ме обзема желанието да моля Бог за прошка, мислейки за моя тъй слаб, тъй малодушен отклик на мисията, която Бог ни е поверил сред света. „Христос – пише един от Отците на Църквата – ни е заръчал да бъдем като светилници: за да се превърнем в учители на другите; за да действаме като квас; за да живеем като ангели сред хората, като възрастни сред децата, като духовни личности сред хора, които са само рационални; за да бъдем семе; за да дадем плод. Не би имало нужда да си отваряме устата, ако животът ни блестеше по такъв начин. Думите биха били излишни, ако демонстрирахме делата. Нямаше да има нито един езичник, ако бяхме истински християни.”^[1]

^[1] Свети Йоан Златоуст, InEpistolamIadTimotheumhomiliae (Проповеди върху Първо послание до Тимотея – б. пр.), 10, 3 (PG 62, 551).

Борете се срещу прекалената снизходителност, която всеки проявява към себе си. Бъдете взискателни! Понякога обръщаме прекалено внимание на здравето, на почивката, която не бива да ни липсва именно защото ни е необходима – за да се върнем на работа с обновени сили. Но тази почивка – писах го преди много години – не значи да не вършим нищо. Тя значи да се развличаме с дейности, които изискват по-малко усилия.

В други случаи използваме фалшиви извинения, за да не нарушим спокойствието си; забравяме за святата отговорност, тежаща на раменете ни; задоволяваме се да свършим само необходимото, за да претупаме работата; оставяме се да бъдем подведени от аргументирани нелепости, та да седим със скръстени ръце. А сатаната и неговите съюзници не излизат в отпуска. Чуй внимателно и размисли върху това, което пише свети Павел на християните, които служат като роби – той ги призовава да бъдат послушни на господарите си „не със слугуване само за очи като човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия, усърдно служейки, като че служите на Господа, е не на човеци”^[1].Какъв добър съвет – нека го следваме ти и аз!

Нека поискаме просветление от Исус Христос, нашия Господ, и да Го помолим във всеки момент да ни помага да откриваме Божествения смисъл, който превръща нашето професионално призвание в главната ос, върху която се основава и се движи нашето призвание за святост. В Евангелието ще прочетете, че Исус е бил познат като „дърводелецът, Марииният син”^[2]. Така и ние със свята гордост трябва да покажем с делата си, че сме работяги, хора на труда – мъже и жени!

Тъй като следва да се държим винаги като Божи посланици, трябва добре да помним, че не Му служим вярно, когато зарязваме задачите си, когато не споделяме с другите усилията и себеотрицанието при изпълнението на професионалните задължения, когато могат да ни посочат като безделници, несериозни, безотговорни, неорганизирани, мързеливи, негодни хора… Понеже този, който занемарява тези задължения – наглед по-маловажни, трудно ще се справи с онези в духовния живот, които са много по-тежки. „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото.”^[3]

^[1] Еф. 6:6-7.

^[2] Марк. 6:3.

^[3] Лук. 16:10.