БОРБИ

Не всички могат да бъдат богати, учени, известни… всички обаче — да, всички — сме призвани към светостта.

За да бъдем верни на Бога, трябва да се борим. Това е борба на тяло срещу тяло, на човек срещу човек — старият човек срещу новия човек — част по част, без отстъпление.

Не отричам, че това изпитание се оказва доста тежко: трябва да изкачиш едно голямо нагорнище.

Какъв съвет да ти дам? — Повтаряй думите: „Omia in bonum“ — „всичко, което се случва е за мое добро…“. Затова, ето правилното заключение: приеми това, което ти тежи толкова много, като една благоприятна възможност.

Днес не е достатъчно да има добри мъже и жени. Освен това не е достатъчно добър онзи, който се задоволява да бъде само „добряк“: необходимо е да бъде „революционер“!

Сред този консумизъм, сред езическите и материалистически ценности, които ни предлагат, Христос иска антиконформисти, бунтовници в името на Обичта!

Истинското желание за постигане на светостта не признава нито почивка, нито покой.

В своя живот някои се държат така, сякаш Господ е говорил за великодушие и почтеност само на онези, на които не би им струвало нищо — а такива не съществуват! — или на онези, които нямат нужда да се борят. Забравят обаче, че Исус е казал на всички: „Царството Божие се взема насила“, чрез постоянната духовна борба.

Каква жажда за реформи у мнозина! Не би ли било по-добре да се променим всички поотделно, за да изпълним точно онова, което ни е заповядано?

Потапяш се в изкушенията, излагаш се на опасност, играеш си с погледа и с въображението, говориш… глупости. — А после се учудваш, че те нападат съмнения, чувство за вина, смущения, тъга и униние.

— Трябва да признаеш, че си твърде непостоянен.

След първоначалния ентусиазъм дойде несигурността, колебанието, страхът. — Тревожат те учението, семейството, материалните проблеми и преди всичко мисълта, че не умееш нищо, че не си нужен, че ти липсва житейски опит.

Ще ти дам едно сигурно средство, за да преодолееш тези страхове — изкушения, внушени от дявола или от твоята липса на великодушие

— презри ги, заличи от паметта си тези спомени. Божественият Учител ни заповяда решително преди двадесет века: „Не обръщай поглед назад!“.

Трябва да храним в душите си истинско отвращение към греха. Господи — повтори със съкрушено сърце — никога вече да не Те обиждам!

Не се учудвай обаче, ако усещаш тежестта на твоето бедно тяло и на човешките страсти: би било глупаво и по детски наивно, ако едва сега си забелязал, че „тези неща“ съществуват. Твоята нищета не е препятствие, а подтик, за да се доближиш повече до Бога, за да Го търсиш настойчиво, защото Той е този, който ни очиства.

Ако въображението ти разпалено кръжи около теб самия, то създава илюзорни представи, фантазии, които по принцип не са подходящи за твоя път, но приятно те разсейват, охлаждат те и те отдалечават от Божието присъствие. — Суета.

Ако въображението ти се върти около другите, лесно падаш в порока да съдиш — без да имаш това право — и тълкуваш поведението им по начин ограничен и недостатъчно обективен.

— Дръзки съждения.

Ако въображението ти кръжи около твоите качества, около твоето красноречие или около чувството на възхищение, което предизвикваш у другите, излагаш се на опасност да загубиш правотата в намерението и да отстъпиш място на гордостта.

Изобщо, да дадеш воля на въображението, води до загуба на време, но освен това, когато не успяваш да го овладееш, то отваря път на един поток от волни изкушения.

Не пренебрегвай нито за ден борбата против греховните помисли!

Не бъди толкова наивно глупав, мислейки, че трябва да страдаш от изкушения, за да бъде сигурно постоянството в твоя път. Същото би било, ако пожелаеш да спрат сърцето ти, за да покажеш, че искаш да живееш.

