Повтарям ви: аз не приемам друго иго освен това на Божията любов. Това е така, защото, както вече съм го казвал и други пъти, религията е най-големият бунт на човека, който не понася да живее като някакво четириного, който не намира нито мир, нито покой, ако не познава и не поддържа връзка със Създателя. Искам ви бунтари, свободни от всякакви окови, защото ви искам – Христос ни иска – да бъдем Божи синове. Робство или Божествено осиновление – това е дилемата на нашия живот. Или Божи чеда, или роби на тщеславието, на чувствеността, на този печален егоизъм, в който се бъхтят толкова души.

Божията любов сочи пътя на истината, на правдата, на доброто. Щом се решим да отговорим на Господ: „Моята свобода е за Теб“, от нас падат всички вериги, които са ни държали привързани към незначителни работи, към смешни притеснения, към дребнави амбиции. А свободата – това несметно съкровище, този чуден бисер, който би било жалко да се хвърли на животните^[1], се използва пълноценно, учейки се да правим добро^[2].

Това е славната свобода на синовете Божи. Плашливите или завистливи християни, които проявяват малодушие в поведението си към разпуснатостта на онези, които не са приели Божието слово, демонстрират, че имат плачевна представа за нашата вяра. Ако наистина изпълняваме закона на Христос, ако полагаме усилия да го изпълняваме – понеже невинаги ще успяваме, ще забележим, че сме дарени с такава чудна духовна неустрашимост, която няма нужда да търси на друго място смисъла на човешкото достойнство в неговата пълнота.

Нашата вяра не е бреме, нито някакъв ограничител. Колко бедна представа за християнската същност би показал онзи, който разсъждава по такъв начин.

Когато избираме Бог, не губим нищо, а печелим всичко: „Който е запазил душата си, ще я изгуби; а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази“.^[3]

Ние извадихме печелившата карта, спечелихме голямата награда. Когато нещо ни пречи да сме наясно с това, нека огледаме душата си в дълбочина – може би там има малко вяра, бегла лична връзка с Бог, слаб молитвен живот. Трябва да молим Господ – чрез посредничеството на Неговата и наша майка, да увеличи у нас Своята любов, да ни позволи да изпитаме сладостта на Неговото присъствие. Само когато обичаме, можем да постигнем най-пълна свобода: свободата никога да не пожелаем да напуснем – и през вечността, обекта на своята любов.

^[1] Вж. Мат. 7:6.

^[2] Вж. Ис. 1:17.

^[3] Мат. 10:39.