Единственият път

Убедихме се, че братолюбието няма нищо общо с карикатурата, която понякога сме претендирали да правим от централната добродетел от живота на християнина. Е, и? Защо е необходимо да я проповядваме непрекъснато? Да не би да е задължителна тема, но с малко възможности да се привежда в конкретни факти?

Ако се огледаме, може би бихме имали мотив да считаме, че братолюбието е илюзорна добродетел. Но ако разглеждаш нещата с духовните очи, ще откриеш корена на толкова много безплодност: липсата на интензивни и постоянни взаимоотношения — лице в лице с Исус Христос, наш Господ; и липсата на уважение на делото на Светия Дух в душата, чийто първи плод е именно братолюбието.

Приемайки едно насърчение на апостола — „Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов“, един отец на Църквата добавя: „Обичайки Христос, ще понасяме лесно немощта на другите, също на тези, които още не обичаме, защото нямат добри дела“ [св. Августин, De diversis questionibus, LXXXIII, 71, 7].

Оттук се изкачва пътеката, която ни кара да растем в братолюбието. Ако мислим, че първото нещо, което трябва да направим, е да се упражняваме в хуманитарни дейности, в помощни работи, изключвайки любовта към Бог, бихме били в грешка. „Да не пренебрегваме Христос, за да се притесняваме за болестта на нашия ближен, понеже трябва да обичаме болния заради Христос“ [св. Августин, пак там].

Дръжте винаги поглед върху Исус, Който, без да престава да бъде Бог, понизи Себе Си, като прие образ на раб, за да може да ни служи, защото само в тази насока се открехват идеалите, които си струва да подхранваме. Любовта търси единението, отъждествяването с любимия човек: и присъединявайки се към Христос, ще бъдем привлечени от копнежа да подражаваме на Неговия живот на отдаденост, на неизмерима любов, на жертва до смърт. Христос ни поставя пред окончателната дилема: или да изхабим съществуването си по егоистичен и самотен начин, или да се посветим с всички сили на задача на служение.