Не сте ли обръщали внимание на семейства, които притежават някаква чуплива декоративна вещ с висока стойност, например ваза, как я пазят, за да не се строши? Докато един ден детето, играейки си, я бута на земята и скъпият спомен става на парчета. Огорчението е голямо, но веднага се пристъпва към оправянето на нещата. Парчетата се сглобяват, залепват се внимателно и накрая поправената ваза отново е така красива както преди.

Но когато предметът е от фаянс или просто от печена глина, са достатъчни няколко железни скоби, които да държат парчетата събрани. И така поправената съдинка придобива съвсем оригинален вид.

Нека пренесем примера в духовния живот. Виждайки нашата нищета и нашите грехове, виждайки нашите грешки – независимо че по Божията милост те са маловажни – нека пристъпим към молитва и кажем на нашия Отец: „Господи, постави на моята окаяност, на моята крехкост, на моето естество от пръст от строшен съд няколко железни скоби и аз – чрез моето съкрушение и Твоята прошка, ще стана по-силен и по-красив отпреди.” Това е една утешителна молитва, която да повтаряме, когато се строши нашият окаян глинен съд.

Нека не ни изненадва, че сме чупливи; нека не се стряскаме, ако установим, че нашето поведение се скършва от едното нищо. Да се уповаваме на Господ, Който ни предлага винаги Своята помощ. „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?”^[1] От никого! Ако връзката ни с нашия Небесен Отец е такава, не може да ни е страх от никого и от нищо.

^[1] Пак там.