Не разговаряй с изкушенията. Нека ти повторя: имай смелостта да избягаш и силата да не мериш твоята слабост, след като помислиш докъде би могъл да стигнеш. Режи, без да правиш отстъпки.

Нищо не те извинява. Вината е само твоя. Ако знаеш — ти знаеш колко малко трябва — че по този път, с тези четива, с тази компания… можеш да се погубиш, защо упорстваш да мислиш, че това е прекият път, който улеснява твоето изграждане или помага на лич

ността ти да узрее?

Промени коренно плановете си, дори и да ти струва повече. Намали обичайните развлечения. Вече е време да се държиш като отговорен човек.

Много наскърбява Бога безсъвестното поведение на мнозина — мъже и жени — които не правят усилие да избягват съзнателните малки грехове. Нормално е — мислят, оправдавайки се — защото в тези препятствия се спъваме всички!

Чуй ме добре: по-голямата част от онази сбирщина, която осъди Христос и Го изпрати на смърт, също започна само с викане — като другите! — с отиването в Гетсиманската градина — заедно с другите!…

Накрая, подтиквани от онова, което правеха „всички“, не можаха и не поискаха да се върнат назад… и разпнаха Исус!

Ето, след двадесет века, още не сме се поучили.

Имаш много, твърде много емоционални върхове и спадове.

Причината е ясна: до сега водеше един лесен живот и все още не искаш да си дадеш сметка, че между „въздушните кули“ и „отдадеността“ има голяма разлика.

Понеже със сигурност — рано или късно — ще се сблъскаш с очевидността на твоето собствено нищожество, искам да те предпазя от някои изкушения, които на този етап, дяволът ще ти внуши и които трябва да пропъдиш незабавно: мисълта, че Бог те е забравил, че твоето призвание за апостол е въображаемо или, че бремето на страданията и на греховете на света надхвърля твоите апостолски сили… Всичко това не е вярно!

Ако си усърден в духовната борба, ще имаш нужда от изпитване на съвестта.

Изпитвай всекидневно своята съвест. Виж дали изпитваш „болка от Любов“ затова, че не се отнасяш с нашия Господ както трябва.

По същия начин, по който мнозина присъстват на поставянето на „първия камък“, без да се грижат за завършването на току-що започнатото дело, така и грешниците заблуждават себе си с „последния път“.

Когато се налага да скъсаш с греха, не забравяй, че „последният път“ трябва да бъде миналият, предишният.

Съветвам те да опиташ някога да се върнеш… в началото на твоето „първо обръщане“, което, ако не означава точно да станем отново деца, то е почти същото. В духовния живот е нужно да се оставиш да те ръководят с пълно доверие, без страх и двуличие; трябва да говориш съвсем открито за онова, което имаш в ума и сърцето си.

Как ще излезеш от това състояние на униние, на окаяно безсилие, ако не употребяваш средствата? Бориш се недостатъчно или с неохота, все едно желаеш твоите слаби усилия да не успеят, за да можеш после да се оправдаеш, за да не бъдеш взискателен към себе си и другите да не изискват повече от теб.

Ти изпълняваш собствената си воля, не Божията. Ако не се промениш, няма да бъдеш щастлив, нито ще придобиеш мира, който сега ти липсва. Смири се пред Бога и се старай да желаеш истински.

Каква загуба на време и каква човешка ограниченост да се свежда всичко до тактика, сякаш в това се състои тайната на успеха.

Забравят, че Божията „тактика“ е братолюбието, безграничната Обич: така Той унищожи непреодолимата пропаст, която грехът на човека изкопа между Небето и земята.

При изпита на съвестта, бъди „страшно“ откровен, т.е. смел: по същия начин, по който се гледаш в огледалото, за да видиш къде си се наранил или изцапал, или какви са недостатъците, които трябва да отстраниш.

