Главното апостолско дело, което ние, християните, трябва да изпълняваме в света, най-доброто свидетелство на вяра е да допринасяме да правим така, че вътре в Църквата да дишаме климата на автентичното братолюбие. Ако не се обичаме наистина, ако има конфликти, клевети, раздори, кой ще се почувства привлечен от онези, които твърдят, че проповядват благата вест на Евангелието?

Много е лесно, много модерно да провъзгласяваме на думи собствената ни любов към всички хора, вярващи и невярващи. Но ако този, който прави тези твърдения, се отнася зле със своите братя във вярата, страхувам се, че неговите думи не са друго, освен лицемерни брътвежи. Обаче, когато обичаме в Христовото Сърце онези, които „с нас са чеда на един и същ Отец, присъединени в една и съща вяра и сънаследници на една и съща надежда“ [Минуций Феликс, Octavius, 31], нашата душа се разширява и гори от желание всички да се приближат към Господ.

Припомням ви изискванията на братолюбието и може би някой от вас може да си е помислил, че в моите последни думи липсва именно тази добродетел. Съвсем не е вярно. Уверявам ви, че със свята гордост и без фалшиви икуменизми се почувствах изпълнен с радост, когато през Втория Ватикански Събор се очертаваше с подновена сила грижата да се занесе истината на онези, които следват различни пътища от единствения път, Христовия, защото тревогата за спасението на цялото човечество ме изгаря.