Молитва, диалог

Вече сме навлезли в пътищата на молитвата. Как да продължим? Забелязали ли сте, че някои — мъже и жени, — когато говорят, сякаш говорят със самите себе си, слушайки се със задоволство? Това е почти непрестанно многословие, монолог, който настоява непрекъснато върху проблемите, които ги притесняват; те обаче не търсят средствата, за да ги решат, защото ги подтиква може би единствено нездравото желание да им се съчувства или да им се възхищават. Човек би казал, че не искат друго.

Когато наистина искаме да отворим сърцето, ако сме искрени и простодушни, търсим съвета на хората, които ни обичат, които ни разбират: обръщаме се към баща си, към майка си, към съпруга, към съпругата, към брат си, към приятеля. Това е вече диалог, макар че често желаем, отколкото да слушаме, да се отваряме, да разказваме онова, което ни се случва. Трябва да започнем да се държим така с Господ, със сигурността, че Той ни слуша и ни отговаря; ще Му обръщаме внимание и ще отваряме нашата съвест към смирен разговор, в който ще Му предаваме, изпълнени с упование, всичко, което трепти в ума ни и в сърцето ни: радости и тъги, надежди, болки, победи и поражения и дори най-незначителните подробности от нашия ден. Защото ще имаме съзнанието, че всичко, което ни засяга, интересува нашия небесен Отец.