Изпитвам нуждата да те предпазя от коварните замисли на „сатаната“ — точно така, с малка буква, защото не заслужава друго — който се възползва от най-обикновени обстоятелства, за да ни накара да излезем — малко или много — от пътя, който ни води към Бога.

Ако си усърден в духовната борба, не трябва да се учудваш, че се появява умората или, че идва моментът да вървиш „срещу течението“ без никаква духовна или човешка утеха. Чуй онова, което ми написаха преди време и което съхраних, мислейки за някои, които наивно смятат, че благодатта изключва природата: „Отче, от няколко дни съм в състояние на ужасна леност и апатия, по отношение на изпълнението на моя житейски план; върша всичко насила и с недостатъчно желание. Молете се за мен да премина бързо тази криза, която ме кара да страдам много, мислейки, че може да ме изведе извън пътя.“

Задоволих се да отговоря: „Не знаеш ли, че Обичта изисква жертви? Чети бавно думите на Божествения Учител: „Който не вземе своя кръст — всеки ден — не е достоен за Мен“. И по-нататък: „Няма да ви оставя сираци…“. Господ позволява тази твоя сухота, която ти изглежда толкова тежка, за да Го заобичаш повече, за да се уповаваш само в Него, за да се сдобиеш с Кръста, за да се срещнеш с Него“.

Веднъж ти ми каза: „Колко наивен изглежда дяволът! Не разбирам неговата глупост — винаги същите трикове, все същите лъжи…“.

Наистина имаш право. Но ние, хората, сме още по-наивни и не се учим от грешките на другите… и сатаната се опира на това, за да ни изкушава.

Веднъж чух да казват, че в големите сражения се повтаря едно любопитно явление. Дори и когато победата е предварително осигурена, поради числено и силово превъзходство, в разгара на боя не липсват моменти, в които надвисва заплахата от поражение, заради отслабването на войската в някой сектор. Тогава идват категоричните заповеди на главното командване и с последни усилия страничните пробиви биват спрени.

Мислех си за теб и за мен. С Бога, който не губи сражения, ще бъдем винаги победители. Затова, в битката за светостта, ако останеш без сили, слушай заповедите, концентрирай се, остави Го да ти помогне…, защото Той не греши.

Ти отвори искрено сърцето си пред твоя духовен наставник със съзнанието, че се намираш в Божието присъствие и бе чудесно да се види как ти сам откриваше причините за твоите отклонения от Божиите пътища. Нека обичаме духовното наставничество!

Признавам, че се държиш с достойнство… Но нека ти кажа честно: с тази забавена походка — допусни, че е така — освен че не си съвсем щастлив, оставаш твърде далеч от светостта.

Затова те питам: действително ли се държиш достойно? Или имаш погрешна представа за достойнство?

Така, вършейки глупости, с тази вътрешна и външна несериозност, с това колебание пред изкушението, с тази слабохарактерност е невъзможно да напредваш в духовния живот.

Винаги съм смятал, че мнозина изразяват съпротивата срещу Божията благодат с думите „утре“ или „по-късно“.

Още един парадокс на духовния живот: душата, която има по-малка нужда от промяна на своето поведение, се старае повече да постигне целта и не се спира, докато не успее. И обратното.

Понякога си измисляш „проблемите“, защото не търсиш причините за твоето поведение.

Единственото нещо, от което се нуждаеш, е една коренна промяна на линията на поведение. Изпълнявай вярно своя дълг и спазвай наставленията, които си получил от духовния наставник.

Ти почувства по-силно необходимостта — „фикс идеята“ — да бъдеш свят; и уверено започна да водиш всекидневна духовна борба, убеден, че трябва смело да заличиш и най-малкия признак на „осветскостяване“.

По-късно, докато разговаряше с Христос в молитвата, разбра съвсем ясно, че борбата е синоним на любовта и помоли Бог да ти даде една по-голяма способност да обичаш, без страх от предстоящото сражение, защото ще се биеш за Него, с Него и чрез Него.

