Несъмнено ще ме попитате: след като постигнем онова, което обичаме с цялата си душа, вече прекратяваме търсенията; нима е изчезнала свободата? Уверявам ви, че тогава тя е по-действаща от всякога, понеже любовта не се задоволява с рутинен завършек, нито има нещо общо с досадата или апатията. Да обичаш, значи да започваш всеки ден да служиш с дела на любов.

Подчертавам, бих искал с огън да напиша дълбоко в душата на всеки: свободата и отдадеността не си противоречат; те взаимно се подкрепят. Свободата може да се предаде единствено от любов; отдаването не става по друг начин. При доброволната отдаденост във всеки неин момент свободата подновява любовта, а подновяването означава да си постоянно млад, великодушен, способен да прегърнеш велики идеали и да извършиш велики саможертви. Сещам се, че много се развеселих, когато научих, че на португалски млaдежите ги наричат os novos, което значи новите. Те наистина са нови. Разправям ви тази случка, защото вече съм на доста години, но когато се моля до „Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие“^[1], се чувствам много млад и знам, че никога няма да се мисля за стар, понеже – ако остана верен на моя Бог – Любовта непрекъснато ще ме дарява с живот, ще се обновява както при орлите моята младост^[2].

От любов към свободата ние се обвързваме. Единствено високомерието приписва на тази обвързаност тежестта на оковите. Истинското смирение, на което ни учи Този, Който е кротък и смирен по сърце, ни открива, че игото Му е благо, а бремето му - леко^[3]. Игото е любовта, игото е единението, игото е животът, които Той ни спечели на кръста.

^[1] Пс. 42(43):4

^[2] Вж. Пс. 102(103):5.

^[3] Вж. Мат. 11:29-30.