Списък на параграфи

Вътрешен живот – това е едно изискване на призванието, което Учителят е положил във всички души. Трябва да бъдем свети – ще ви го кажа с един израз от моя район: без никакъв недостатък, изобщо истински християни, неподправени, готови да бъдат обявени за светци. Ако не сме такива, значи сме се провалили като ученици на Единствения учител. Освен това не забравяйте, че Бог – като се спря върху нас, като ни даде Своето благоволение да се борим за постигане на светостта посред света – ни възложи и задължението за апостолат. Разберете – дори от чисто човешка гледна точка, както казва един от отците на Църквата – загрижеността за душите избликва като логично следствие на нашето призвание; щом разберете, че нещо ви е било от полза, се опитвате да просветлите и останалите хора. Значи трябва да поискате и други да ви придружат по Господните пътища. „Ако отивате на форума или на баня и срещнете някой, който се чуди какво да прави, го каните да ви придружи. Приложете тази светска привичка и към духовното и когато отивате при Бог, не го правете сами“^[1].

Ако не искаме да си пропилеем напразно времето – особено с измислените извинения за трудностите, произлизащи от заобикалящия ни свят, каквито извинения съпровождат християнството още от установяването му – трябва добре да помним, че Исус Христос е свързал съвсем естествено качеството на вътрешния ни живот с резултатите от нашите действия за привличане на хората, които ни заобикалят. Христос е поставил светостта като условие за въздействието на апостолската дейност; поправям се – усилията да бъдем верни, защото не ще бъдем никога свети на земята. Изглежда невероятно, но Бог и човеците имат нужда ние да проявяваме непоколебима вярност без никакви компромиси, която да води до радикалните й прояви – без тънки сметки и не криво-ляво, да проявяваме една цялостна вярност на приетото християнско призвание, което практикуваме с особено старание.

^[1] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia (Проповеди по Евангелията – б. пр.), 6, 6 (PL 76, 1098).

Образцов професионален живот

Трябва да избягваме грешката да мислим, че апостолатът се свежда до изпълнението на някоя и друга набожна практика. Ти и аз сме християни, но едновременно и неразривно с това сме граждани и трудещи се – с ясни задължения, които следва да изпълняваме по образцов начин, ако наистина искаме да станем свети. Самият Христос ни подканя: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да свети пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния наш Отец.”^[1]

Служебната работа – каквато и да е тя, се превръща в светилник, който озарява вашите колеги и приятели. Затова често повтарям на тези, които се присъединяват към Опус Деи, и това важи за всички мои слушатели: какво ме интересува, че еди-кой си е добър мой син, т.е. добър християнин, щом е лош обущар? Ако не се стреми да изучи добре занаята си и да върши работата си старателно, няма да може да я освети, нито да я поднесе на Господ. А освещаването на всекидневната работа е главната ос на истинската духовност за онези, които – потопени в съвременната действителност – сме решени да поддържаме връзка с Бог.

^[1] Мат. 5:14-16.

Борете се срещу прекалената снизходителност, която всеки проявява към себе си. Бъдете взискателни! Понякога обръщаме прекалено внимание на здравето, на почивката, която не бива да ни липсва именно защото ни е необходима – за да се върнем на работа с обновени сили. Но тази почивка – писах го преди много години – не значи да не вършим нищо. Тя значи да се развличаме с дейности, които изискват по-малко усилия.

В други случаи използваме фалшиви извинения, за да не нарушим спокойствието си; забравяме за святата отговорност, тежаща на раменете ни; задоволяваме се да свършим само необходимото, за да претупаме работата; оставяме се да бъдем подведени от аргументирани нелепости, та да седим със скръстени ръце. А сатаната и неговите съюзници не излизат в отпуска. Чуй внимателно и размисли върху това, което пише свети Павел на християните, които служат като роби – той ги призовава да бъдат послушни на господарите си „не със слугуване само за очи като човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия, усърдно служейки, като че служите на Господа, е не на човеци”^[1].Какъв добър съвет – нека го следваме ти и аз!

Нека поискаме просветление от Исус Христос, нашия Господ, и да Го помолим във всеки момент да ни помага да откриваме Божествения смисъл, който превръща нашето професионално призвание в главната ос, върху която се основава и се движи нашето призвание за святост. В Евангелието ще прочетете, че Исус е бил познат като „дърводелецът, Марииният син”^[2]. Така и ние със свята гордост трябва да покажем с делата си, че сме работяги, хора на труда – мъже и жени!

