Плодовете на въздържанието

Въздържание значи владеене на себе си. Не на всичко, което изпитваме в тялото и в душата, трябва да даваме воля. Не всичко, което можем да правим, бива да го правим. Но ни е по-лесно да се оставим да бъдем повлечени от поривите, наречени естествени; обаче в края на този път ни очаква тъгата, усамотението в собствената нищета.

Някои хора не обичат да отказват нищо на стомаха си, на очите си, на ръцете си, обаче отказват да се вслушат в съвета да водят чист живот. Те използват способността да създават потомство – което е нещо благородно, участие в съзидателното дело на Бог, ала съвсем безредно, като инструмент, обслужващ техния егоизъм.

Никога не ми е харесвало да говоря за нечистотата. Предпочитам да разглеждам плодовете на въздържанието и да виждам човека като истински човек, а не прилепен към блестящите, но без стойност неща, подобни на стъкълцата, които събират свраките. Такъв човек умее да отбягва онова, което вреди на душата, и си дава сметка, че жертвата е само привидна, тъй като живеейки така, т.е. правеяйки жертви, той се освобождава от много зависимости и успява дълбоко в сърцето си да се наслаждава на Божията любов.

И животът придобива тогава оттенъци, които невъздържаността замъглява. Тогава човек е способен да проявява грижа към другите, да споделя своето с всички, да се посвети на велики дела. Въздържанието възпитава душата в умереност, скромност, състрадателност; придава й естествена скромност, която е винаги привлекателна, тъй като в поведението й проличава водачеството на разума. Въздържанието не предполага ограничаване, а въздигане. Много повече ограничения има в невъздържаността, когато сърцето се отрича от себе си, за да служи на първия, който го привлече с жалкото дрънкане на хлопки.