Спомням си също времето на моя престой в Бургос – пак в онези години. Мнозина идваха да прекарат по няколко дни с мен, някои възползвайки се от отпуските, докато други пък служеха в казармите в града. Живеех в един разнебитен хотел; там делях стая с няколко мои духовни синове. Макар че нямахме дори най-необходимото, успявахме така да се организираме, че на пристигащите, а те бяха стотици, да не им липсва нужното, за да си починат и да си възстановят силите.

Имах навика да се разхождаме по брега на река Арлансон, докато разговарях с тях, докато слушах техните откровения, докато се опитвах да ги ориентирам с подходящия съвет, който да ги утвърди или да им отвори нови хоризонти в духовния живот. И винаги с Божията помощ ги окуражавах, въодушевявах ги, разпалвах ги в тяхното християнско поведение. Понякога, вървейки, стигахме до манастира в местността Лас Уелгас; друг път отивахме в катедралата.

Обичах да ги качвам на една от кулите й, за да видят отблизо орнамента по покрива – една истинска каменна дантела, плод на търпелив и тежък труд. В разговора насочвах вниманието им, че тази красота не се вижда отдолу. И, за да им дам конкретен урок за това, което толкова често им бях обяснявал, коментирах: това е Божият труд, това е работа, извършена за Бог! – да доведеш докрай професионалната си работа със съвършенството, красотата и изяществото на тези каменни ажури. И те разбираха – застанали пред реалността, разкрила се пред очите им, че всичкият този труд бе една молитва, един красив диалог с Господ. Хората, вложили своето усърдие в тази работа, отлично са знаели, че отдолу, от улиците на града, никой няма да оцени усилията им. Те бяха вложени единствено за Бог! Сега разбираш ли как професионалното призвание може да доближава до Господ? Прави като онези каменоделци и работата ти също ще стане Божия работа, едно човешко дело с Божествена същност и вид.