На лозето

„Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си“.^[1]

Бих желал да разсъждаваме върху поуките от тази притча – от гледна точка на темата, която разглеждаме днес. Традицията вижда в този разказ образ на съдбата на избрания Божи народ и главно набляга на това как ние, хората, отвръщаме на голямата любов на Господ с неверие, с липса на благодарност.

Смятам конкретно да се спра на това: отиде си. Веднага стигам до заключението, че ние, християните, не бива да изоставяме лозето, където ни е поставил Господ. Трябва да използваме силите си в работата на мястото, оградено с плет, като работим в лина, и след като си изпълним задачата – като почиваме в кулата. Ако се оставим да бъдем завлачени от леснината, ще бъде все едно да отвърнем на Христос: Ей, моите години са си за мен, не за Теб. Не искам да се ангажирам да гледам лозето Ти!

^[1] Мат. 2:1, 33.