Списък на параграфи

Нека се опитаме в дъното на сърцето да пробудим едно горещо желание, един силен стремеж да достигнем светостта, независимо че съзнаваме, че сме пълни с несъвършенства. Не се плашете – успоредно с напредването във вътрешния живот се забелязват по-ясно личните недостатъци. Става така, че получената благодат се превръща в нещо като лупа и тогава най-малката прашинка, най-дребното зрънце пясък придобиват гигантски размери, защото душата придобива Божията чувствителност и даже най-незначителната сянка смущава съвестта, която се радва единствено на чистотата на Бог. Сега кажи от дъното на сърцето си: Господи, наистина искам да бъда свят, наистина искам да бъда достоен Твой ученик и безусловно да Те следвам. И веднага трябва да се изпълниш с желанието да обновяваш всеки ден великите идеали, които те вдъхновяват в такива моменти.

Исусе, ако ние, които се събираме в Твоята любов, бяхме неотстъпчиви! Ако можехме да превъплътим в дела въжделенията, които самият Ти събуждаш в нашите души! Задавайте си често въпроса: За какво съм аз на земята? И така ще се стараете – пълни с любов - да вършите всичко съвършено: както големите дела, с които се заемате през деня, така и дребните банални нещица. Нека се взрем в примера на светците – хора като нас, от плът и кръв, със слабости и недостатъци, които съумяха да победят и да се победят от любов към Бог. Нека разгледаме поведението им и като пчелите, които от всеки цвят извличат най-ценния нектар, да се възползваме от техния опит. Вие и аз ще се научим да откриваме и толкова много добродетели у тези, които ни заобикалят – те ни дават уроци по трудене, по себеотрицание, по удовлетвореност – и няма да се спираме прекалено на техните недостатъци, а само когато се наложи да им помогнем с братско предупреждение.

Този, който съумее да бъде смел, не бърза да прибере плода на своята добродетел – той е търпелив. Смелостта ни помага да придобием тази човешка и Божествена добродетел на търпението. „С търпението си спасявайте душите си”.^[1]”Дали ще притежаваш душата си, зависи от търпението, което в действителност е основа и пазител на всички добродетели. Ние ставаме притежатели на душата чрез търпението, понеже едва когато се научим да владеем самите себе си, започваме да овладяваме това, което сме.”^[2] И точно това търпение ни подтиква да проявяваме разбиране спрямо другите с убеждението, че душите – подобно на хубавото вино – стават по-добри с времето.

^[1] Лук. 21:19.

^[2] Свети Григорий Велики, Homiliae in Evangelia, 35, 4 (PL 76, 1261).

Една от първите конкретни прояви на братолюбието се състои в открехването към душата на пътищата на смирението. Ако считаме искрено, че сме нищо; ако си даваме сметка, че без божествената помощ най-слабото, най-незначителното от създанията би било по-добро от нас; ако се виждаме способни на всички грешки и на всички ужаси; ако знаем, че сме грешници, макар че се борим ангажирано, за да се разграничим от толкова много невярност…, как можем да мислим лошо за другите, как можем да подхранваме в сърцето фанатизъм, нетолерантност, високомерие?

Смирението ни води почти за ръка до онзи начин да се отнасяме с ближния, който е най-добрият от всички: да разбираме всички, да умеем да съжителстваме с всички, да извиняваме всички, да не създаваме разделения, нито бариери; да се държим — винаги! — като инструменти на единение. Ненапразно дълбоко в човека съществува силен копнеж за мир, за единение със себеподобните, за взаимно уважение на правата на човека в перспектива, която води до братство. Това е отражение на това, което е най-ценно в човешкото положение: ако всички сме Божии чеда, братството не се свежда до клише или до илюзорен идеал - блести като трудна, но реална цел.

Пред циниците, пред скептиците, пред безразличните, пред всички онези, които са направили от своето малодушие умствена дреха, ние, християните, трябва да доказваме, че е възможно да се обича. Може би християнската любов ще трябва да преодолява много трудности, защото човекът е бил създаден свободен и е в негова власт да се противопоставя безполезно и горчиво на Бог: но християнското поведение е възможно и реално, защото се ражда като необходимо последствие на любовта на Бог към нас и на нас към Бог. Ако ти и аз го искаме, и Исус го иска. Тогава ще разберем в цялата им дълбочина и в цялата им плодотворност болката, жертвата, безкористната отдаденост във всекидневния живот.

Единственият път

Убедихме се, че братолюбието няма нищо общо с карикатурата, която понякога сме претендирали да правим от централната добродетел от живота на християнина. Е, и? Защо е необходимо да я проповядваме непрекъснато? Да не би да е задължителна тема, но с малко възможности да се привежда в конкретни факти?

Ако се огледаме, може би бихме имали мотив да считаме, че братолюбието е илюзорна добродетел. Но ако разглеждаш нещата с духовните очи, ще откриеш корена на толкова много безплодност: липсата на интензивни и постоянни взаимоотношения — лице в лице с Исус Христос, наш Господ; и липсата на уважение на делото на Светия Дух в душата, чийто първи плод е именно братолюбието.

Приемайки едно насърчение на апостола — „Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов“, един отец на Църквата добавя: „Обичайки Христос, ще понасяме лесно немощта на другите, също на тези, които още не обичаме, защото нямат добри дела“ [св. Августин, De diversis questionibus, LXXXIII, 71, 7].

Оттук се изкачва пътеката, която ни кара да растем в братолюбието. Ако мислим, че първото нещо, което трябва да направим, е да се упражняваме в хуманитарни дейности, в помощни работи, изключвайки любовта към Бог, бихме били в грешка. „Да не пренебрегваме Христос, за да се притесняваме за болестта на нашия ближен, понеже трябва да обичаме болния заради Христос“ [св. Августин, пак там].

Дръжте винаги поглед върху Исус, Който, без да престава да бъде Бог, понизи Себе Си, като прие образ на раб, за да може да ни служи, защото само в тази насока се открехват идеалите, които си струва да подхранваме. Любовта търси единението, отъждествяването с любимия човек: и присъединявайки се към Христос, ще бъдем привлечени от копнежа да подражаваме на Неговия живот на отдаденост, на неизмерима любов, на жертва до смърт. Христос ни поставя пред окончателната дилема: или да изхабим съществуването си по егоистичен и самотен начин, или да се посветим с всички сили на задача на служение.