Тъй като следва да се държим винаги като Божи посланици, трябва добре да помним, че не Му служим вярно, когато зарязваме задачите си, когато не споделяме с другите усилията и себеотрицанието при изпълнението на професионалните задължения, когато могат да ни посочат като безделници, несериозни, безотговорни, неорганизирани, мързеливи, негодни хора… Понеже този, който занемарява тези задължения – наглед по-маловажни, трудно ще се справи с онези в духовния живот, които са много по-тежки. „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото.”^[3]

^[1] Еф. 6:6-7.

^[2] Марк. 6:3.

^[3] Лук. 16:10.

Не говоря за въображаеми идеали. Придържам се към една много конкретна действителност, която е от особено значение, способна да промени и най-езическата, и най-враждебната към Божествените повели обстановка – както се случи в началните години от ерата на нашето спасение. Насладете се на думите на един неизвестен автор от онези години, който описва накратко величието на нашето призвание с тези думи: християните „са за света това, което е душата за тялото. Те живеят в света, но не са светски, така както душата е в тялото, но не е телесна. Те обитават във всички селища, както душата се намира във всички части на тялото. Действат чрез духовния си живот, без да се открояват, както прави душата чрез своята същност… Живеят като странници сред тленните неща с надеждата за вечното небе, както безсмъртната душа живее сега в едно смъртно тяло. Те се умножават ден след ден от гоненията, както душата се разхубавява от умъртвенията… И не е редно християнинът да напусне мисията си в света, както на душата не й е разрешено да се отдели доброволно от тялото.”^[1]

Следователно ще сбъркаме пътя, ако не обръщаме внимание на всекидневните занимания. И там ни очаква Господ. Бъдете сигурни, че посредством обстоятелствата в обикновения живот – подредени или позволени от Провидението според Неговата безкрайна мъдрост – ние, хората, трябва да се доближаваме до Бог. Няма да постигнем тази цел, ако не се стремим добре да изпълняваме нашите задачи; ако не постоянстваме с устрем в заниманията, захванати с човешки и със свръхестествени мечти; ако не вършим работата си като най-добрия и ако е възможно – а мисля, че може, ако ти наистина го желаеш – дори по-добре от най-добрия, тъй като ще използваме всички честни земни средства, а и необходимите духовни, за да поднесем на нашия Господ едно изкусно дело, изпълнено с изящество и майсторство.

^[1]EpistolaadDiognetum (Писмо до Диогнет – б. пр.), 6 (PG 2, 1175).

„Можем!“^[1] Можем да победим и в тази битка с помощта на Господ. Бъдете убедени, че не е трудно работата да се преобрази в молитвен диалог. Трябва само да го пожелаем и да се постараем да го сторим – Бог вече ни чува, вече ни окуражава. Така постигаме духовността на съзерцателните души сред всекидневната работа! Защото придобиваме увереността, че Той ни гледа, като между другото пожелава от нас едно ново превъзмогване: някоя малка жертвичка, една усмивка за натрапилия се човек; захващане с най-неприятната, ала най-належащата къщна работа; съблюдаване на установения ред, постоянствайки при изпълнението на задълженията, макар че би било много по-лесно да се отхвърлят; да не се оставя днешната работа за утре. И всичко това – за да Му угодим на Него, на нашия Бог Отец! И може би ще сложиш на масата си или на някое друго място - което не привлича вниманието, но което на теб ще ти служи като отправна точка за съзерцателния дух – разпятието, което вече е станало за твоята душа и за твоя ум помагалото, откъдето учиш уроците за трудовия ти пост.

Ако се решиш – без да се държиш необичайно, без да напускаш света, а изпълнявайки своите обичайни задължения – да поемеш по тези пътища на съзерцание, веднага ще се почувстваш като приятел на Учителя, получил Божествената заръка да проправя на земята Божите пътеки за цялото човечество. Истина е; с тази своя работа ще допринесеш Христовото царство да се разпростре по всички континенти. Така ще следват един подир друг часовете на работа, поднесени за далечните народи, които се раждат за вярата, за народите от Изтока, варварски възпрепятствани да изповядват свободно своята вяра, за страните със стара християнска традиция, в които сякаш е отслабнала светлината на Евангелието и душите се лутат в мрака на невежеството… Ето каква стойност придобива този час работа – времето, в което продължаваш със същото старание да работиш още мъничко, още няколко минути – докато приключиш работата. И така по един прост и практичен начин превръщаш съзерцанието в апостолат, правиш го властно желание на сърцето, което бие в съзвучие с нежното и милосърдно сърце на Исус, нашия Господ.