Смущения?… Бъди откровен и признай, че предпочиташ да бъдеш роб на своя егоизъм, вместо да служиш на Бог и на душите. Отстъпи!

„Beatus vir qui suffert tentationem…“ — „Блажен човекът, който търпи изкушение…“, защото, след като е бил изпитан, ще получи венеца на Живота.

Не те ли изпълва с радост усещането, че това вътрешно упражнение е извор на мир, който не се изчерпва никога.

„Nunc coepi!“ — „Сега започвам!“ Това е викът на душата, изпълнена с Божията любов, която във всеки момент — и когато е била вярна, и когато ѝ е липсвало великодушието — подновява своето желание да служи на Бога, да Го обича! — с цялото си сърце.

Почувства болка в сърцето, когато ти казах: това, което търсиш, не е обръщането, а една торба, за да скриеш твоята нищета… и така да вървиш спокойно напред —влачейки след себе си този жалък товар.

Не знаеш дали това, което те е завладяло, е физическа отпадналост или някаква вътрешна умора, или пък и двете заедно… Бориш се без жар, без желанието за истинско и конкретно усъвършенстване, за да раздаваш радостта и Христовата любов на душите.

Искам да ти напомня ясните думи на Светия Дух: ще бъде увенчан само онзи, който се е състезавал по правилата (legitime) въпреки всичко.

Бих могъл да се държа по-добре, да бъда по-решителен, да горя от ентусиазъм… Защо не го правя?

Защото — прости ми откровеността — си неразсъдлив: дяволът знае твърде добре, че една от най-зле охраняваните врати в душата е тази на човешката глупост — суетата. Там атакува той с всичките си сили: псевдосантиментални спомени; комплексът, че си черна овца, внушен от истеричната фантазия; предполагаемо чувство за липсваща свобода… Какво чакаш още, за да осъз наеш думите на Б жествения Учител: „Бдете и се молете, защото не знаете нито деня, нито часа!“.

Ти ми заяви с дързък и самонадеян тон: „Има хора, които се изкачват и които слизат… Има и такива като мен, които си лежат на пътя“.

Твоята вялост ме натъжи и аз прибавих: мързеливците биват дърпани на буксир от тези, които се изкачват и — обикновено с по-голяма сила — от онези, които слизат. Помисли какво страшно отклонение правиш! Още светият епископ на Хипон (св. Августин) ни го представи така: „Да не напредваш, означава да отстъпваш“.

В твоя живот има две неща, които не се покриват: умът и сърцето.

Умът — озарен от вярата — ти показва не само пътя, но и разликата между героичния и глупавия начин да го извървиш. Преди всичко те поставя пред дивното величие и красота на делата, които Светата Троица оставя в ръцете ни. Сърцето пък се привързва към всичко онова, което презираш, дори в самия момент, в който осъзнаеш, че е достойно за презрение. Изглежда сякаш хиляди малки неща очакват удобния момент и още щом — от физическа отпадналост или от загуба на свръхестествения мироглед — твоята бедна воля отслабне, тези дребнавости се натрупват и се втурват във въображението ти, докато оформят една планина, която те потиска и обезкуражава: трудностите в работата, съпротивата в послушанието, липсата на средства, фалшивият блясък на охолния живот, малки и големи отвратителни изкушения, вълни на сантименталност, умората, горчивият вкус на духовната посредственост… И понякога дори страх: страхуваш се, понеже знаеш, че Бог иска да бъдеш свят, а ти не си.

Позволи ми да ти говоря грубо. Имаш безброй „причини“, за да обърнеш поглед назад и ти липсва смелост, за да отговориш на благодатта, която Той ти дарява, защото те повика да бъдеш втори Христос, „Ipse Christus“ — „Самият Христос!“. Забравил си предупреждението на Исус към Апостола: „Моята благодат ти е достатъчна!“, което е едно потвърждение на факта, че ако искаш — можеш.

