Припомнете си притчата за талантите. Слугата, получил един, можеше като другарите си да се възползва добре от него, да се заеме да донесе доход, служейки си с качествата, които притежава. А той какво изумува? Уплаши се, че може да го загуби. Хубаво. Ами после? Взе, че го закопа!^[1] Така талантът не дава плод. Да не забравяме този случай на болезнен страх пред това да се възползваш честно от способностите си за работа, от ума си, от волята си, от човешката си същност. Закопавам го – сякаш заявява този нещастник – но запазвам свободата си! Не е така. Свободата е предпочела нещо съвсем конкретно: най-бедната и безплодна сухота; направила е избор, защото не е имала възможност за нищо друго. Но изборът е бил лош.

Няма нищо по-погрешно от това, да се противопостави свободата на отдадеността, тъй като отдадеността идва като следствие от свободата. Вижте, когато една майка се жертва от любов към децата си, тя е направила своя избор. И според обхвата на тази любов ще се прояви нейната свобода. Ако любовта е голяма, свободата ще принесе плодове; благото на децата произхожда от тази благословена свобода, която предполага отдаденост и произхожда от тази отдаденост, която пък предполага свобода.

^[1] Вж. Мат. 25:18.