Предупреждавам ви - и това не е мое самомнение – че веднага разбирам дали тази моя беседа ще влезе през едното и ще излезе през другото ухо на слушателите. Позволете ми да ви разтворя сърцето си, за да ми помогнете да благодаря на Бог. Когато през 1928 г. разбрах какво иска Господ от мен, се захванах веднага за работа . В онези години – благодаря Ти, Боже, понеже трябваше много да се страда и много да се обича – едни ме мислеха за луд, други – като проявление на разбиране ме наричаха мечтател, но мечтател с невъзможни мечти. Въпреки всички препятствия и моята собствена нищета аз продължих, без да се обезкуражавам. Тъй като това не беше мое дело, то започна да си проправя път посред трудностите и днес вече е една даденост, разпростряла се по цялата земя – от единия полюс до другия, която изглежда нещо съвсем естествено в очите на мнозинството, защото Господ пожела това дело да се зачете за Негово.

Казвах ви, че ми стигат само две думи да разменя с някого, за да разбера дали ме разбира или не. При мен не става както при квачката, която мъти яйцата си и чужда ръка й подхвърля гъше яйце. Там минават дни и едва когато пиленцата разчупят черупките и тя види как се клатушка това пухено пиле, квачката разбира – по неговия разклатен вървеж, стъпка насам и стъпка натам, че то не е от нейните, и че колкото и да се старае, няма никога да се научи да пиука. Никога не съм се отнасял зле към човек, който ми е обърнал гръб, даже когато на желанията ми да помогна са отвръщали арогантно. По този повод се сещам за един плакат, който видях през далечната 1939 г. в сграда, където водех духовни упражнения на едни студенти. На него пишеше: „Всеки пътник да си върви по пътя“. Това беше полезен съвет.