Това са души, които издигат прегради със свободата си. Моята свобода, моята свобода! Те я имат, но не я следват. Те я гледат, въздигат я като глинен идол в своето дребнаво световиждане. Това ли е свободата? Каква полза имат от това съкровище, ако нямат сериозно задължение, което да ориентира цялото им съществувание? Подобно поведение противоречи на самата същност, на благородството на човешката личност. Там липсва пътят, ясната посока, водеща стъпките на земята; тези души – сигурно сте ги срещали, също и аз – ще се оставят да бъдат повлечени от детската суета, от егоистичното възгордяване, от чувствеността.

Тяхната свобода е безплодна или ражда смешни плодове, същото става и в личен план. Този, който не избере напълно свободно правилна норма на поведение, рано или късно ще забележи, че е манипулиран от други, ще живее в леност – като някакъв паразит, покорен на това, което решат останалите. Ще се примири да го веят всякакви ветрове и винаги други ще решават вместо него. „Те са безводни облаци, носени от ветрове, есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени“^[1], макар че се прикриват с постояно бърборене, с временни успокоителни средства, с които се опитват да отклонят вниманието от липсата на характер, на кураж и вярност.

Да, ама никой нищо не ме принуждава! – повтарят те упорито. Никой ли? Всички насилват тази илюзорна свобода, която не се решава да приеме отговорно последиците от свободните, от личните действия. Където Божията любов липсва, там липсва и индивидуалното и отговорно упражняване на собствената свобода; там – макар и привидно да не изглежда така – всичко е принуда.

Нерешителният, неувереният човек прилича на пластична материя, сменяща формата си според обстоятелствата – всеки го моделира, както си иска, а най-вече страстите и най-противните наклонности на нашата природа, наранена от греха.

^[1] Иуда. 1:12.