^[1] Мат. 20:22.

Апостолско дело в обичайния живот

Да дойдем сега на другия риболов, този, който се случил след страданията и смъртта на Исус. Св. Петър се е отрекъл три пъти от Божествения Учител и е плакал със смирено разкаяние; пеенето на петела му напомнило предупрежденията на Господ и той поискал прошка от дълбините на сърцето. Докато чака, съкрушен, обещанието за възкресение, упражнява своя занаят и ходи да лови риба. „По отношение на този риболов ни питат често защо св. Петър и Зеведеевите синове се върнали към заниманието, което имали преди Божия повик. Действително, били рибари, когато Исус им казал: „;Вървете след Мене, ще ви направя ловци на човеци“. На тези, които се изненадват от това поведение, трябва да се отговори, че на апостолите не било забранено упражняването на професията им, ставайки дума за законно и честно нещо“ [св. Августин, In Ioannis Evangelium tractatus, 122, 2].

Апостолското дело, тревога, която изгаря вътрешно християнина от улицата, не е нещо различно от всекидневната работа: бърка се с всекидневния труд, когато той е превърнат в повод за лична среща с Христос. В този труд, ангажирайки се лакът до лакът в самите проблеми на нашите другари, на нашите приятели, на нашите роднини, ще можем да им помагаме да стигат до Христос, Който ни очаква на брега на езерото. Като св. Петър, преди да бъде апостол, рибар; след като бил избран за апостол, рибар. Преди и след това — една и съща професия.

Какво се променя тогава? Променя се хоризонтът на душата — защото в нея е влязъл Христос, така, както се е качил на лодката на св. Петър; панорамата става обширна и сърцето се изпълва с амбиция да служи и с необуздано желание да известява на всички създания „magnalia Dei“, чудните неща, които Господ извършва, когато не Му пречим. И не искам да изпускам случая да напомня, че „трудът“ — така да се каже — „професионален“ на свещениците е „божествена и обществена служба“, която прониква силно в цялата им дейност дотам, че по принцип, ако един свещеник има време да се посвещава на друга работа, която да не е точно свещеническа, може да бъде сигурен, че не изпълнява задълженията на своята служба.

„Бяха заедно Симон Петър и Тома, наричан Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и други двама от учениците Му. Симон Петър им казва: „Отивам да ловя риба“. Казват му: „Ще дойдем и ние с тебе“. Излязоха и веднага се качиха на кораба, ала нищо не уловиха през нея нощ. А когато се вече разсъмна, Исус застана на брега“.

Минава до апостолите, до души, които са се отдали на Него: и те не си дават сметка за това. Колко пъти Го има Христос, и то не до нас, а в нас; и все пак, живеем толкова човешки живот! Христос е близо, но Неговите чеда не Му отправят поглед на обич, нито дума на любов, нито Му посвещават дело на усърдие.

От друга страна, кой е казал, че за да говорим за Христос, за да разпространяваме Неговото истинско учение, е необходимо да се правят специални и странни неща? Живей своя обикновен живот, работи там, където вече си, изпълнявай задълженията на състоянието си и изпълнявай докрай задълженията, отговарящи на професията ти или на занаята ти, узрявайки, ставайки по-добър всеки ден. Бъди верен, разбиращ спрямо другите, взискателен към самия себе си. Бъди с аскетичен дух и весел. Ще бъде това твоето апостолско дело. И без ти да разбираш защо, имайки предвид твоята нищожност, хората от твоята среда ще те търсят и ще разговарят с теб по естествен, простодушен начин — на излизане от работа, на семейна сбирка, в автобуса, разхождайки се или няма значение къде: ще говорите за безпокойствата, които се намират в сърцето на всички, макар че понякога някои не искат да си дават сметка за тях. Ще ги разберат по-добре, когато започнат да търсят Бог наистина.

Помоли Мария, „Regina apostolorum“, да те подтиква да бъдеш участник в тревогата „на сеене и на риболов“, която трепти в Сърцето на нейния Син. Уверявам те, ако започнеш, че ще видиш, като галилейските рибари, лодката пълна, а Христос на брега, Който те очаква. Защото уловът е Негов.