ОТВЪДНОТО

Истинският християнин винаги е готов да се яви пред Бога. Защото във всеки момент — ако се бори, за да живее като Христов последовател — той е готов да изпълни своя дълг.

Бъди спокоен пред смъртта! Така те искам. Не с хладния стоицизъм на езичника, а с жаркия дух на Божие чедо, което знае, че животът му ще бъде преобразен, а не отнет. Да умреш? Това означава да живееш!

Доктор по право и философия, той се подготвяше за конкурс за спечелване на катедра в Мадридския университет. Две блестящи „кариери“, блестящо осъществени.

Повика ме — беше болен и желаеше да го посетя. Отидох в пансиона, в който живееше. „Отче умирам!“ — каза вместо поздрав. Окуражих го с обич. Поиска да направи обща изповед. Почина същата нощ.

Един архитект и един лекар ми помогнаха да го облечем. — Застанали пред това младо тяло, което бързо започваше да се разлага и тримата се съгласихме, че двете университетски „кариери“ не струват нищо пред окончателната „кариера“, с която като добър християнин току-що бе удостоен.

Всичко се урежда, освен смъртта… А смъртта урежда всичко.

Смъртта неизбежно ще дойде. Колко неразумно е, в такъв случай, да се поставя смисълът на съществуванието в този живот! Виж колко мъже и жени страдат в него: едни, чиито живот изтича, им е мъчно да го напуснат; на други, чиито живот продължава, им тежи… Във всеки случай, лишен от смисъл е погрешният опит нашето преминаване през земята да бъде представяно като крайна цел.

Трябва да излезем от тази логика и да намерим сигурност в логиката, основаваща се на вечността. Необходима е една пълна промяна: едно освобождаване от егоцентричните стремежи, които са преходни, за да се възродим в Христос, който пребъдва навеки.

Когато мислиш за смъртта не се страхувай, въпреки твоите грехове… Защото Той вече знае, че Го обичаш… и от какво тесто си направен.

Ако Го търсиш, Той ще те приеме така, както бащата прие блудния си син. Трябва обаче да Го търсиш!

„Non habemus hic manentem civitatem“ — „Нямаме тук постоянно обиталище.“ И, за да не забравяме тази истина, понякога тя се показва с цялата си суровост в момента на смъртта: неразбиране, преследване, презрение… — И винаги самотата, защото — дори и да сме обградени с обич — всеки умира сам.

Да скъсаме тогава всички връзки! Да бъдем винаги подготвени за тази стъпка, която ще ни отведе във вечното присъствие на Света Троица.

Времето е нашето съкровище — „богатството“, с което ще можем да купим вечността.

Ти се утеши с мисълта, че животът е едно себераздаване, едно изгаряне в служба на Бога. Така, раздавайки се изцяло, заради Него, ще дойде освобождението, чрез смъртта, която ще ни въведе в притежание на Живота.

Онзи свещеник, наш познат, работеше с мисъл, устремена към Бога, хванал Неговата бащинска ръка и помагайки на другите да възприемат тези основни идеи. Затова си повтаряше: „Когато умреш, нещата ще се наредят добре, защото Той ще продължи да се грижи за всичко“.

Не драматизирай смъртта, защото тя не е трагедия. Само равнодушните деца не се радват от срещата с родителите си.

Всички земни неща са само шепа пепел. Помисли за милионите души — вече покойни — „важни“ и „незабравими“, за които сега никой не си спомня.

В това се състои великата християнска революция: превръщането на болката в едно плодотворно страдание; от едно зло да се извлече добро. Лишихме дявола от това негово оръжие… и с него ще спечелим вечността.

Ужасен ще бъде съдът за онези, които са познавали съвършено пътя, показали са го на другите и са изисквали от тях, а самите те не са го извървели.

Бог ще ги съди и осъди със собствените им думи.

Чистилището е една проява на Божието милосърдие, за да очисти недостатъците на онези, които искат да се отъждествят с Него.

Адът е единственото наказание за греха. Смъртта и съдът са само последици, които не заплашват живеещия в Божията благодат.

Ако понякога, виждайки своето нищожество, те безпокои мисълта за нашата сестра смъртта, не унивай, а размисли: какво ли ще представлява Небето, което ни очаква, когато цялата безкрайна красота и величие, всичкото щастие и Любов на Бога се излеят в бедния глинен съд, какъвто е човекът, за да го утолят завинаги, с едно вечно ново блаженство?

Натъквайки се на горчивата несправедливост в този живот, каква радост изпитва праведната душа, когато размишлява за Вечната Справедливост на своя вечен Бог!

И, макар и в плен на своето лично нищожество, през ума ѝ пробягва, предизвиквайки конкретни решения, това възклицание на Апостола: „Non vivo egо“ — „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“. И ще живее навеки!

С какво удовлетворение би трябвало да умрем, ако сме изживели героично всички мигове от нашия живот! Мога да те уверя в това, защото веднъж видях радостта на един, който със своето нетърпение, от много години, се бе приготвял за тази среща.

Моли се, та никой от нас да не се отдели от Христа. Не би било трудно, ако не вършим глупости. Защото Бог, нашият Отец, ни подкрепя във всичко, правейки временно дори и нашето изгнание в този свят.

Мисълта за смъртта ще ни помогне да усъвършенстваме нашата любов към ближния, защото настоящият момент на съжителство с този или онзи е може би последният, който ни е даден да изживеем. Всеки един от нас може да си „замине“, по което и да е време.

Една душа, жадуваща за Бога, казваше: „Ние човеците, за щастие, не сме вечни!“.

Тази статистика ме накара да се замисля: ежегодно умират петдесет и един милиона души; ежеминутно — деветдесет и седем. Рибарят — Божественият Учител го е казал — хвърля своите мрежи в морето. Царството Небесно прилича на хвърлена мрежа; от нея ще бъдат избрани добрите; лошите — онези, които нямат необходимите качества — ще бъдат отхвърлени завинаги!

Ежегодно умират петдесет и един милиона души; ежеминутно — деветдесет и седем. Кажи това и на другите.

Нашата небесна Майка бе отнесена в Небето с тяло и душа. Повтаряй ѝ, че — като нейни деца — не желаем да се разделим с Нея… Тя ще те изслуша!