63

Не говоря за въображаеми идеали. Придържам се към една много конкретна действителност, която е от особено значение, способна да промени и най-езическата, и най-враждебната към Божествените повели обстановка – както се случи в началните години от ерата на нашето спасение. Насладете се на думите на един неизвестен автор от онези години, който описва накратко величието на нашето призвание с тези думи: християните „са за света това, което е душата за тялото. Те живеят в света, но не са светски, така както душата е в тялото, но не е телесна. Те обитават във всички селища, както душата се намира във всички части на тялото. Действат чрез духовния си живот, без да се открояват, както прави душата чрез своята същност… Живеят като странници сред тленните неща с надеждата за вечното небе, както безсмъртната душа живее сега в едно смъртно тяло. Те се умножават ден след ден от гоненията, както душата се разхубавява от умъртвенията… И не е редно християнинът да напусне мисията си в света, както на душата не й е разрешено да се отдели доброволно от тялото.”[1]

Следователно ще сбъркаме пътя, ако не обръщаме внимание на всекидневните занимания. И там ни очаква Господ. Бъдете сигурни, че посредством обстоятелствата в обикновения живот – подредени или позволени от Провидението според Неговата безкрайна мъдрост – ние, хората, трябва да се доближаваме до Бог. Няма да постигнем тази цел, ако не се стремим добре да изпълняваме нашите задачи; ако не постоянстваме с устрем в заниманията, захванати с човешки и със свръхестествени мечти; ако не вършим работата си като най-добрия и ако е възможно – а мисля, че може, ако ти наистина го желаеш – дори по-добре от най-добрия, тъй като ще използваме всички честни земни средства, а и необходимите духовни, за да поднесем на нашия Господ едно изкусно дело, изпълнено с изящество и майсторство.

[1]EpistolaadDiognetum (Писмо до Диогнет – б. пр.), 6 (PG 2, 1175).

Този параграф на друг език