Възстанови времето, което загуби, почивайки върху лаврите на самодоволството, смятайки се за добър човек, сякаш е достатъчно да креташ в живота, без да крадеш и убиваш.

Ускори крачка в благочестието и в работата: имаш още толкова път да извървиш! Старай се да съжителстваш добре с всички, дори и с онези, които ти досаждат, и се помъчи да обичаш — да подпомагаш — онези, които преди презираше.

Ти разкри своите минали слабости — пълни с гной — в изповедта. Тогава свещеникът оперира твоята душа като добросъвестен лекар: отряза онова, което беше нужно да се отреже, и не позволи раната да се затвори, докато премиването не бе завършено. Благодари му!

Захващането със сериозните неща със състезателен дух дава добри резултати… Загубих няколко обиколки? Вярно, но — ако постоянствам — накрая ще победя.

Обърни се сега, докато се чувстваш още млад… Колко е трудно да се поправиш, когато душата остарее!

„Felix culpa“ — „О, блажена вина!“ — пее Църквата… Благословена да бъде твоята грешка — повтарям ти на ухото, — ако ти е помогнала да не падаш отново, а също и за да разбереш и подпомогнеш по-добре ближния си, който не е по-малоценен от тебе.

Как е възможно — питаш, след като отблъсна изкушението — как е възможно, Господи, аз да бъда… този „нов човек“?

Ще ти представя твоята клинична история накратко: тук падаш, а там ставаш отново… Последното е от значение. Добре, постоянствай в тази духовна борба, дори и да вървиш с бързината на костенурка. Напред!

Добре знаеш, чедо мое, докъде можеш да стигнеш, ако не се бориш: „…бездната, бездна зове“.

Срамуваш се пред Бога и пред другите. Откри в себе си старата и подновена болест: няма инстинкт, нито лоша наклонност, които да чувстваш незасегнати… и облакът на съмнението обви сърцето ти. Освен това, изкушението се появява, когато най-малко го желаеш или очакваш; когато — поради умората — твоята воля отслабва.

Не знаеш вече дали това те смирява, макар и да ти е мъчно да се гледаш така… Разкай се пред Него, от любов към Него. Това „съкрушение от любов“ ще ти помогне да бъдеш бдителен, защото борбата ще трае, докато сме живи.

Гориш от желание да придадеш окончателен вид на твоето себеотдаване, което направи преди време със съзнанието, че си Божие чедо и с желанието да живееш като такъв!

Остави в Божиите ръце твоите многобройни слабости и предателства. Дори само затова, че този е единственият начин да облекчиш тежестта им.

Обновяването не означава разпус натост.

Дни на уединение — дни на духовни упражнения. Съсредоточи се, за да опознаеш Бога, за да опознаеш себе си и така да напредваш. Време, нужно, за да откриеш в какво и как трябва да се поправиш. Какво съм длъжен да направя? Какво да избягвам?

Дано не се повтаря онова, което се случи миналата година.

„Как минаха духовните упражнения?“ — те попитаха. А ти отговори: „Починахме си много добре“.

Дни на тишина и обилна благодат… Близко общение с Бога…

Изпълвам се с благодарност, гледайки онези души, натежали от години и от опит, които се отварят за Божествения допир и откликват като деца, пълни с ентусиазъм, поради възможността да отдадат още веднъж живота си за нещо полезно…, което да заличи всички техни отклонения и небрежности.

Припомняйки си тази сцена, аз ти заръчах: не занемарявай твоята борба в благочестивия живот.

„Auxilium christianorum! — „Помощнице на християните!“ — казвай уверено Литаниите към св. Богородица. Случвало ли ти се е да повтаряш тази кратка молитва в трудните моменти? Ако го правиш с вяра, със синовна нежност, ще се убедиш в резултата от застъпничеството на твоята Майка — св. Дева Мария, която ще те заведе до победата.